#28

Бинтан, Индонезия

Въпреки умората натрупана от обиколките на храмове, градини и пазари, се почувствахме длъжни да жертваме удобството си и да проверим и плажовете от тази страна на глобуса!

Индонезийският остров Бинтан се намира само на час път с ферибоот от пристанище Тана Мера, в източната част на Сингапур и от гледна точка време, е най-удобният възможен вариант за тропическа почивка. В сезона на мусоните, едночасовият преход с мъничък кораб не се отрази добре на голяма част от пътниците. Непоклатимо усмихнатите стюарди чевръсто събираха вече използваните найлонови торбички със самозалепващи се капачета и щедро предлагаха хартиени кърпички. Все така засмени ни предадоха на граничарите с обещание за попътен вятър и по-приятно плавене в края на почивката.

Бинтан е домакин на построен с мисъл за богатите сингапурци курортен комплекс. Нещо като Албена, но по-модерно и със значително по-любезен персонал.

Bintan resort се намира в северната част на острова, около залива Лагой. Плажът е със светло жълт пясък и изглежда безкраен. Поне докато не намине прилива. 

Сезонът тук започва през май, през зимата и пролетта морето е доста бурно и ни посрещна с червен флаг (плуването забранено, плажът не се охранява!). Това разбира се не ни попречи да се окъпем, но ни принуди да отделим доста време за почистване на бански от пясък, крака и джапанки от мазут. За изчегъртване на последните се наложи да прибегнем до експертната помощ на персонала. Какво да се прави, когато работиш с туристи в един от районите с най-интензивно корабоплаване в света трябва да си готов да предлагаш и подобен род услуги!

Курортът не е по джоба на индонезийците и за да предпазят туристите от среща с местните, властите разчитат на гъстата джунгла в района и КППта по пътищата. Срещу 420 000 рупии наехме такси (за минимум 6 часа госпожо!) и отидохме на разходка до столицата на Бинтан, Танюнг Пинанг. Ето един общ поглед от крайбрежния парк в центъра

Шофьорът-гид ни обясни, че основен поминък на острова са производството на каучук и риболовът. Понеже местните не били добре образовани, едва 10% от персонала на курорта бил родом от Бинтан, останалите идвали от Джакарта и Бали. С гордост ни обясни, че за разлика от останалата част на Индонезия, на този остров нямало неразбирателство между хората от различни религии. Една трета от тях били будисти, една трета мюсюлмани, останалите протестанти (доволно потупване по гърдите), хиндуисти и др. Много се зарадва като се загледахме в една величествена пагода, рязко обърна колата и ни закара да я видим. Оказа се храм, с огромен златен Буда, насред поле от драконови плодни дървета.

По пътя към града не спря да жали, че сме излезли толкова късно следобед и няма да видим нищо. Уличният пазар в града затварял в 5 и наистина го изпуснахме, но благодарение на настъпващата нова година попаднахме във вихъра на китайския такъв. По този случай мога да покажа как изглежда джакфрутът.

На сергиите продаваха основно храни и украси за празника.

Шумно, весело и миришещо вкусно.

Присъствието ни беше оценено високо от местните - майки ни молеха за снимки с децата им, а продавачите на храна се надпреварваха да ни изкушават. Нашият човек обаче тропна с крак и заяви, че тук е за местните, за нас има предвид чист и хубав ресторант, много по евтин от тези в курорта. Последва бясно каране в нощта по тесни пътища сред джунглата. Тъкмо да се притесним и пристигнахме в един келонг - крайбрежно селище от къщи на кокили, най-подходящото място за морски вкусотии. Ресторантите от този тип са доста типични за островните държави на югоизточна Азия. Представляват плетеница от дървени мостчета и покрити платформи, между които има опънати мрежи, потопени във водата - там живее вечерята.

Пристигнахме малко преди да затворят, освен нас там бяха само шепа местни, които играеха на зарове.  Показаха ни касетките с гигантски местни раци и подскочащите в мрежите риби, а после ни тикнаха в ръцете менюта. Дори мешаната салатата беше с миди, скариди и октоподи! За съжаление в тъмницата не успях да направя снимки, но пък и без това бях заета да си облизвам пръстите. Не помня някога да съм яла толкова вкусни калмари - панирани, оваляни в мед и масло.

Обратно в Сингапур

Притеснени, че времето няма да стигне за да видим всичко интересно в Сингапур, смело го подхващаме от към най-известната част, Градините край залива (Gardens by the bay).

Заливът е изкуствен - отвоювана от морето площ, върху която са натрупани пясък и пръст. Тук се намира почти символичния за Сингапур троен небостъргач (виждали сте го на снимки, онзи, с лодката на върха), Marina bay sands.

Както ни информираха домакините, пръстта за новата земя била закупена от Камбоджа. Заради протести на еколозите там, договори за бъдещи проекти вече се сключвали с други държави. Близо четвърт от територията на Сингапур е създадена по този начин.

Заливът е ограничен от към морето със стена, която спира двете островни реки и в същото време позволява събирането на дъждовна вода - своеобразен язовир. Това е жизнено важно в Сингапур, който освен липса на земя, усеща и остър недостиг на прясна вода. Страната внася вода от Малайзия, пести старателно наличното и събира всяка капка дъжд.

Друга важна задача на стената е да пречи на навлизането на морето и да намалява риска от наводнения.

От дясната страна на залива (гледано към морето) е градината, със своите 250 000 различни растения, засадени в открити градини, два огромни парника и по стените на гигантските супер дървета - изкуствени конструкции, на височина колкото 16 етажни сгради.
Част от градините са оформени с мисъл за традициите и историята на основните етнически групи. Така например, планът на Индийската градина повтаря сложните геометрични фигури на амулети създавани от индийските жени и деца с оризови зърна, семена и камъчета. Растенията в нея са представители на видовете използвани от векове в практиката на аюрведа лечителите.

За оформянето на градините са привлечени и чужди творци. Марк Куин е автор на скулптурата Планета. Гледката на дългото 9 и високо 3 метра бронзово бебе, което леко се рее над поляната, без видимо да се докосва до земята, е наистина впечатляваща.

Двата парника, Цветният купол и Облачната гора (Flower dome и Cloud mountain) прютяват по-чувствителните растения. Куполът е посветен на средиземноморието по света - Австралия с нейните баобаби, Южна Америка с палмите, Европа с маслиновите гори, Северна Америка със зеленчуковите градини на Калифорния.

Колекцията от кактуси и суколентни е друго, с което впечатлява Цветният купол.

Специално място е отделено на временните изложби. Очаквано, по това време на годината всичко се върти около китайската нова година.

Облачната гора показва как се променя растителността във височина - от гъстите джунгли, през горите на умерения пояс, ниските храсти и тревните съобщества. Под "похлупака" на парника е събрана обвита в мъгла, 35 метрова планина от чийто връх се спуска водопад. Ето как изглежда всичко от високо

Разбираемо, предвид ограничените ресурси на острова, сингапурците са маниаци на тема природа и опазването й. За климатизацията на парниците (ако ходите, вземете си пуловерче, местното средиземноморие е хладно, да не говорим за планината в облаците!) се ползва биогориво собствено производство, от растителните отпадъци. Пушекът от изгарянето излиза през едно от супер-дърветата, чиито растения го пречистват. На останалите се пада задачата да улавят дъждовната вода.

Супер-гората е достъпна за посетители - на върха на едно от дърветата има бар и ресторант, други са свързани с въздушен мост, от който се разкрива впечатляваща гледка. Вечер градината, заедно с хотела и прилежащия му научен музей, се включват в светлинното шоу на залива.

Тонле сап

Тонле сап - ключова азиатска екосистема, най-голямото езеро на Камбоджа и основен източник на храна за населението на страната. Чрез едноименна река, езерото е свързано с р. Меконг и от геоложка гледна точка, е част от нейния басейн.

Смяната на годишните времена се отразява драстично на Тонле сап. Ако в края на сухия сезон, края на април, обемът му е 1 км3, то през октомври, в края на дъждовния период, той достига 80 км3.

Освен храна, езерото осигурява на много хора и дом. Камбоджанците населяват бреговете и живеят на наколни жилища.

Виетнамското малцинство предпочита открити води и плаващи къщи.

Ангкор Ват

Инвестирахме този ден време в опит да съберем двудневен в еднодневен тур и успяхме! За изненада на всички, най-вече гида... Видяхме набелязаните по-важни храмове, разхвърляни край Сием Рип, а за по-автентично, направихме обиколката с тук-тук. Отново, въпреки придупрежденията на други опитни пътешественици.
Макар че... Опитни, опитни, колко да  са опитни, в 27 държави били ли са? ;-)

Можем само да сме благодарни на хотела, че ни намери толкова добър тук-тук шофьор и толкова отзивчив гид (даде визитка, ако на някой му трябва, веднага препоръчвам!). Минавахме като факири в задръстванияга по улиците и струпванията в храмовете.

За доказателство, ето малко снимки от:

Гигантският Ангкор Ват

Анкгор Том/Байон с лицата

Превзетият от дървета Та Пром (Лара Крофт?)

Преа Кан с тайното светилище на красивата кралица (като сваля снимките)

Новозалетият с вода Нек Поан (като сваля снимките)

Вторият по достойнство "домакин" на залези, храмът-планина Пре Руп

Хареса ми историята за краля, който искал да се отличи от баща си като направи нещо ново. Решил да смени столицата и религията на народа си. За да не създаде излишно напрежение сред поданиците си обаче, поръчал смесени храмове, на половина хиндуиски, наполовина будистки. Докато свикнат.

#27

Добре дошли в Камбоджа!

Тайпусам

Първият ден в Сингапур минава под знака на Индия. Тамилите са един от трите основни етноса в страната и езикът им, както и големите хиндуиски празници, са официални. През 2018та, на 31 януари, се пада Тайпусам. Празнува се в началото на годината, винаги на пълнолуние, а тази година като бонус имаше супер луна и затъмнение! Всъщност, "бонусът" се считал за лоша поличба, поради което тържествата този път са със съкратена програма, така че да завършат преди и най-малката сянка да падне върху Луната.

Градът беше почти блокиран заради парада и домакините ни бяха много изненадани от "засиления трафик" - автобуса чака цели два светофара време за да мине на кръстовището! Шествието се проточва около 4 км, свързвайки двата основни хиндуиски храма в Сингапур, а в него може да се включи всеки, дори в рамките на храма, стига да е готов да зареже обувките си отвън. Естествено,  участниците бяха основно индийци, макар че щракащите като луди с фотоапарати и зачервени като скариди туристи, оказвахме здрава конкуренция. Жените в сарита в крещящи цветове, децата в лъскави празнични дрехи, много от мъжете с бръснати глави, намазани с жълтеникава паста от сандалово дърво. Весели, пеещи хора. В

жегата, на всеки 100 метра, доброволци предлагаха безплатни бутилки вода, шарени сокове, ласси "сервирано" в завързано като кошничка найлоново пликче със сламка, сладкиши, кутии с обяд и дребни закуски. А в центъра на вниманието, мъже, затворени в странни скулптори от преплетени метални шишове, забити в кожата им и жени, в огнено жълти сарита, носещи украсени с цветя съдове с мляко на главите си.

Предполага се, че Тайпусам води началото си от голямата битка между Асурите и Дева, която последните спечелили с помощта на Шива. На Тайпусам се чества Муруган, въплъщение на мъдростта и светлината на Шива, който унищожава злото. На празника хората измолват от Муруган помощ за преодоляване на всякакви препятствия. Молещите се подготвят като прекарват в пост, молитва и въздържание 48 дни. На големия празник, обръсват глави и засвидетелстват своята отдаденост по избрания начин - най-често носят съдове с мляко или пронизват устните, бузите и кожата си с метални шишове. Носят "бремето си" по дължината на цялото шествие  (набучените мъже придружени от помощници, които ги отделят от околните, за да не се окажат в крайна сметка нанизани под натиска на тълпата) и дори на места спират, завъртайки се в танц.

Звучи стряскащо, но процесията е изключително весела (без видими кръв и рани) и дори железните мъже изглеждат така, сякаш се наслаждават на празника.

Завършваме деня в луксозен индийски ресторант, където "готвачът преоткрива традиционните ястия" под формата на разядки с манго, сервирани на минатюрни дървени столчета и фондю с къри.

Liu Sha Bao

Малко внимание за местния деликатес, Liu Sha Bao, или солен яйчен жълтък.
Много вкусно и приятно сладичко!

#26

Занемарих някои неща напоследък, блога, списъка на пътешественика, Duolingo-то, фотографията... Смятам да раздвижа нещата с нови страни в списъка и нови страници в блога. В оптималния вариант, придружени със снимки.

Държава номер 26. Дръж се Сингапур, идвам!

Полетът до Истанбул започва удобно и приятно и завършва с брутално запушени уши. Хремата и в най-добрия случай не е приятно занимание, но приземяването го издига до нови висоти. За щастие, гледката към блесналия град на брега на тъмното море е достатъчно впечатляваща за да оправдае позата ми на изумена риба! Прелитаме ниско над шамандурите.

На летище Ататюрк, Азис сърцераздирателно зове своя "Хабиби". Докато чакам да излезе информацията за изхода към Сингапур, сядам на чай и ток в най-малко мърлявото от всички кафенета. Само за да установя, че зад ъгъла се намира бляскавата част на летището, с много примамливи заведения и външна тераса.

Продължавам да чувам като под вода.

На Ататюрк всичко е лежерно - няма проверки, няма съобщения по високоговорителите, няма тичащ персонал. Забулени хора шляпат по джапанки, нисички закръглени дами балансират застрашително на палеца на единия си крак докато топят другия в мивката, продавачите на локум дремят сърдито.

Намирам си тапи за уши, които щели да помогнат за изравняване на налягането. Или окончателно ще ми гръмнат тъпанчетата.

За дългия полет се оказвам притисната между българи и шведи.

И моля, друг път да не ми се пробутва номера "не може хубав чай в самолета"!

Близо 11 часа по-късно, часът е 18:05 местно време, температура 24 градуса, облачно, вали дъжд.

Добре дошли в Сингапур!

И умната (дано нямат предвид капките за нос)!

ВУЗ

Фактът, че вчера за първи път от както работя тук (10 години) видях студент със скейтборд в коридора, но често пъти подслушвам разговори от рода на "Бахти града, дошъл съм днес с аудито, нямаше къде да го паркирам", казва всичко за родното висше образование.

Защо белите не могат да скачат?

Първо действие: Майка и син.

Сцена: Женската съблекалня на басейна. Майка помага на сина си (видима възраст 100 см) да се изкъпе и облече.

Майка: Качи се на пейката, да не си изцапаш краката. А така. Хайде бърши се сега.

Детето усилено си търка косата с хавлиена кърпа и използва възможността да хвърля скришни погледи към голите момичета и жени наоколо.

Майка: Студено ли ти е?
Син: Не.
Майка: Хайде по-бързо, да не настинеш! Днес как беше водата в басейна? Миналия път беше премръзнал!
Син: Добре беше...
Майка: Каква е тази глупост сега със скачането в училище? 

Момчето увило глава в кърпата повдига рамене.

Майка: Защо ви карат да скачате? Вредно е за организма!

Детето подава глава изпод кърпата: Защо?

Майка: Ами не е добре за момчетата да скачат!
Син: Защо за момчетата?
Майка: Ами заради топчетата! Освен това е вредно за стомаха! А и езика можеш да си прехапеш! Хайде, готов ли си? Седни сега внимателно, аз ще ти подам джапките!

Детето примерно сяда на пейката и си обува джапанките. Отново се заглежда по момичетата. Повечето са по-малки от него и вече са облечени, без очевидна намеса на майки.

Майка: Хайде сега да си изсушиш главата.
Син: Къде е сешоара?
Майка: Забравих го. Снощи нали се суших... Ама ще ползваш този дето е тука. Пяна искаш ли?
Син: Да!

Майката рови из сака и вади голяма туба.

Син: Сложи ми още! Дай още малко!
Майка: Стига ти вече, не е хубаво толкова много да слагаш! Дай аз да ти го сложа, че ти не се виждаш!

Второ действие: Майка, син и баща.

Сцена: Майката и синът излизат от басейна. Детето хуква към масата в кафенето към мъж с огромно шкембе, който чете вестник.

Баща: Хайде бе тати, много се забавихте! Как беше водата в басейна, студено ли ти е?

Моята вело-еволюция

Надраснах Школника и Балканчето, прехвърлих ги надолу по реда на раждане и си купих колело по свой вкус - червено, с 21 скорости!

В продължение на 4 години, в по-светлите и топли месеци, използвах своя ален "кон" като основно средство за транспорт - ходехме на работа, кръстосвахме града, обикаляхме околностите. 

Записахме се на състезание! Е, не можахме да отидем, защото от небето се изсипа порой, но важно е желанието, нали?

Смених държавата, зарязах вярното рижо животно, поех шефство над един Скот, предаван нагоре по реда на раждане.

Измих го.

Смених му спирачките.

Смених му скоростите.

Започнах да го опознавам.

Припомних си каква независимост дава колелото. 

Заутъпквах си маршрути - на разходка в парка, на пазар, на църква, за вино. 

Свикнах му на номерата.

Заведохме се на първия ден на фестивала A to jazZ. Прибрахме се трудно, защото беше тъмно.

Купих му преден фар!

Фото разходка из западните Родопи

Отне ми малко време (има няма три дни) да се отърва от умората натрупана през изминалите събота и неделя, но вече съм готова да рапортувам за резултатите от фото разходката из Родопите - заключителната част от курса по  Outdoor фотография, на който посветих доста време през последните месеци.

Започвам от упражнението по нощно снимане:

Минавам към Триград с ждрелото и пещерата Дяволското гърло:

 

Следва Орлово око, наблюдателна точка на 1563 м надморска височина, малко под връх "Св. Илия", от която с повечко късмет погледът може да стане наистина орлов - в добро време, казват, се разкрива гледка към Перелик, Пирин и Гърция.

Да, доста е високо, но приливът на адреналин уж правел света по-красив ;-)

 

Стояхме там до залез,

отколешен магнит за фотографа...







Ето Ягодина, погледната от високо.

А за десерт Чудните мостове,

където ни изненада една чудна мини виелица.

 

Разбира се, ентусиастите стоят над проблеми от рода на пролетен сняг...

Край.

Празници, постове и позьори

Днес сутринта, докато първо закусвах, а после увивах яйца в лукови люспи и стари чорапогащи, се заслушах в предаването "Закуска на тревата" по Хоризонт. Естествено, тази събота "Закуската" беше посветена на Великденските празници. Водещата си беше поставила за цел да интервюира доста и различни хора на тема как празнуваме сега, какви са били традициите в миналото и какво точно значат тези празници.

Имаше доста интересни събеседници, някои искрено ме развеселиха, други ме накараха да се замисля. Една госпожа успя дори да ме подразни. Глупаво от моя страна разбира се, а също и неуважително, но в типично мой стил не запомних името й. Дамата беше поканена да обсъди темата за съвременното младо поколение, което е заменило мегдана със социалните мрежи и мола. Тя използва времето си доста нравоучително. Възмущението й, че младите не знаят какво точно празнуват на Великден и не разбират как трябва да се държат в църквата по време на Светлите празници, беше искрено. Също както й недоуменето й от факта, че държавата не е "осигурила коридор" за самолета с Благодатния огън, както и от нежеланието на същата да осигури вероучение в училищата, въпрки че България е една православна държава. Обясни, че мрежата дава само достъп до информация, но не може да научи младите на нищо. И завърши с това, че който не пости, няма право да поства!

Първо се разсмях, после се сетих за вълната от снимки на икони, която ще залее от утре facebooк и почти се съгласих с нея. Като че ли вярата и религията на българина са се превърнали в нещо като аксесоар! Всеки се чувства длъжен да бъде в крак с модата като обикаля църкви и манастири, реди се на километрични опашки за върбови клонки и настоява децата му да бъдат въведени в православната традиция от учителите. След което се обажда на катерицата Беатрис с въпрос какво бъдеще го чака или си връзва червен конец на китката против уроки. Но това  е съвсем друга тема...

Въпросната показност особено добре издава обхвата на нашето лицемерие. Не знам дали в милата ни родина е останало село, чийто най-висок баир не е окичен с грамаден кръст. Убедена съм, че ако има такова, неправдата ще бъде поправена съвсем скоро, най-вероятно в рамките на предстоящата предизборна кампания. Новите църкви и параклиси у нас нямат чет и брой. Градивният ни ентусиазъм в това отношение не познава граници. Буквално. През последната година например се сдобихме с параклис край базата ни в Антарктида. Абсурдът една научна експедиция да се гордее не с друго, а с построяването на първата религиозна сграда на Ледения континент май не впечатлява никого! Антарктиците ни с радост разказват как английските им колеги били изумени при вида на параклиса. Аз лично не бих приела стъписването на поданиците на една държава, осъзнала преди векове необходимостта да подчини религията на държавата, за комплимент! Особено след като прочетох как Великобритания е превърнала базата си в едно истинско технологично чуудо и основен бастион на науката. Ако не беше смешно, щеше да бъде тъжно! Почти толкова смешно, колкото случката с водолазния клуб на име "Нептун", който се е ангажирал с построяването на подводен параклис на името на Св. Николай, разположен в залив на име "Крокодилите"...

Темата за възпитанието на младите е любима на по-възрастни от памтивека. Като че ли не са били такива, като че ли не е техен ангажимента да научат наследниците на ум и разум. Когато говорим за постите и постването, не е ли редно да потърсим извора на лицемерието? Едва ли има смисъл да търсим вината в "мрежата". Ако погледнем поведението на Държавата и Църквата, може би лесно и бързо ще намерим отговор не само за липсата на знание у младите и техните родители, но и за липсата на човечност!

Как аз, като даскал, да реагирам когато бъдещи лекари изразяват гласно радостта си, че хората от турски и ромски произход страдат по-често от някои заболявания, защото "така ще се отървем по-лесно от тях"? Дали ще ми повярват ако кажа, че трябва да обичат ближния си, когато само преди няколко месеца тяхният колега и министър добре разду рейтинга си като отказа медицинска помощ на част от населението, защото е бедно, неграмотно и в плен на престъпността? И ако Държавата не се намеси като санкционира министъра, къде беше Църквата, която трябва да ни напомня да постъпваме с другите така, както искаме те да постъпват спрямо нас?

Народът е казал "Всяка жаба да си знае гьола"! Вместо да разчиства небето за Благодатния огън и да праща шефовете на Комисията по вероизповеданията на разходка до Йерусалим, Държавата ако обича да провери кой и как наема работници да събарят хотелите на партийни лидери. Вместо да става за смях като заклеймява "Хари Потър", Църквата ще заслужи уважение ако напомни на Парламента да даде поне една риза на ближния си! 

А иначе Светли празници! За тези, които празнуват Великден и за тези, които просто посрещат идването на Пролетта.

МТел не вярва в СМСа

Напоследък често ми се налагаше да вися по спирки, летища и лекции, което неизменно доведе до преупотреба на интернет през телефона. Вероятно в отговор на това, МТел започна да ми пише! Получавам любезни СМСи като този:

"Zdraveyte, izpolzvali ste 80% ot 144 MB mobilen internet na maksimalna skorost. Ostavat 170 MB"

Бях силно озадачена, защото по мои спомени договорът ми предполага да използвам 170 МВ на максимална скорост. Това 80% от 144 не ми се връзваше въобще, още по-малко тези 170 над въпросните 144. След третото подобно съобщение реших да отида в офис на МТел и да поискам тълкувание! Разговорът протече горе долу така:

- Добър ден, бих искала да Ви помоля да ми обясните този СМС, защото не го рабирам.
- Това значи, че сте наближавате лимита на интернет на максимална скорост.
- Да, но какво точно значи? Какви са тези 80%, тези 144 и тези оставащи 170 МВ?
- Това значи, че сте изразходвали 80% от своите 170, което е 144.
- Да, но 80% от 170 не е 144, освен това...
- Как да не е! - възмути се служителя и защрака нещо по клавиатурата..
- Ми не е, 7 по 8 е 56, плюс 8 е 136...
- Да, така е... - беше силно озадачен, но лицето му внезапно просветна - Но всъщност Вашият лимит за максимална скорост, сега виждам в договора, е 150 МВ!
- Така става още по-объркващо, защото 80% от 150 е още по-далеч от 144, а оставащите 170МВ са съвсем необясними...
- Вижте, това зависи от това в кой момент системата е изпратила СМСа, има известно забавяне, сигурно в този момент вече сте били надминали тези 80% и за това цифрите не сътоветстват...
- Аз не твърдя, че цифрите не съответстват на изразходвания Интернет към момента, аз даже не помня какъв е бил той, просто се опитвам да разбера какво означава СМСа!
- Вижте, не им вярвайте много на тези СМСи, системата прави грешки....

Сега съжалявам, че не попитах дали МТел би регирал така лежерно ако игнорирам СМСите с дължимата сума...

От друга страна, какъв смислен отговор бих могла да очаквам от представител на фирма, която на тази възраст още не е усвоила кирилицата!

На 8-ми декември за гетата и спешната помощ

След като изчетох маса остроумни и също толкова много малоумни коментари върху изказванията на скъпият на всички ни министър на здравеопазването, се сетих за една случка от последната сесия. Съвсем осмодекемврийски!

По време на един от по-тежките изпити, на които биват подложени бъдещите лекари, една колежка асистент... Извинете, все пак трябва да се държим полит-коректно! ... една колега асистент прекоси залата специално за да ми пошушне на ухото, че момичето, което изпитват в момента "е от онези циганчета, дето учат медицина". След това допълни, че въпросната студентка, заедно с още две със същия произход, била в нейна група. Винаги изкарвала високи оценки, но странно, колкото и да се стараела, нито веднъж не могла да я хване, че преписва!

За радост (и признавам си, за изненада на циникът в мен), изпитващите не се повлияха от произхода на момичето. Нито, между другото, от вонята, която идваше от снежно-белите на цвят негови колеги от български произход. 

Та припомняйки си тази случка, аз си помислих, че магистърът по медицина Москов, при цялото си аристократично потекло, може само да завижда на силата и на ума на тези "циганчета", които са успели да се измъкнат от гетото. Същото онова гето, за което той, като човек дал Хипократова клетва и клетва да служи на народа в ролята си на министър, носи отговорност. 

Бих искал да видя как г-н министъра ще отиде при тази студентка, отличник на випуска и бъдещ лекар, ще я погледне в очите и ще й каже "забраних на колегите ти от Бърза помощ да лекуват болните ти родители, защото те са цигани, следователно престъпници". Всъщност, циникът в мен казва, че г-н Москов има мъжество точно колкото за разговор с една студнетка, но съвсем не достатъчно за разговор с колеги министри по темата "как ние българите, като един народ с европейски и християнски ценности, допускаме в държавата ни да има гета, в които живеят оскотели от бедност и липса на образование хора".

Hi-tech поколение

- Този файл сега с каква програма да го отворя?

- С каква сте го правили?

- С Linux!

- Не питам за операционната система, а за програмата.

- Ааа, ами... не знам как се казва, нещо като Word.

- От OpenOffice ли е?

- Да!

- Ами няма да може да го отворите тук. Не помните ли, че миналия път се наложи да го конвертираме он-лайн?

- Да, вярно че така беше, ама не помня как...Може ли да ми помогнете!

- Напишете convert openoffice word в гугъл и ще излезе това, което ползвахме миналия път.

Отваря Bing, пише "google convert openoffice word". Две минути по-късно:

- Не мога да се оправя, бихте ли дошли за секунда да ми обясните...

София, културна столица на Европа

В петък сутрин се събудих леко притеснена, изреждайки в главата си планираното за почивните дни и чудейки се как да вместя всичко. В събота сутрин станах с усещането за пълен разпад на програмата. И тъй като, все пак, днес е първият ден на лятото, реших да почета появата на Слънцето като се шматна из улиците на София. Както се казва, да видя свят, светът да види мен...

Тъй като не е приятно да се разхождаш безцелно сам, измъкнах от последния брой на списание Фото Мания една брошурка посветена на Месеца на фотографията. В нея са изредени всички галерии, които са се включили в инициативата, заедно с информация за авторите. На задната й страница има място за печати, а на първата организаторите обещават да включат в томбула за чисто нов фотоапарат всеки, който събере поне 12 броя до 30ти юни. Вярно, юни почти се изтърколи, но си казах, че не боли да отделя малко време за да се насладя на качествено изкуство, пък ако събера 3-4 печата днес и после намеря малко време през седмицата... Защо не, казах си, ще проверя. Отворих картата, набелязах си 4 галерии и поех смело с хартийката за печати в ръка.

Първа спирка - Червената къща. Според информацията, известната къща за дебати участва в Месеца на фотографията с няколко изложби - на Андреа Рийс, Антъни Карън и Ади Петрова. На входа срещнах само младежът от охраната, който ми обясни, че експонатите са в една от залите на втория етаж и в две на партера. Реших да започна от втория етаж, където в зала "Пеша Николова" трябваше да са подредени фотографиите на г-жа Петрова. Дали наистина творбите й са там и колко добри са не ми се отдаде да проверя. Посрещна ме затворена врата, зад която се чуваше как невидим мъж крещи по телефона. Повъртях се, проверих табелките на вратите, уверих се че съм на правилното място и почуках. Отговор не последва. Загубих желание да разглеждам другите изложби - прелетях през залите на партера, в една от които имаше двама души с много незаинтересован вид (куратори, пазачи, автори?), без да разбера за какво иде реч. Така и не намерих някой, който да ми даде печат. Предлагам следващия дебат в Червената къща да бъде на тема "Името задължава или името оправдава?".

Втора спирка - глалерия Credo Bonum. Според информацията в програмата Програмата, тази галерия се намира на ул. Славянска 2. Е, не беше точно там, входната й врата е в една пряка, точно зад театъра, но все пак, намерих я! Явно някаква невидима сила бдеше над мен - в момента, в който протегнах ръка към вратата откъм ключалката се чу изщракване на тайнствен механизъм и аз бях допусната вътре. В тази галерия са изложени снимки от Исландия на Артин Шахбазян. Много хора биха ги заклеймили като "пощенски картички", но аз не се причислявам към тях. Винаги съм харесвала пейзажните снимки с естествени цветове, а в случая удоволствието беше подсилено от факта, че съм била по тези места и почти всяка една от гледките ми беше позната. На излизане надникнах в стаята на охраната с въпроса от къде да взема печат. За печати в понеделник, тогава куратора ще бъде тук, информираха ме те! Естествено, кой нормален човек ходи по галерии в почивните дни! Жалко, че организаторите на инициативата са пропуснали да отбележат часовете, в които може да се получи печат.

Трета спирка - Столична библиотека. Нямах затруднения да намеря библиотеката, сварих я отворена, а експозицията - черно бели фотографии отразяващи "Тайният свят на библиотеката" на Стефан Стефанов е удобно разположена във фоайето. Кадрите от живота на една библиотека някак доста удачно се връзват със запуснатия вид на сградата. Г-н Стефанов има добро око и много оригинални попадения. Ако имате път през площад Славейков до края на месеца, обезателно се отбийте в библиотеката! Няма да ви отнеме време, снимките са едва 10тина, но наистина си заслужават. "Печат?" Попитах момичето на касата на театър Възраждане. Тя усмихнато ме насочи към човека в бутка "Информация". Когато разбра, че него го няма, предложи да попитам "там в ляво". В ляво е гардероба на библиотеката. Вътре млад господин седеше с поглед зареян през прозореца. Извиних се, че го притеснявам и повдигнах въпроса за печатите. Той беше много озадачен, но склони да ми обясни, че "те общо взето свършиха"! Опитвайки се да схвана идеята за недостига на печати глуповато отбелязах, че Месеца на фотографията все пак е до края на юни. "Еми..." заключи той и се върна към гледката през прозореца.

Четвърта стъпка - галерия Синтезис. Изложба на Александър Дончев. Наистина хубави фотографии обединени в темата "Между". Черно белите кадри са намерили точното си място сред изчистените светли зали на тази галерия. Отново, ако имате време минете да ги видите. Печат? С удоволствие го дават на касата на магазин Фотосинтезис непосредствено срещу галерията.

Мисля, че няма нужда да впрягам жалките си математически способности за да преценя, че идеята с печатите е causa perduta. В Месеца на фотографията участват 22 галерии, а опитът ми ясно показа, че такива реално има само в една от четири. 

Сега седя на балкона с крака на парапета и празнувам началото на лятото с голяма паница ягоди със сладолед! Горещо препоръчвам преживяването!

В края на този репортаж се чувствам длъжна да отдам заслуженото на организаторите на Месеца на фотографията - Национално сдружение фотографска академия Янка Кюркчиева и UniCredit Bulbank. На нарочения да спечели чисто нов Canon PowerShot SX270 HS честито!

Три пъти мери

един път кликвай! Че това предизборно приложение на ЕС, тук долу в дясно, ме нарочи за избирател на ДПС, по-точно на Метин Казак.. 

Да изпушиш от безсилие

Миналата седмица гледах репортаж в една от централните новинарски емисии на тема пушенето на обществени места. От обясненията на разните чиновници стана ясно, че благодарение на особености на закона и правилника за прилагането му, собствениците на заведения могат да се разминат само с една нищожна глоба от 300 лева и да продължат да сервират "благоуханен" дим на клиентите си. Нищо чудно, че все така масово се пуши - кръчмарите и ресторантьорите в София бълха ги ухапала!

Та, казах си аз, явно битката с нарушаващите закона и правилата за поведение в обществото няма скоро да бъде спечелена, я да взема да си направя на блога един списък на заведенията, които няма повече да посещавам, заради това че в тях се пуши! Ще си записвам само тези ресторанти, кафенета, кръчми и барове, които иначе предлагат качествено обслужване и добра храна/пиене, за да си припомням регулярно защо не трябва да се изкушавам да стъпвам отново там. Места като Лагуна няма да ги включвам, защото така и така не бих ги посетила отново. По естетически причини. За такива няма да се хабя.

И така, да пристъпя към изпълнение на плана. На челното първо място поставям пицарията Ветрило 2, а плътно по петите му идва японския Хамачи. Очаквайте продължение!

За какво се хабим да ги четем тези книги?

Онзи ден, по обедно време, около масата, в женска компания, бях въвлечена в разговор на тема "как прекарах почивните дни". Стандартно, понеделнишки. Една от колежките сподели, че се захванала с неблагодарната задача да изчисти гаража, в който вече трудно се влизало от натрупани боклуци. Скъсала се от работа докато прерови всичко и набележи нещата, които по-прилягат на контейнера за боклук, тип Бобър от колкото на един цивилизован гараж! Докато тя се бъхтеля, мъжът й стоял в колата, чакал да се заформи купчина, хвърлял я в багажника и я отнасял. В този момент виждам как Алмаак-а  скоча и казва "Ха! Казвам ли аз, че вие жените сами сте си виновни!". Но не, мой човек, днес няма да обсъждаме теорията и практиката на феминизма, мисълта ми е друга. 

Както често се случва, споменаването на една дума рязко насочва разговора на друга тема. В случая честото изричане на словосъчетанието "кофа за боклук" ни изпрати право при бездомниците. Тази тема явно беше присърце и на двете ми дружки по маса и офис, защото с невиждан хъс забиха зъби в нея. 

Внимателно проследих дискусията за това как "тези бездомници като преровят кофата не връщат боклука обратно, ами го оставят да лежи разхвърлян наоколо". 

Изслушах жалбите им за това как въпросните търсачи на боклукчийски блага, "на които ние не им пречим да водят своя начин на живот", не намират за нужно да направят път на желаещите да си хвърлят боклука, ами продължават да седят там, с глава в контейнера, та горките домакини трябва да ходят чак до следващата пресечка. 

С любопитство проследих и историята за картофите в касетката. Имала колежката с гаража касетка картофи в мазето, ама те, видиш ли, прораснали, на нея й писнало да им рони "очичките" и решила да ги хвърли. Мъжът й нарамил касетката и тръгнали заедно на експедиция към контейнера, тип Бобър. Не щеш ли, там една циганка, виси и рови. Щом видяла как срещу нея се задава цяла касетка с потенциална гозба за челядта, очите й блеснали и веднага проявила желание да ги облекчи от товара им. Да, но моите герои много държали да си запазят касетката - хубава била, все ще влезе в повторна употреба. За това казали да, картофите вземи, но касетката ни дай! Поради липса на други съдове за транспорт на картофи, жената, естествено, се вкиснала. Тази наглост, разбираемо, ядосала мъжа и той метнал всички картофи в контейнера. Да си ги вади от там щом е толкова нахална! Подвиг, преразказването на който бе удостоено с кимания и реплики стил "само така" от отсрещната страна на масата.

Та седях аз, слушах с недоумение и си мислех. За какво ги четем всички тези хубави книжки за Клетници, Андрешковци, чичо Томовци, бели лястовици, коледни песни? Как е възможно всички тези думи и изречения да минават ей така през главите ни, без да оставят абсолютно никаква следа? Защо можем да плачем за съдбата на литературните герои, да се разчустваме от тъжни балади, да въздишаме "такъв е живота" при всяко поредно нещастие в любимата ни сапунка, а в същото време, в реалния живот да приемаме чуждата мъка като нещо омерзително?

Седим на чиновете, повтаряме след учителката, пишем съчинения на тема "какво иска да ни каже автора с...", след което излизаме навън с празни глави (и също толкова празни сърца, нали сме луднали на тема Св. Валентин!) и продължаваме през живота, ни почувствали, ни разбрали.