![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhqyfgKa1jvV4H4PssYr749qXKZMCJIfqmFVh6m-ecxPEgD23RBQRjSmBB610YlmIHa3TrOFcqe1CgGXKq36CmRkMiIMHP_v0wIvfL9XEW96KZT7iroXt9Mj2ex0id-liVyZED1Ry6FqBY/s200/boy.jpg)
От този неприятен сблъсък ме заболя, но останах с надеждата, че се случва за първи и последен път. Не би! Непознатите възрастни сякаш си изградиха навик да ми викат момченце, въпреки постоянното увеличаване на възраста ми (с всички физиологични последици от това) и на пук на това, че си пуснах дълга коса. Наглостта на някои достигаше такива висоти, че ми викаха момченце дори когато ходех с пола!
С добавянето на 1-2 десетилетия към броя на годинките си реших, че съм надраснала този проблем. Взех да гледам с насмешка над самата себе си - какво чак толкоз съм се обиждала от това, че ми викат момченце? Това само показва глупостта на "възрастните", не би трябвало да ме засяга. Смеех се сама на себе си и се чудех на озлобените си реакции от миналото. Смеех се и се чудех до онзи ден, когато на спирката чух отправените към мен думи "момче, ти кой рейс чакаш"?
Насъбраната от детски години злоба сякаш изригна в мен! АЗ??? МОМЧЕ???