Студът иска сладкиши

Миналата неделя, насред хаоса предизвикан от моето престоящо заминаване в командировка, внезапно ме засърбяха зъбките за нещо сладичко. Без съмнение причината за това беше студеното време. Зарязах куфарите, отворих е-мейла, изчетох внимателно рецептата за канелени мъфини, която ми изпрати преди време Линдито и запретнах ръкави.

 

Поради мързел и липса на част от реактивите, но с оправданието да е по-здравословно, леко модифицирах рецептата като вместо мармалад вътре и канелена глазура отвън, в тестото наместих парченца шоколад. Ето резултата от кръстоската между каналени и щоколадови мъфини.

 

Длъжна съм да отбележа, че бледият тен не им се отрази на вкуса! Освен това тук не сме расисти.

Без никакви очаквания

Спомням си как преди мноого години, толкова много, че трябваше да се катеря по библиотеката за да достигна по-високите рафтове, започнах да чета "Синухе египтянина". Много ме блазнеха твърдите корици и многото страници. Стигнах може би до 30та и беснеейки я зарязах. Как може да измислят такъв тъп герой, питах се, то е направо очевАдно, че тази само го използва, какво толкова точи лиги по нея? Същата беше реакцията ми, когато алмаак  ме хвана да гледам с него "Големите надежди" по Чарлз Дикенс. Изданието с Гуинет Полтроу и Итън Хоук, сещате се. Аман от тъпи главни герои и автори, които очакват да им съчувстваме! Някъде по средата зарязах алмаак да си го гледа сам и си намерих по-интересно занимание.

Човек разбира се винаги може да стане за резил, т.е. сам да си натрие носа. Преди няколко месеца попаднах на един много любопитен коментар в един форум. Не помня чий беше, нито къде беше публикуван, още по-малко мога да го цитирам точно. В най-общи линии гласеше - "Много обичам да чета смешни книги. Напоследък обаче съм станал претенциозен и избирам само качествен хумор. За това чета Дикенс и...". Тук вече ми увисна ченето. Препрочетох го няколко пъти, помислих, поогледах биографията на Дикенс.. Сетих се как мис Хавишам играе основна роля в един от романите на любимия ми Джаспър Ффорд (слава на Бога, че все още не е опропастен, пардон, преведен на български) и как Тери Пратчет въвлича самия Дикенс в една от последните си книги. Реших да се жертвам. 

Без никакви очаквания, свалих "Големите надежди" от Гутенберг и запретнах ръкави. Още на втората страница бях безвъзвратно зарибена. Шапки долу за Дикенс! Невероятен разказвач, невероятен майстор на пейзажи и характери. И да, писател с изключително фино чувство за хумор! Не щади героите си, подлага ги на тежки изпитания и често, често им се подиграва. Подиграва се на доволството, на бедността, на безразличието, на любовта, на студенината, на приятелството... Не подбира. В същото време успява да покаже доброто си чувство към широко скроените и  презрението си към дребните душици. Раздава правосъдие, но го прави естествено, без да се увлича в садизъм и без да глези.

Трудно е да се цитират "смешки", защото се разпростират върху цели параграфи. Дикенс не си играе с думи, не пуска "лафчета", той представя ситуацията така, че дори и тежка, да те накара да направиш крачка в страни и да я погледнеш от към смешната страна. Насърчава читателите да гледат на нещата с щипка ирония. Което ме връща към друг разговор с алмаак - този за садизма на руските класици...

Сега си блъскам главата в опит да си спомня какво пишеше след и-то в онзи форумен коментар... Човек трябва да чете по-внимателно какво пишат умните хора!

Ден на народните будители

Първите студенти се появяват 15 минути след официалното начало на часа. Две изтупани госпожици влизат без да поздравят и увлечени в разговор се разполагат на масата (едната с гръб към мен). Въпросът къде са останалите ги сварва неподготвени и те втренчват учудени погледи в мен. Става очевидно, че няма да получа отговор на този въпрос, но се чувствам длъжна да повдигна друг, още по-тежък - за онези 10 въпроса, на които те трябваше да отговорят предната седмица. Вадя тестове начервени по-обилно от фолк-звезда и им ги подавам с молбата да прегледат внимателно грешните отговори, защото са прекалено много. Предлагам си услугите да обсъдим всичко, което ги притеснява. В момента, в който забелязват оценките губят интерес и невъзмутимо продължават разговора. Опитът ми да привлека вниманието им обратно върху нуждата да учат по-сериозно предизвиква нова вълна от учудване. Една от студентките склонява да ме удостои с коментара "Аз специално толкова усилия положих, явно и да учиш, и да не учиш резултатът ще е все същия". Възползвам се от тази повърхностна проява на интерес и цитирам някои от отговорите, които е дала на въпросите от теста. Полагайки гигантски усилия да не се изхиля на тъпотата им, обяснявам, че явно са били много разсеяни и не са чели внимателно въпросите. Това е посрещнато със силно възмущение - въпросите били подвеждащи!

Очевидно идеята да обсъдим плачевните резултати не среща разбиране, за това решавам да започна с новия раздел. Докато обяснявам колко е тежък и как наистина трябва да положат повечко усилия, вратата се отваря и в сатята нахлуват шумно трима техни колегити. Любезно моля повече да не закъсняват, те се извиняват и с много шум от разместване на столове се настаняват. Говоря 15 минути. През цялото време трима си шушнат, един дреме, а един, ухилен до уши, усилено шари с пръсти по екрана на телефона. Замислям се какво развлечение бих могла да им предложа в оставащите два учебни часа... Претупвам на бързо "лекцията", разпределям домашно, за което знам, че няма дори да си запишат и ги провождам по живо, по здраво.

Две минути след като се излезли, групата се връща в пълен състав. Преливащи от ентусиазъм ме уведомяват, че двама от тях няма да могат да дойдат следващата седмица, защото ще пътуват в чужбина. Преди да мога да кажа нещо, останалите трима ме питат има ли смисъл при това положение да идват на упражнение, нали имат право на 2 неизвинени отсъствия?
Вече и на мен не ми пука.

Студентите, за чието право да учат изслушахме толкова приказки през последните дни.

На онези, ранобудните окупатори, честит празник. Искрено ви желая успех в ролята на будители, имаме спешна нужда от такива!

Колко мъка

Слушам радо, чета вестници, преравям форуми и си мисля. Как можа пак на бедния, изстрадал и вечно прецакан български народ да му дойде такова нещо на главата - разни прошляци, дето бягат с по една риза на гърба си от война, да дойдат да му искат помощ? Все на нас ще се случи такова нещастие! 

А сме толкова добри и красиви, етнически мирни и толерантни, спасители на евреи и арменци, исторически исполини, горди наследници на Крум страшни, Симеон велики, вахтаджията на Колумб, Джон Атанасов и Кристо опаковчика... С какво сме заслужили тази Вселенска мерзост?

Пак пиша писмо

Уважаема г-це Хилтън, скъпа Парис!

Умолявам те, върни се в Къщата на Биг Орешарски!

С уважение,

Непушач Марко

Добра идея gone bad

Една от интересните идеи в София това лято беше на Пощенска банка и се нарича Паркирай се на зелено. Надуваеми диванчета, големи бели чадъра и рафтове с книги, безжичен интернет за без пари и няколко настолни лампи за почитателите на нощното четене.  Библиотека на открито - спокойно място, където да се паркираш на теферич и да се скриеш от жегата и гладската суета в някоя интересна книга.

Книгите, макар и малко, бяха подбрани така че да отговорят на максимален брой интереси - за деца и за възрастни, криминалета, инструкции как да живеем по-добре, албуми, фентъзи и фантастика... Организаторите предвидливо бяха оставили топки, летящи чинии и ракети за федербал - хем децата имат повод да търчат по широката поляна, хем майките, сигурни че отрочетата им няма да загазят, получават спокойни минути с някоя книга.

Поддадох се на изкушението цели два пъти. Зачетох се в Матилда. Чудно местенце.

Беше. През първите няколко седмици. След това пазачът пусна на мах едно драскащо радио и взе да крие избрани книги, зад рафтовете се натрупа обичайния боклук от старши кашони, найлони и бутилки, а майки без грам литературни интереси паркираха врещящите си отрочета на диваните и запалиха цигара. 

Жалко, не успях да завърша Матилда. А иначе това с библиотеката на открито беше добра идея ...

The Cuckooo's Calling

Два дни след като изтече новината, че зад псевдонима Робърт Гълбрайт се крие Дж. К. Роулинг аз вече си бях купила книгата. Не ще и дума, проява на един истински литературен снобизъм, който от друга страна ми осигури приятно четиво по време на лятната отпуска!

За незапознатите (ако все още са останали такива след множеството писания по вестници и клю-клю сайтове) ще уточня, че става въпрос за криминален роман с потенциал за превръщане в криминална поредица. Главният герой носи смешното име Корморан Страйк и има нелеката задача да разнищи модните потайности на Лондон, докато се бори да преглътне катаклизмите в личния си живот. Последното според Алми е задължително за един качествен детективски роман.

Нашият Корморан е истински неудачник. Тридесет и няколко годишен, незаконен и полупризнат син на известен рокаджия и майка хипарка, бивш военен занимавал се с разследване на престъпления свързани с армията, загубил крака си по време на мисия в Афганистан, затънал в дългове частен детектив, чиито основни случаи са свързани със следене на набедени в изневяра съпрузи/ги. Иначе казано: "Other people his age had houses and washing machines, cars and television sets, furniture and gardens and mountain bikes and lawnmowers: he had four boxes of crap, and a set of matchless memories." Класика в жанра?

В книгата се сблъскваме още с отмъстителна бивша любовница; супер модели и супер моделиери; зашеметяващо ефективна и порядъчно привлекателна нова секретарка, за съжаление на Корморан наскоро сгодена и финансово непостижима; богаташки семейства с мания за осиновяване; кисели ченгета; мъртви приятели от детските години; рапъри гангстери; наркомани рокаджии; расови предразсъдъци и разбира се много, много пари.

Задачата на Корморан е, лавирайки между походното легло в офиса, чувствителната секретарка, високомерното мълчание на богаташите и снизходителното презрение на модния свят, да открие истината за смъртта на модната икона Лула Ландри. Дали е скочила сама под влияние на гласовете в собствената си глава или е била бутната от достатъчно мотивиран неин близък? Какъв би бил мотива и как да бъде открит един убиец месеци след като полицията е приключила с разследването?

В началото историята се развива доста бавно. Роулинг/Гълбрайт ни въвежда в обстановката без излишни обяснения, но с достатъчно детайли за да изгради истински триизмерни образи на героите си. Вярна на стила си, авторката не ни поднася захаросани човечета, които биха се стопили при първия дъжд в релания свят. Описанията на герои на моменти са толкова нагледни, че оставят усещането за хартиени копия на живи хора. Макар нечии недостатъци да са смекчени от факта, че носителите им са ни симпатични, никому не е спестена критика и дори лека подигравка.

Аз лично не можах да се сетя кой е убиеца преди Корморан да му отправи последното предизвикателство. Мотивите за някой от действията на детектива в последните глави ми се сториха неясни, а доста от уликите се появиха в резултат на игри на вербален покер, което ме затрудни в навързването им. Склонна съм да приема, че причината за това по-скоро е моята разсеяност и незабележителност, а не някаква алогичност в сюжета или липса на последователност в представянето му.

Мисля, че от всичко най-много ми допадна чувството за хумор на Роулинг/Гълбрайт. Остро и хапливо, не винаги добронамерено, насочено към героите,

The unbuttoned neck of her thin silk shirt revealed an expanse of butterscotch skin stretched over her bony sternum, giving an unattractively knobbly effect; yet two full, firm breasts jutted from her narrow ribcage, as though they had been borrowed for the day from a fuller-figured friend.  

She looked away from him, drawing hard on her Rothman’s; when her mouth puckered into hard little lines around the cigarette, it looked like a cat’s anus.

техните мисли и действия,

It had been the collision of two people with an unhealthy need: I gave him tissues, and he asked me out to dinner.

It took a further forty minutes for Mrs Hook to drink her second cup of tea and sob her way through half the toilet roll Robin had liberated from the bathroom on the landing.

а защо не и обстановката

a fierce seated deity was being embraced by his infant son, whose body was weirdly twisted back on itself, to show his genitalia. Time had eroded all shock value.

a sign pointing up the wooden stairs indicated that a café and ‘lifestyle’ were housed above.

В общи линии The Cuckooo's Calling е един добре написан и увлекателен летен хит. Казано с най-добри чувства и без никаква аналогия с музикалните бози, които ни заливат през най-топлите месеци на годината.

Битие

На пролетния панари на книгата, хранеща топли спомени за една от книгите за Ъплифта, станах собственик на голяма тухла от Дейвид Брин, носеща гръмкото заглавие "Битие". Няколко месеца по-късно мога да докладвам, че я прочетох. И че дълбоко съжалявам за инвестираните в нея пари и време!

"Битие" оставя усещането, че някой е ровил в бюрото на наскоро починал известен писател, намерил е тонове надраскани страници и е решил да зарадва читателите с една последна книга от техния идол като просто ги слепи и напъха в обща корица. Книгата е точно това - нахвърляни идеи, нахвърляни истории, нахвърляни теории.

В първите страници се сблъскваме с 6-7 героя, между които няма очевидна връзка и за действията на които в повечето случаи няма логично обяснение. Действащите лица са недоразвити, диалозите са кухи, а монолозите звучат като лекции. Повествованието е изпълнено със задънени улици - една от тях е свързана с пунктир към историите за ъплифта, но повечето сякаш са доскучали на създателя си и са оставени да пропаднат в тъмната бездна на нищото.

От някои изпуснати реплики разбираме, че сме попаднали в не много далечното бъдеще. Първите глави изобилстват от намеци за едва избегнат в миналото апокалипсис, тежки травми в тъканта на обществото, нови нагласи, нови религии и нови конфликти. Повече време е отделено на технологичните чудеса - хиляди нива на виртуална реалност разкривани с помощта на очила, лещи или импланти; лични ии асистенти, които подават информация директно в мозъка; футуристични средства за комуникация; странни превозни средства; чудеса на медицината. Всичко е обилно гарнирано с "препечатки" от вестници, книги и телевизионни предавания, а всяка глава в първата половина от Битието започва с поне страница напълно неразбираем текст, комбинация от откъслечни изречения, математически символи и препинателни знаци.

Единственото свъзрзавщо звено в този хаос са прелитащите малки кристали от извънземен произход, на които човечеството се натъква по случайност и които за малко да го тласнат към пропастта на самоунищожението.
Достигаме до края след няколко големи скока в бъдещето и оставаме разочаровани от липсата на истински завършек.

В "Битие" има отделни ценни неща. Като теориите, с които Брин обяснява липсата на какъвто и да било контакт с извънземни през дългите години от човешката история, сценариите за промените в структурата на бъдещите човешки общества или разсъжденията върху рисковете свързани с развитието на науката и технологиите. Мисля си обаче, че те биха били по на място в собрник с есета, от колкото в роман. От друга страна, идеята за космическата чума е страхотна и според мен заслужава да попадне в центъра на една по-смислена и добре написана самостоятелна история.

Въпреки лошият вкус, който ми остана в устата след края на "Битие", мисля да откликна на поканата на Брин да посетя страницата му за да видя как според него всеки от нас може да допринесе за придвиждването на човечеството в "правилната" посока.

И да не пропусна издателството, редактора и преводача, съответно Бард, Иван Тотоманов и Венцислав Божилов. Превода на изрази и идоми като този тук  "Трябва да го оставиш на момчетата и момичетата от контактната комисия" показват, че преводача може да си служи с Google Translate, а редактора спи. А приказките за "дългите ръце на хромозомите" показват, че горепосочените трябва да се научат да ползват и Google Search.

И все пак...

.. си мисля, че най-скандалното в извадките от тефтерчето не са нито планираните удряния, нито инициалите, нито пълните имена, а ето това:

"За членовете (1 ноември 2011) по заплата, 2 юни 2012 - аз - 2 заплати. Сметната палата ще го види това, но не би трябвало да направи впечатление. Не се пише вътре поименно. Докладът на Сметната палата е публичен - на сайта. Отвън не може да се види от обикновени хора кой колко е взел".

За удрянията и прекратяванията вече сме чували автентични записи с истинска пряка реч и няма какво толкова да се чудим, че някой си го е записал в дневничето. По-изумителното и скандалното е, че сме го докарали до там хора, които записват вътрешните си диалози на хартия за да схванат по-добре аргументите на отсрещната страна, не само завършат училище и университет, ами ни управляват!

е-благинки (някой си номер)

Покрай протестите тези дни много се засили размяната на традицонни комплименти между различните възрастови групи. Едните са млади и красиви лумпени, другите  бедни и неграмотни старци. Това ме подсети, че от много време се каня да пиша за една от многото е-благинки, на които попаднах в последно време в мрежата. Няма да обяснявам за пореден път от къде ми подсказаха идеята да я прочета, само ще кажа, че я има на разположение в Гутенберг . 

Става дума за "The fixed period" на Антъни Тролъп, както се оказва, една класика в областта на научната фантастика. Действието се развива в Британула - измислена английска колония в Тихия океан, основана от преселници от Нова Зеландия. Тролъп описва едно утопично общество, което веднъж сдобило се с независимост, се захваща усърдно да гради нови порядки, които ще гарантират добруването на нацията. Основен момент в Конституцията на Британула е идеята за фиксирания период на живот отреден на всеки гражданин. По един честен и демократичен начин, водени от ентусиазма на своята младост, първите заселници са определили, че всеки британулец ще бъде част от обществото до 67мата си година. При навършване на тази възраст, всеки жител ще се оттегля с почести в специално създадения за целта Колеж, където ще прекара година в размисли и съзерцание. Когато навършват 68, от британулци се очаква да си отидат от живота, разбира се с малко външна помощ, а телата им ще бъдат предадени за кремация в специална пещ, чийто комин се вижда от всички прозорци на Колежа като един опънат пръст на събдата. 

Законът за Фиксирания период трябва да гарантира добруването на народа на Британула. Защото, както казва Президентът, всеки ще даде най-добрите си години на страната си, а когато стане немощен и неспособен да се грижи за себе си, вместо да тежи на своите близки и приятели, ще се оттегли с достойнство, а животът и делото му ще бъдет заслужено почетени от неговите съграждани.

Читателят попада в Британула година преди първото преселване в Колежа и има възможността да следи отблизо напрежението, което предизвиква предстоящото събитие. Разказът се води от името на автора и най-голям привърженик на идеята за фиксирания период - Президента Уйлям Гладстон. Историята се разнищва бавно, без много притеснения за съдбата на героите, защото още в самото начало разказвачът споделя разочарованието си от неуспеха на начинанието. Голямата въпросителна, която стои пред читателя до самият край на книгата е, как точно ще настъпи развръзката. Кой ще се разбунтува и кой ще оспори върховенството на закона? Младите или старите, богатите, които могат намерят спасение като се врънат обратно в Нова Зеландия или бедните, за които няма начин да избегнат Колежа?

През цялото време докато четях се сещах за онази приказка за царя, който наредил да бъдат избити всички старци, защото само хабят храната. Сещате ли се коя имам предвид? Онази, в края на която стареца спаси царството, защото единствен в мъдростта си се сети, че жито може да бъде намерено в мравуняците...

Макар и бавна, книгата не може да се нарече скучна. Има всякакви видове съперничество, които да поддържат напрежението - съперничество в любовта, приятелството, политиката и спорта. Както се казва, за всекиго по нещо. Историята за Британула ще допадне и на почитателите на така наречения steampunk - описанията на чудати машинки задвижвани с пара със сигурност ще задоволят интереса и на най-взискателните сред тях.

Друго интересно е, че Тролъп се оказва лош пророк. Животът му се вмества точно в рамките на фиксирания от него самия период - умира малко преди да навърши 68 години.

Пътешествието на Змей Митоблудни

На последния панаир на книгата се изкуших от предложението на едни любезни хора  да седна на едно от светещите кълбести столчета и да разгледам книгите от библиотеката им. Подмамиха ме доста заглавия - тухлата на Дейвид Брин наречена "Битието", "Градът и градът" на Чайна Миевил, "Градът на сънуващите книги" от напълно непознатия за мен Валтер Мьорс... Гледах, чудих се, чудих се и гледах, докато накрая доволна от това, че книгите всъщност се купуват единствено по електронен път, а не на място и че няма нужда да решавам веднага, си тръгнах стиснала картончето с парола, което ми обещаваше намаление. Седмица по-късно, след множество порверки за цените на въпросните книги в Амазон и размишления на тема, коя от тях бих искала да имам в хартиен вариант и коя бих се преглътнала в електронен, реших да си поръчам "Градът на сънуващите книги". С аргументът, че това е книжка с картинки, а ако ще си купуваш книжки с картинки, би било добре да можеш да им се насладиш пълноценно!

"Градът на сънуващите книги" разказва за (част) от пътешествията на Змей Митоблудни, един бъдещ/завършен поет от Драконовите планини. Потомък на дракони и наследник на велики поети, младият Змей тръгва към Книговището по заръка на покойния си поетичен кръстник, Данселот Сричкоплетни. Целта на опасното му приключение е да намери автора на таен ръкопис. Историята се разказва от първо лице, а още на пръвата страница е поместено предупреждението на Змей, че тя не е за хора със слаби сърца! На втората страница вече сме затънали дълбоко в магията на Замония - един свят, който се върти около книгите. Книговището, както личи от името, е душата на този свят. Градът е претъпкан с книжарници и антиквариати, по улиците му се блъскат тълпи от туристи дошли да намерят книги на изгодни цени, издатели обикалят в търсене на нови таланти, в магазините сервират кани с кафе и сладкиши с артистични имена на зажаднели за четене туристи, чиято единствена цел е да се насладят напълно на новозакупените томове край светлината на огъня, подозрителни типове дебнат в тъмни пресечки и подмамват наивници с обещания за специални издания на специални цени, в плитки гробове изкопани насред централния площад изпаднали поети пишат стихове по поръчка на клиента... А отдолу, под улиците на Книговището, далеч от тълпите туристи и шума на търговията, властва тъмнината на катакомбите - извор на страховити легенди, обиталище на чудовища и източник на препитание за Ловците на книги.

Наивният Змей, омагьосан от книги и музика, успява да пресече пътя на един от най-опасните обитатели на Книговището, Фистомефел Смайк - любезен господин със седем чифта ръчички, собственик на една от най-старите къщи в Книговището, разположена в древния му център и известен експерт по ръкописи. Използавйки силата на една Опасна книга, Смайк погребва нашия герой в катакомбите. Следват срещи с гигантски червеи, светещи медузи, кръвожадни ловци на книги, Настръхнали книги, Харпири, летящи риби, Живи книги, Паяххххи (многото х-та не се четат, те се изписват за да покажат колко крака има дадения индивид), плачещи сенки, слепи великани и какви ли не ужасии. Особено любопитни са Ужасните Книгосъздания, които се хранят с четене, живеят под името на известни автори и прекарват времето си в запаметяване и рецитиране на всички творби на писателя, на когото са кръстени. Прекалено експресно, но за сметка това из основи, опознава библиотечната система на Ръждивите гноми. А накрая се озовава право в лапите на Краля на сенките, който живее в замък направен изцяло от слепени книги.

Както може да се предположи, след като разказвача е и основен герой, Змей  перодолява всички препятствия и се връща на повърхността за да разкаже за преживяното в тази и много други книги (до сега Валтер Мьорс е превел от замонски само 3 от тях).

Историята в "Градът на сънуващите книги" започва весело, набира сили докато достигне върховната точка на ужаса и накрая ни връща в ежедневието, удовлетворени от постигнатото. Картинките, дело на Мьорс, са страхотни, както може да се очаква от един известен автор на комикси. Освен добър писач и рисувач, той очевидно е и начетен човек. В книгата му по своеобразен начин присъстват известни автори и препратки към техни творби - срещаме се с Балоно дьо Закер, Югор Тиков, Фатома Хен, Голго ван Фьолфанг, Естод Воски, Оркада Йулс и Гьофле Рамсела. Цитиран е дори  Мравьос Летр! В тази трудна ситуация преводачът, Светкко О'Славев, се е справил повече от блестящо!

Накрая остава въпросът - би ли била възможна една такава книгоцентрична история в свят, в който всички четат само е-книги?

П.П. Най-омразните създания в Замония са критиците. С риск да бъда изритана в обитавания от тях квартал на Книговището, ще спомена единствения недостатък на книгата - когато иде реч за книжка с картинки, работата на печатарите не е за пренебрегване. Много е гадно, когато некачествено отпечатани страници с картинки не само почернят пръстите на четящия, а и размазват текста на съседните страници!

Update

Току що видях, че Душата на императора  е номинирана за наградата Хюго 2013  в категория новели. 

Къде да гласувам? ;-)

Аз пиша писмо до партиите

Уважаеми Партии,

Тези дни много Ваши представители се чувстват длъжни да се изкажат по различни въпроси, които тревожат обществото ни. Един от тях, може би най-значимият в момента, е въпросът за Изборния Кодекс. Именно във връзка с обсъжданите промени в него се обръщам към Вас с това писмо.

Тук нямам намерение да коментирам факта, че сменяте този важен закон на всеки 4 години, основно предизборно, основно спешно, основно със задни мисли. Няма да коментирам и смешните текстове, които често попадат в него и които принуждават всички нас да инвестираме в ксерокси, излишни бройки бюлетини, а в най-близко бъдеще може би и в прескъпи машини за гласуване. Няма да го обсъждам, защото нито принтерите, нито излишните бюлетини, нито машините за гласуване имат място в 2013та година, когато всяко хлапе ходи със смартфон, всяка баба ползва е-четец и дори депутатите знаят от къде да си включат лаптопите. Тук бих искала да изкажа позицията си по отношение на често повтаряното предложение да се въведе задължително гласуване.

Уважаеми партии,

Задължение на всеки гражданин е да участва активно в управлението на държавата като гласува за общите ни управници. Гласувайки, ние избираме хората, които ще се нагърбят с общественото дело - тези, които ще помогнат за правилното преразпределение на общите ни средства, ще се погрижат за тези които нямат или не могат, ще направят така, че всички да имат равни възможности да получат качествено образование и модерни здравни грижи, ще помогнат на инициативните, ще следят за реда и ще наказват неправдите. Гласувайки ние посочваме хората, на които имаме доверие, че ще свършат тази работа добре. По време на избори, ние избираме на кого да дадем това доверие и после му плащаме за да работи за нас. Наричаме това обществен договор.

Мисля, че спокойно можем да кажем, че живеем в Свободна и Демократична държава. Свободата включва, освен всичко друго, свободата на избор, дори и изборът дали да гласуваме или не. Ние, гражданите, имаме право да дадем доверието си или не. За да бъдат свободни едни избори, те трябва да бъдат честни. Не може да става дума за честен избор, когато Вие ни предлагате да дадем гласовете си за недостойни хора или подреждате нещата така, че гласувайки за един излъчен от вас достоен човек, ние вкарваме в Народното събрание цял куп недостойни негови събратя по листа. Фактът, че много от нас не отиват до изборните секции до голяма степен е резултат от именно тази Ваша липса на честност. Да задължите Българския народ да ходи под строй до изборните секции, за да посочи кои от всичките недостойни да го управляват, е меко казано перверзно и няма да доведе до нищо добро.

Откакто станах на 18 и получих правото да изразявам гласа си, винаги съм участвала в избори и съм посочвала кой кандидат смятам за по-достоен. Дори и да не упражнявам правото си да не гласувам, аз държа на него и не мога да приема уродливата логика, по която Вие искате да ми го отнемете.

Разбирам Вашето желание, въвеждайки задължително гласуване, да осигурите легитимност на управлението си. Възможността да застанете на трибуната на Народното събрание и да кажете "Зад мен стоят 100 000 избирателя, аз имам право да действам както намеря за добре" ще бъде за Вас една сбъдната мечта. Този Ваш стремеж обаче е несъвместим с моята представа за Свобода и Демокрация. За това се чувствам  длъжна, в качеството си на гражданин, избирател и данъкоплатец, да кажа:

Ако въведете задължителното гласуване, аз НИКОГА повече няма да пусна редовна бюлетина! Няма да пусна редовна бюлетина, дори и да има истински достйни хора сред кандидатите, които Вие ще излъчите, защото едни истински достойни политици не би трябвало да отнемат правото ми на избор!

Знам, че това мое заявление няма да Ви притесни, но се чувствам длъжна да Ви информирам за намеренията си, защото е редно да постъпваме честно един с друг!

С уважение

Магарето

Изкушения, колела и мистика от Ориента

Мисля, че вече съм споделяла тайната за едно от многото си слаби места,  податливостта към книжни изкушения, а също и как не се боря срещу нея с всички възможни средства, включително и с абонамент за скъсената версия на F&SF. 

Едно от последните открития, които направих благодарение на горещата препоръка поместена на страниците на това списание, беше Брандън Сандерсън. Мда, знам, че това ми изказване ще предизвика присмех, но нека обясня. Не съм чела "Колелото на времето" и едва сега научих, че г-н Сандерсън е бил избран да допише многотомната поредица след смъртта на Робърт Джордан. Не ме е срам от невежеството ми в тази област. Не, не възнамерявам да компенсирам по какъвто и да било начин липсата си на познания в тази област.

След като разкарахме този въпрос от масата, мога да започна на чисто и да кажа, че попаднах на една много добра творба на въпросния автор, наречена "Душата на императора" ("The Emperor's Soul ). Романът е дълъг точно два средно-европейски полета време, но историята му е така богата, че ти се струва много по-мащабен, а стилът е толкова лек, че ти се вижда много по-кратък. Като се замисля, на база брой страници това може би се води новела.

В "Душата на императора" се разказва за Шаи, която е попаднала в затвора за фарлшифициране на особено ценна картина от двореца на Императора и за кражба на неговия скиптър. В нейният свят всичко материално, живо или не, има своя "душа" - една идеална представа за самото себе си и смисъла на своето съществувание. Работата на фалшификатора е да го убеди да стане нещо друго. Дворцовите фалшификатори използват евтини грънци, мебели и тъкани за да осигурят блясъка и комфорта на владетеля и неговата свита, обграждайки ги с копия на творбите на велики майстори от древността. Това се постига с помощта на печати, които проникват в материала и променят същността му - дават му нова история, нова представа за своята същност и ново призвание. Причината, поради която Шаи е в затвора е, че е проникнала неканена в двореца и че е прекалено добра. Толкова добра, че не се задоволява да превръща криви грънци в бокали, а използва дарбата си за да направи копие на императорския скиптър. Шаи е в затвора, защото е колкото добра, толкова и неподлежаща на контрол. За неин късмет, съветниците на императора се нуждаят отчаяно от помощта й - при неуспешен опит за покушение владетелят загубва паметта, мислите и чувствата си. Вместо император, съветниците разполагат само със здрава и функционираща телесна обвивка, която е напълно изпразнена от съдържание. Работата, която възлагат на Шаи е да изгради наново душата му - задача, която предвижда смъртно наказание и която никой не смята за възможно да бъде изпълнена. Нейната лична цел първоначално е да оцелее. Веднъж захванала се със задачата обаче тя се оказва прекалено свързана с нея и осъзнава, че не само не може да я остави недовършена, а и че дължи на себе си да я изпълни перфектно.

Мисля да не разказвам повече за да не разваля удоволствието на потенциални бъдещи читатели. Само ще кажа, че краят беше съвсем по моя вкус - оптимистично-реалистичен. И че след последната страница автора споделя от къде е получил вдъхновение за написването на книгата. Обикаляйки из Азия, Сандерсън научава за традицията на древните ориенталци да белязват с личните си печати произведения на изкуството, които особено много са им харесвали, оставяйки по този начин част от себе си в творбите на майсторите.

18% + или -

Предполагам вече всички са чели романа "18% сиво" на Захари Карабашлиев, време беше и аз да се отчета! След като толкова много се изписа по адрес на книгата не можех да я подмина, но прочитането й ми отне много време. Не заради някакъв неин  недостатък, просто през последната година ми се струпаха твърде много изкушения за четене!

Понеже в заглавието на книгата иде реч за проценти, след последната страница се замислих за това какъв е дела на хубавите и какъв на лошите неща в романа. Много неща ми харесаха, също много неща откровено ме издразниха. Май не мога да преценя дали доброто или лошото надделява. Докато четях ту едното се набиваше на очи, ту другото. След като завърших съм по-склонна да приема, че съотношението е по-скоро 50% на 50%.

Хареса ми историята и това как е разказана. Редуването на моменти от миналото и настоящето правят четенето по-лесно и по-интересно. Отделните парченца от живота на героя се навързаха идеално и накрая всичко си дойде на мястото. Хареса ми и идеята на автора да ни покаже света през обектива на фотоапарата - "снимките" бяха доста оригинална илюстрация на мислите, настроенията и гледките. Краят беше много добър и мен лично ме изненада. Книгата е посветена на загубите. Отминалата красота, изпуснатите шансове, изгубените ценни хора. Тъжна, но красиво написана.

И след като споменах за красотата, дойде времето да кажа, че основният дразнител в романа за мен беше езика. Продължавам да твърдя, че така модерните напоследък брутално реалистични описания са напълно излишни. Този похват, стил Карбовски, вместо да допринася за разчупване на книгата и създаване на близост с читателя, издава липсата на умения у автора. Сцената с мексиканката, която прави свирка на магарето не ми даде нищо (освен може би материл за темата Магарешки секс , в търсене на която десетки хора всеки месец посещават страницата ми - ето любители на алтернативния секс, "18% сиво" е писана за вас!). Двете страници описание за това как се посра след като яде череши ги четох по диагонал. Когато видях, че няма нищо смислено в тях, зарязах книгата с гадното чувство, че наближава време за обяд, а аз вече не съм много гладна. Държа също така да отбележа, че не изпитвам никакво съчувствие към главния герой, който страдаше за това, че когато реши да бръкне в задника на новата си позната, тя си прибра дрешките и го заряза.

По времето на социализма (към който и в тази книга има предостатъчно препратки), символисти и лирици като Николай Лилиев са били забранени за това, че не пишат достатъчно реалистично. Не отразявали борбата на народа за по-добър живот и нямали място в ежедневието на трудещите се. Днес, може би като своеобразна реакция към онези забрани, авторите залитат в битово-физиологичен реализъм! Всеки път когато попадна на някоя такава сцена, пред очите ми се появява образа на пубертетче, което си стиска пъпки в огледалото - при всяко цвръцване лицето му  грейва от радост, след което посяга към следващия цирей с огромна погнуса. В случая, аналогията с пъпчивия пубертет се засилва от факта, че няколко страници след цветистото описание на лайняния инцидент авторът вече използваше думата уринирам. Явно не се е отървал от притеснението, че учителката може да наднича през рамото му докато дращи мърсотии в тетрадката.

За да не завършвам с лошо, ето малко цитати. От хубавите!

Когато двама души си обърнат гръб, обикновено единият гледа напред, а другият - към миналото. Аз се бях вторачил в CNN.

*****

Когато някой се подготвя за своето его-пътешествие, единственото, което можеш да направиш, е да помагаш с куфарите.

****

Сега отчитам, че последните две години съм работил много здраво над това доходите ми да са високи, а ежедневието - непоносимо скучно.

***

Шампанско! Шампанското на работническата класа! На летящата шибана работническа класа...  Шампанко с цвят на пикня. Бирррра! Пикае ми се. Това е с бирата... Не я купуваш, а я вземаш под наем, ебати...

***

Пътуването в различни посоки ме кара да мисля различно. Когато карам на запад, мечтая големи мечти, пътуване на изток ме връща в спомените ми, на севе  мисля за работа, а на юг - за лудории.

***

Калифорния разбира се... Краят дойде с Калифорния.

Русата мръсница със силиконови цици, избелени зъби, фитнес дупе, розов потник, вечна усмивка и празни сини очи - Калифорния. Мръсницата, която не казва не, която обещава, каквото искаш да чуеш, на която не вярваш, но се преструваш, че вярваш.  Мръсницата, която не можеш да си позволиш, но искаш. Работиш за нея, работиш за нея, работиш за нея... Защото си влюбен в идеята, че си с нея, в нея, че дори за малко, замъничко, я споделяш с рок звезди, кинозвезди, звезди на малкия екран, порнозвезди, звезди на леда, фотозвезди, деца звезди, споделяш я с милиардери, милионери, милионери, милиардери, милиардери, мизерници...

***

Вдигам глава от вестника, разтърквам клепачите си, поглеждам в кафенето. Пред малка гръгла масичка от другата страна на стъклото седи стройно русо момиче, облечено в бяла блуза и светлосини дънки. Момичето е наведено над тетрадката, в която пише, от време на време отмята кичур коса от лицето си, сверява нещо с учебник, отворен пред нея. В стъклото между нас отражението на клошаря зад мен се наслагва на празното място до момичето вътре. Полупрозрачен, клошарят доизпива кафето си, обляга се комфортно назад, кръстосва крак връз крак и премята мазен ръкав върху облегалката на стола, като че прегръща момичето.

Тя няма нищо против.

Той вади запалка от разпрания си джоб и пали цигара.

Тя отпива от чашата кафе, без да вдига поглед от книгата.

Той изпуска дим и обляга глава надад, почесва се по коляното.

Тя оправя презрамката на сутиена си, продължава да пише в тетрадката. Ето ги - още една невъзможна двойка.

Напушените заведения

Т'ва за промяната в закона за пушенето на закрито няма какво да го обсъждаме, нали? Вместо да си чеша езика с теми стари като света, мога да разкажа на кратко впечатленията си от разговор с познат готвач, който работи в едно "засегнато от режима" заведение!

Седим си значи ние в кварталната кръчма и си лафим сладко със стар познат, който работи там като готвач. Докато си пиехме бирата, някой повдигна въпроса как върви бизнеса, което предизвика остър пристъп на мрънкане. Много скоростно стигнахме до забраната да се пуши в заведенията и тежките поражения, които е нанесла тя на бизнеса на бедните и онеправдани, но О-толкова-работливи български предприемачи ресторантьори. В компанията имаше невръстно хлапе, което ми даде основание да попитам - "Не ви ли посещават повече майки с врещящите си отрочета, които удрят по масата и искат още една порция пържени картофи, макарони, торта, сладолед... ?". Човекът, все пак приятелче, беше достатъчно любезен да не ми се изсмее. Ограничи се само със снизходителна полу-усмивчица, към която добави кратко пояснение. Ресторантите, светна ме той, не искат хора, които се хранят! Ресторантите печелят от онези клиенти, които идват с кутия цигари в джоба и карат цяла вечер на водка. Максималното, което трябва да сготвиш на такива е салата. Единственото обслужване, от което се нуждаят е почистване на пепелника и подмяна на празната бутилка с пълна. Минимални разходи, минимални усилия, минимален персонал, максимална печалба.

Размисли за плънката

Месецът напредва, наближава следващият и хоп, преди да се усетим ще дойде Великден! Време за яйца и козунаци. Време за мързел с книжка в леглото. Време за агнешко. С плънка!

По моето скромно мнение, плънката на агнето е от изключително значение. За да бъде вкусна, готвачът не бива да пести зеленинки и дреболийки. Също като при книгите. Всички обичаме добрата история, но тя трябва да ни бъде поднесена с нужната зеленилка на пейзажа и онези дреболийки, които заедно изграждат характера на героите и ни помагат да разберем това, което ги движи.  Агнешкото без плънка стои сухо, изтощава зъбите и присяда. Плънката обаче не може без аромата на агнешкото.Сюжетът и плънката са неразривно свързани.

Готвачът е длъжен да подбира качествени продукти за приготвяне на плънката. Липсата на джоджен и лук не може да се компенсира с излишъци от магданоз! Няма нищо по-дразнещо от това, бързайки да разбереш какво става в края на книгата, изневиделица да попаднеш на анахронизъм в пейзажа или абсолютно нелогично обяснение за мотивите на героя. Такива неща оставят неприятен вкус в устата и причиняват липса на желание за нови срещи със същия автор.

Разбира се, не можем да изключим варианта "качествени продукти и спазени съотношения, но лош готвач". Нещата с книгите стоят още по-сложно защото, макар сюжетите по принцип да са доста устойчиви, плънката лесно се влияе от намесата на преводачи и редактори. Всеки пропуск във форматирането, всяко своеволие с правописа и граматиката, всяка неточно подбрана дума имат потенциала да превърнат плънката в една суха, несмилаема маса, с неприятен вкус и неуловим аромат на агнешко. Блюдо, към което трудно ще посегнеш втори път!

Мда. Такива мисли ме налягат в резултат на срещата ми с 1Q84. Вече обсъдихме преводача, нали?

Интересно, на каква тема ще се отнеса ако тръгна да чета някоя готварска книга!

Вакантен пост

Проявих изключителна сила на характера, така да знаете! И бях възнаградена за това. Отказах да купя скъпата електронна версия от Амазон и ето, получих книгата като подарък за рожденния ден! Истинска, хартиена, в същите искрящи жълто-червени цветове като оригиналното издание. Следващото усилие, което трябва да положа е да проверя (за пореден път) и запомня (този път) какво значат съкращенията Дж. и К. в Дж. К. Роулинг...

След като засвидетелствах своето внимание на множеството предупреждения към почитателите на Хари Потър (сред които се нареждам с гордост), че тази книга ще ги разочарова защото няма нищо общо с магията на поредицата за младежи, стиснах зъби и зачетох. Мога да кажа, че с "Вакантен пост" Дж. К. Роулинг не прави никакъв опит да омагьоса читателя.  Тук няма положителни герои, няма очарователно странни създания, няма значима обща цел. Има гадни, грозни и тъпи хора, които всеки ден се опитват да осмислят жалкото си съществувание, най-често като прецакат някой друг. Единственото красиво нещо тук е селцето Пагфърд, в което се развива действието. Величието на природа и история обаче рядко впечатлява обитателите му. Всеки от тях върви по набелязаната си пътечка и преследва своите цели, без да полага усилия да се огледа и разбере света около себе си.

Всъщност, това което Роулинг много успешно прави е да опише напълно обективно едни истински хора, с техните съвсем истински стремежи и желания. Когато някой е дебел, за него пише че е тлъст, а авторката не го оправдава с обяснението, че майка му е великанка. Хората миришат, оригват се, обличат се грозно и използват цинизми. На пъпчивото пубертетче викат Пъпчо, а не го изпращат при мадам Помфри за да го спаси от акнето. Роулинг не пропуска лошото, но и не прави опит да скрие доброто. Получава се една съвременна история, която може да се случи навсякъде. 

Всъщност "Вакантен пост" е една великолепно написана обикновена книга. За ваше сведение, тук думата магия се споменава само веднъж!

Малко цитати с рекламна цел?

Бавният прогрес на Кристъл през училището не се отличаваше особено от преминаването на коза през тялото на боа констриктор: създаваше силно видимо неудобство и за двете страни.

***

Шкембето му висеше като престилка чак до бедрата му, поради което, когато човек го видеше за пръв път, обикновено първата му мисъл бе за пениса на Хауърд: кога ли го е видял за последно, как го мие и как ли извършва всички онези действия, за които е създаден пенисът?

***

И пое дълбоко въздух, сякаш се мъчеше да усети дъха на бедата в тихия следобеден въздух.

***

Новината за внезапната кончина на Бари Феърбрадър лежеше в скута й като новородено дебеличко бебнце, на което да гука от възторг заедно с всичките си познати.

***

Акнето на Андрю се синееше напъпило и лъскаво по полилавялата му буза, но той бе забил очи в бежовата каша в купичката си.

***

Създадената от покойния Едуард Колинс фирма се състоеше от двама души: Гавин Хюс-щатен съдружник с един-единствен прозорец в офиса си, и Майлс Молисън - съсобственик, с два прозореца.

Бел. към ред.

Ще я напиша някъде другаде , за да не развалям впечатлението от хубавата книга!

Бел. към ред. на "Вакантен пост"

Уважаеми г-н Редактор, 

Доста неща в настоящето издание на книгата "Вакантен пост" ме впечатлиха и реших да насоча вниманието Ви върху тях. Ще използвам възможността да Ви задам няколко въпроса.

Като казвате, че чашата е напита, имате предвид, че е попрекалила и не се държи на крака си ли? А ако е от онези чаши с плоско дъно и стои стабилно на масата, как ще разберете, че е напита?

Според моето скромно мнение, пътечките може да ЗАмръзват, но трудно ще разберем дали са ИЗмръзнали докато не проговорят. 

Тишъртка истинска дума ли е или сте я заимствали от група ученички в автобуса? 

Нормалните хора се съвОкупляват, за редакторите и преводачите не знам.

Ако сте ученик в гимназията и чуете някой да казва "Сбийте се в дясно" наистина ли ще го разберете като подкана да се преместите надясно и да застанете по-плътно един до друг? С ръка на сърцето твърдите, че няма да го приемете като официално разрешение да зашлевите тъпото зубърче от последния ред? 

Различни "степени на умрЕлост"? Да ти умре коня... 

Не знам дали разполагате с кон, но той със сигруност може да умре ако му прочетете следните изречение:

"И Андрю се разсмя, а още на втория синкоп към смеха му се включи и Фатс."

"Най старателно клавира поредицата от вълшебни символи с помощта единствено на показалеца си."

"Имаше нещо морбидно в нея, помисли си Гавин." Морбиден, дума достойна за устата на всеки български политик!

"Две деветокласнички побързаха да се омъглят." Според речника на жаргонните думи, омъгляват се хората дето пушат нещо, а не тези дето се опитват да се измъкнат от някъде с бягство.

"И тъкмо споменът за смеха отприщи най-сетне сълзите й. Потекох по носа и закапха в кафето, където пробиваха бързо заличаващи се малки дупчици от куршуми." Моля производителите на оръжие да обърнат внимание на нереализирания потенциал на сълзите!

До края на книгата любима ми остана думата изсред. Ако съдим по честотата, с която я е използвал, преводача също си е падал по нея!

Не мога да повярвам, че на някай ще му хрумне да използва думата кусайки в друга книга освен речник на бабините лафове!

Мога да продължа, но взе да ми омръзва. За това оставам сърдечно ваша,


Магарешко

Искам сняг!

В дни като този ме обхваща неистовото желание да съм някъде в планината! Искам да отида на място с много сняг. Да се разхождам по тесни пътечки между блещукащи преспи, а слънцето да напича гърба ми. Във въздуха да се носят ароматът на боровете и веселите подвиквания на птиците. А в края на деня да се прибера леко уморена и леко замръзнала в хижата, да се настаня до огъня и да изпия голяма чаша билков чай с мед! 

В дни като този се сещам за "Трима мъже в снега".

Петък, 22ри февруари

Днес намерих в пощата си ето това. За сега (изглежда това е само 1ва част) много ми харесва и реших да го споделя. Не знам кой е автора, но реших, че след като го разпространява чрез causes.com, няма да има нищо против да го прочетат повече хора.

Запазвам си правото да го цензурирам от страницата си ако втората част не ми допадне ;-)

A new note from the cause Да спрем изсичането на горите в България

Една българка пише писмо до народа (1) 

 

Posted by Stefan Kraev (cause leader) 

Скъпи сънародници,

Обръщам се към вас, защото разбрах, че ще взимате властта. Дълго се опитвах да разбера кой протестира, срещу какво протестира и какво иска, за да намеря своето място сред народа. Затрудних се, честно казано. Чух една жена да обяснява, че е джи пи и протестира, че няма направления. Един човек пък беше излязъл да каже, че не само тока е проблем, а и парното. Най ми хареса едно момче, което никой не го пита какъв е и за какво протестира, но то си каза, че е за мирен протест, щото "на мачовете винаги може да се биеме, тука протестираме мирно". Тези искания, макар да не ги съпреживявам лично, ги разбирам. Обаче все още се затруднявам с това за "промяна на политическата система". Много сложно ми се струва. Да се свика Велико народно събрание. Да се пише нова конституция, ама не просто от великите народни представители, а от самия народ- на улицата, в кръчмата и най-вече във Фейсбук. Народът да поеме властта, ама не чрез депутатите, а директно (все още не съм си изяснила как именно, но това си е мой проблем, ще се постарая повече). Синдикатите, гражданските движения и обикновените, но будни и активни граждани да получат квота в парламента. Изобщо, всички викат, че властта трябвало да се поеме от "народа", щото бил "суверен". А както казах, коя съм аз да споря с телевизора?! Само слушам. При това с чувство за вина, щото обикновено чета, но тези дни много слушам.

Партийни мушмороци от всякакъв калибър и цвят се репчат по телевизора, а за капак медиите изровиха и разни политически фосили от близкото и не толкова близкото минало. А насреща им едни хора (не от неуважение, ама не им запомних имената) викат, вие не сте "народа", ние сме. Малко неловко ми стана, щото нито едните ги припознавам, нито другите. Обаче викам си, щом първите са ни управлявали досега, защо вторите да не ни отпочнат сега? Агитките все едно не могат да ритат по-добре от Бойко Борисов? И всяка баба може да каже "тенк ю", да не говорим за конграчулейшън. Да не говорим колко хора владеят българския като втори език по-добре от Цветан Цветанов. А колко пък могат да пият повече и да псуват по-цветисто от Вежди Рашидов! Да не споменавам пикаенето във фонтани и други прояви на насъщни човешки нужди, които не са (и не бива да бъдат!) привилегия на политиците. И целият този потенциал е напълно блокиран от политическата класа, която се е издигнала до върха на собствената си некомпетентност и е време да падне оттам, с як народен шут, вика телевизорът. И го подкрепям, да не си помислите нещо! 

Продължава

e-благинки (update)

Фактът, че Kindle е вързан с Amazon и неговия mobi формат продължава да ме дразни. Да, запозната съм с аргумента им, че четците се продават на цена, значително по-ниска от производствената и от компанията компенсират разходите с по-скъпи книги. Приемам този аргумент, макар да не мога да проверя достоверността на твърдението. Въпреки това не смятам, че трябва да да бъда ограничавана в покупките си на книги. За това се радвам всеки път, когато намеря някоя безплатна книжка в каталога им или попадна на издателска къща, която държи електронните й книги да се продават без DRM защита, което ми позволява (с любезното съдействие на Calibre) да ползвам файлове с други формати. В двете категории попада ето този сборник от SF/Fantasy разкази на Tor.com.
 

Книжката е подходящо занимание за онези, които чакат с нетърпение изхода на посветения на Агоп Мелконян конкурс за български фантастичен разказ, който Алмаак и Зонко ни рекламират  ;-)

Сборникът включва доста кратички творби (повечето разкази са с дължина съпоставима с тази на обедната ми почивка) на няколко напълно непознати за мен автори: Elizabeth Bear, Adam Troy Castro, Paul Cornell, Kathryn Cramer, Brit Mandelo, Pat Murphy, Charles Stross, Michael Swanwick, Rachel Swirsky и Gene Wolfe.

Явно критерий при подбора им е бил по-скоро качеството, а не толкова тематика, което само може да ни радва. Историите варират от типичните фентъзи срещи с магьосници в средновековните им замъци, през детски преживявания в компанията на (не)въображаеми приятели, до съвременна фантастика с ЦРУ привкус. Някои от тях са откровено зарибяващи и навяват мисли за саги, вихрещи се в продължение на 3-4 тома (The Mongolian Wizard), други са просто красиви и сякаш написани за да изпиташ удоволствие от самото четене (Portrait of Lisane de Patagnia).

Със сигурност в бъдеще ще държа някои от авторите под око! 

Един цитат ще ми се отпусне от сърцето:

I can't easily describe the experience of involuntary nasal irrigation with lime margarita, so I won't bother. Just try not to do it.

За любителите на е-книги да подхвърля кокал с малко мръвка - на страницата на Tor.com човек може да намери връзки към други книги, електронните версии на които са на прилична цена и без DRM.

The Nine Tailors*

В края на миналата година по случайност си купих "The Nine Tailors". Случайността се дължеше на факта, че Амазон предлагаше стабилно намаление на разни електронни книги около т. нар. черен петък. 
Историята започва в навечерието на Нова година, когато, подведен от дълбокия сняг, лорд Питър Уимзи се озовава с колата си в канавката. Счупената ос го принуждава да остане няколко дни в малкото селце Фенчърч Сейнт Пол, насред мочурищата на източна Англия.
Доста страници по-късно, по Великден, се сблъскваме с едно странно убийство, за разплитането на която се втурва да помогне именно аматьорът детектив лорд Питър - литературен герой от ранга на Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, участващ в над 10 романа и почти същия брой разкази, и смятан за прототип на т. нар. джентълмен детектив. Създателката му го описва като нещо средно между Фред Астер и Бърти Устър. Приликите с последния се подсилват и от присъствието на аналога на Джийвс - икономът с каменно лице Бънтър.
Автор на "The Nine Tailors" е Дороти Сайърс - англичанка, живяла в края на 19-ти и началото на 20-ти век, която май почти не е превеждана у нас.

Героите са разнообразни - разсеяният свещеник и неговата грижовна съпруга, млада наследница на богат род, селски идиот, кръчмар, английски полицаи, изтънчени мошеници, измамени съпруги, инженери, псуващи папагали, френски полицай, пазач на шлюз... Дайствието се развива между двете световни войни - годините през които хората са отдъхнали от първата, наслаждават се на настъпилото относителното благополучие и все още не подозират за приближаването на втората.

Чете се бавно, заради многото описания на хора, традиции и места. Доста страници например бяха отделени за описание на характерното за Англия изкуство на биене на църковни камбани. Идеята на това занимание не е да се възпроизведе мелодия, а по-скоро да се описват серии от математически мотиви чрез редуване и прекомбиниране на камбаните. Въпреки всичко, "мелодията" трябва да звучи добре, което изключва застъпване на ударите на различни камбани.  
Всички тези лирически отклонение, макар и необходими за развитието на историята, създаваха усещане за несъвместима с едно криминале мудност. В случая обаче това не ме подразни, може би защото пасваше идеално на бавния ход на дните между Коледа и Нова година. Предполагам също, че честите прекъсвания за хапване и пийване през този празничен сезон ми помогнаха да преглътна описанията значително по-лесно от колкото ако бях започнала книгата насред работната седмица!

В края на книгата има и малко любопитна информация за Сайърс, която, оказва се, е доста значима личност в историята на Великобритания. Родена е в семейството на пастор, учи съвременни езици и история на средните векове в Оксфорд, пише и превежда, работи в рекламна агенция. Тя е една от първите жени, които получават  магистърска степен в Англия (преди това на жените не било позволено да се борят за дипломи). Освен създател на лорд Питър, Сайърс е известна поетеса и автор на множество научни трудове в областта на религията и философията. Занимава се с преводи - нейната версия на "Ад" се приема за една от най-добрите до днес. Дълги години работи в областта на рекламата. Феминистка.

За да умилостивя силните мъже, които несъмнено ще подскочат при сблъсъка си с последната дума ще кажа, че Сайърс е най-известна не с дейността си в подкрепа равноправието на жените, а с участието си в създаването на рекламите на пивоварната Гинес! Според биографите на писателката, тя прави първите скици на птицата тукан, която присъства в много от тях

Toucans in their nests agree

Guinness is good for you

Try some today and see
What one or toucan do

  


* Нарочно не преведох заглавието защото реших, че не съм в състояние да предам скиртия му смисъл. За това тук ще лепна тълкуванието, което намерих в Wikipedia :
"In some parishes in England the centuries old tradition of announcing a death on a church bell is upheld. In a small village most people would be aware of who was ill, and so broadcasting the age and sex of the deceased would identify them. To this end the death was announced by telling (i.e. single blows with the bell down) the sex and then striking off the years. Three blows meant a child, twice three a woman and thrice three a man. After a pause the years were counted out at approximately half minute intervals. The word teller in some dialects becomes tailor, hence the old saying "Nine tailors maketh a man"."