07 декември 2015

Има ли кой да ви обича?

Мъка, много мъка има в този сборник разкази на Калин Терзийски! Мъката на старите хора отхвърлили сина си, мъката на клошаря тръгнал да търси съкровища, мъката на омерзения родител, който иска да даде нещо добро на дъщеря си...
Но няма по-голяма мъка от тази на журналиста от Дарик и драскач на срамни стихчета Мартин К., който изпраща на летището любимата жена, тръгнала за Америка да прави минети на италианците и да краде за Световната банка!

И аз се измъчих докато прочета тези 150 страници. Започнах решително - всички плюят по автора, поучствах се длъжна да му дам шанс. Много погнуса е насъбрал в себе си г-н Терзийски, погнуса и самота, които явно напират да излязат навън. За това и разказите му са такива, гнуснички и безидейни. Като на обидено на света пубертетче, което не знае как да освободи напиращите чувства и прибягва до изпитания от поколения метод да шокира околните с мръсни думички.

Само на мен ли така ми се струва или мръсните думички и гнусните сценки се превръщат в запазена марка на новите български автори? Шока от грозния език лесно прикрива и липсата на идеи, и  липсата на въображение. Но най-добре прикрива липсата на талант. Да пишеш единствено и само за грозотата не е ли върховната проява на творческо безсилие?  Пишеш "просяк" и у твоя съвременник веднага изниква образа на онзи, с който се е разминал само преди час. Казваш "сивите панели на града" и твоят съгражданин веднага потъва в онази меланхолия, която може да предизвика само гледката, разкриваща се от прозореца на  собствената му кутийка.   Избираш късата форма и си готов. Пък и кой ще посмее да те разкритикува? Та ти си актуален и модерен, изваждаш на показ проблемите на съвременния Човек, не се свениш да говориш на Неговия език! Вярно, не предлагаш нищо ново, нищо полезно, но какво друго може да направи един дребен самотен човечец, освен да седне, да кърщи ръце и да вие? Пиши "нещо обидно и мръсно, напомнящо изсъхнала капка циганска семенна течност" и да бягаме!

Пубертетчетата с мръсните думички винаги са били на почит сред връстниците си. Лидерите на класа. Тези, които бягат от час за да изпафкат захвърления от възрастните фас и които гордо надигат бутилка в голямото междучасие. Смелите, които рушат стени! Бунтарите без домашно! Онези, които са се извисили толково високо над условностите, че не забелязват как всички ги подминават, заети от нелеката задача да растат.

А на корицата пише, че книгата е взела Европейската награда за литература. Шапки долу за преводача!

06 август 2015

Създания от време

Кой не знае за Дзен, кой не е писал за него?

Прави ли ви впечатление, че колкото по-малък става света, толкова по-често жителите на Запада отправят поглед към Изтока в търсене на отговор на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало (все едно не го знаем!)? Ако не броим постоянно предъвкваните в изданията със слънчев цвят залитания на разни холивудски звезди, първият ми личен сблъсък с това явление стана чрез "Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет" на господин Робърт Пърсиг. Сигурно съм единственият човек в България, който НЕ харесва тази книга. Не, не я харесвам може би не е съвсем точно, по правилно би било да се каже, че бях силно разочарована от нея! Първо, заради големите очаквания събудени от колеги по четене, второ, заради претенциозния маниер на автора. След като отделя десетки страници за да ни уведоми колко значими разкрития за смисъла на живота ще направи в книгата си, един вид да ни подготви за шока, който ще изживеем, Пърсиг се втурва да ни убеждава в очевадни неща, например това колко е важно да търсим качеството във всичко, което правим. Пардон, Качеството. 

Създания от време

В този ред на мисли, "Създания от време" на Рут Озеки е една скромна книга, написана без кой знае какви претенции и с любов към историята. Може би именно заради това човек може да научи от нея много повече за Живота, Вселената и Всичко останало. Срещнах книгата преди време, докато преглеждах списъка на номинираните за награда Ман Букър 2013. Краткото описание на съдържанието й ми хареса, изкуших се да я купя и не съжалявам за времето, което отделих на нейните над 400 страници.

"A Tale for the Time Being" е книга с две истории, които постепенно се доближават, оплитат и сливат - историята на Рут, американо-японка, писателка на средна възраст, обитателка на остров на тихоокеанското крайбрежие на Канада и Нао, японо-американка, ученичка, която живее в затънтено предградие на Токио. Разхождайки се по брега, Рут намира изхвърлен от океана дневник, прибира го и започва да чете. Нао седи в кафене в Токио и пише дневник, в който иска да разкаже за живота на своята пра-прабаба, 104 годишна дзен монахиня, но в който всъщност подробно описва последната година от живота си.
Бавно и полека навлизаме в ежедневието на двете героини и техните семейства. Проблемите, с които те се сблъскват, са колкото насъпоставими - писателски блок и тормоз в училище, толкова и сходни - липса на ясно бъдеще, чувство за вина към любимите хора (живи и мъртви) и безпомощност пред случващото се наоколо (война, климатични промени, икономически кризи, природни бедствия). За да намери пътя си всеки трябва да разбере, че е същество от време - живеем сега, не вчера и не утре, а във всеки един момент трябва да правим най-добрия възможен избор между наличните добро и зло, отново и отново.

Развръзката е колкото изненадваща, толкова и мистична, а най-хубавото в нея е, че Озеки не се изкушава да я остави без обяснение и предлага поне три - шаманско, дзен и квантово. Последното звучи малко прекалено и доста необосновани, но какъв по-добър отговор за една странна история от "поради кванта", както би казал Тери Пратчет?

06 юли 2015

Моята вело-еволюция

Надраснах Школника и Балканчето, прехвърлих ги надолу по реда на раждане и си купих колело по свой вкус - червено, с 21 скорости!
В продължение на 4 години, в по-светлите и топли месеци, използвах своя ален "кон" като основно средство за транспорт - ходехме на работа, кръстосвахме града, обикаляхме околностите. 
Записахме се на състезание! Е, не можахме да отидем, защото от небето се изсипа порой, но важно е желанието, нали?
Смених държавата, зарязах вярното рижо животно, поех шефство над един Скот, предаван нагоре по реда на раждане.
Измих го.
Смених му спирачките.
Смених му скоростите.
Започнах да го опознавам.
Припомних си каква независимост дава колелото. 
Заутъпквах си маршрути - на разходка в парка, на пазар, на църква, за вино. 
Свикнах му на номерата.
Заведохме се на първия ден на фестивала A to jazZ. Прибрахме се трудно, защото беше тъмно.
Купих му преден фар!

29 юни 2015

Лакомството

Ако човек разгледа страницата на коя да е средностатистическа книжарница, била тя родна или чуждоземна и ако погледне класацията на най-търсените книги, веднага ще забележи, че челните места неизменно са окупирани от храната. Което не е изненада, нали живеем във време, когато всички готвят, сравняват диети и обсъждат 24 Kitchen. Не е чудно и това, че в опит да яхнат вълната, знайни и незнайни писатели започнаха да комбинират храна и пътеписи, храна и жизнеутвърждаващи философии, храна и фотография, храна и...
Технически погледнато, „Лакомството на Мишел Барбери е типичен представител на тази нова порода книги - тук има описания на деликатеси, толкова умели, че четейки точиш лиги, изпълнени с носталгия спомени за храната на Франция, Мароко и Япония, както и дълбоки размисли за смисъла на живота. И въпреки това, Лакомството“ е получило жалките 2 (от 5) звездички от 9 клиента на Хеликон и само някакви си 3,19 звездички (от 5) от склонилите да го оценят близо 5 000 члена на литературната социалка Goodreads.  Явно Лакомството се е оказало по-различно от това, което гладните читатели са мислили, че поръчват или иначе казано, не е книга за всяка уста.

Истината е, че Мишел Барбери не е типичният готвач и ястията ѝ имат малко по-специфичен вкус - на моменти твърде пикантен, на моменти нагарчащ, без излишна натруфеност и без никакви преструвки. Стилът ѝ, остър, откровен и много човечен, ни е познат от Елегантността на таралежа". Всъщност, купих си Лакомството“ (първа по дата на раждане, втора по поява на българския книжен пазар) без да знам нищо за нея, просто защото се влюбих в Елегантността на таралежа" (втора по възраст, първа по поява у нас). Макар доста различни като тема, двете книги имат много общо - еднакво малко харесвани, еднакво много превеждани, с герои, които живеят в една и съща къща в Париж,  някои от които имат роли и в двете.

Лакомствотое една семпла творба. В малко на брой страници, с малко на брой думи, Барбери ни запознава с последните дни от живота на един гений на кулинарната критика. Редуват се глави, в които умиращият се опитва да открие в спомените си единствения вкус, онзи който описва живота му и глави, в които другите - роднини, познати, любовници, домашни любимци и дори предмети, споделят своето виждане за същия този живот. Липсата на описания и недостига на обяснения, както и факта, че още от първите страници всички гледни точки, дори тази на главния герой, се обединяват около тезата, че той е истинска гад, придават на книгата необичайна лекота. Кой би се вживял в историята и би страдал за героя, когато не знае кой знае колко за обстоятелствата и когато очевидно става въпрос за един много лош човек? Така, вместо да се оплита в съжаление, читателя може с бистър ум да съпреживее емоциите на спомените - любовта към простия селски живот, към домата от градината, към морето, към уискито, към котката, към хляба... Важното в книгата не е развръзката, а пътя до нея, за това не мисля, че ще разваля удоволствието на евентуалния бъдещ читател ако кажа, че в последната глава Героят открива Вкуса. Всъщност, изненадата се състои в това, че става въпрос за вкус, който е познал и оценил едва 15 годишен, от който се е срамувал и който е опитвал да заличи, превръщайки се в нещо, което не е и повличайки след себе си всички, до които се е докосвал.


П.С. Като заклет критикар на "създателите на български издания" съм длъжна да кажа, че (преводач) Александра Велева и (издателство) Факел Експрес са свършили великолепна работа! Разбира се, има какво да се желае по отношение на корицата, как мислиш Зонко? ;-)

24 юни 2015

В заключение


- В заключение, Ваша чест, бих искал още веднъж да подчертая очевидното – клиентката ми не е нарушила нито един закон! Гражданският кодекс вменява задължение за употреба на невро-импланти при изпълнение на служебните задължения единствено на работещите в сигурността, здравните грижи и транспорта. С цялата си мъдрост, законодателят позволява на всички останали членове на нашето общество да активират имплантите единствено въз основа на личните си предпочитания и разбирания. Нещо повече, това е въпрос на лична свобода, която ние сме длъжни да…
- Колега, спестете ми тези изблиците на патос и говорете по същество!
Прав беше, прекалено много се вживявах в този случай и това започваше да си личи. Не очаквах едно толкова рутинно дело да ми създаде проблеми, но не бях предвидил ефекта, който то оказваше върху семейството ми! Вече седмици наред, почти всяка вечер, слушах тирадите на жена си за това колко опасни са невро-мрежите „за обществото и за индивида“. Като се замисля, май не проявяваше особен интерес към добруването на последния…
Фактът, че именно аз бях избран от съдружниците да защитавам жена, обвинена в отказ от употреба на прокси-мрежа, я докара до почти маниакална възбуда. Като че ли се чувстваше длъжна да ме информира подробно за историята на невро-имплантите, за това как работят, какви възможности имат. Не можеше да ѝ се отрече, че беше добре подготвена! Подозирам че именно тя беше причината да получа делото. Не мога да се самозалъгвам, позициите на жена ми по въпроса бяха добре известни в кантората  – не един и двама колеги пазеха болезнени спомени от сблъсъка си с тях…
Във всеки случай познанията ѝ наистина ми помогнаха да се подготвя по-добре. От нея научих кога и как са създадени прокси-мрежите, какъв е принципа им на работа. Разбира се, всеки знае, че се управляват от миниатюрните чипове, които ни инжектират когато навършим пълнолетие. Малко са обаче онези, които разбират как точно се осъществява връзката между чипа и нервната система. Още ме побиват тръпки като си припомня образното ѝ описание за това как, след инжектирането му, от него изпълзели хиляди нано-боти, които са се настанили в мозъка ми! До колкото успях да схвана от щедро поръсените ѝ с технически термини обяснения, целта на гадинките била да „овладеят ключови мозъчни центрове“, които събират информация от сетивата, обработват я и подават импулси към мускулите. С помощта на чипа и подчинените му нано-боти, тялото ми може да реагира по най-добрия възможен начин във всяка обстановка. Разбира се, идеята на прокси-мрежите бе добре известна на всички. Всеки гражданин навършил пълнолетие имаше право да усъвършенства тялото си с тяхна помощ. Повечето от нас ги използваха за да свършват по-бързо и лесно ежедневните си задължения – излизаш от вкъщи на „автопилот“ и докато се разсънваш в автобуса или преглеждаш новините, подобрената ти нервна система вече те е завела до работното място. Освен ако не забравиш да я включиш и дремейки не се озовеш под колелата на нечий автомобил, както едва не направих само преди седмица…
Жена ми мразеше невро-имплантите с почти религиозен плам. Смяташе, че ни правят зависими, че ни изнежват, че пречат на хората да следват „естествения път на своето развитие“. В началото на връзката ни намирах тази нейна отделеност на анти-прокси каузата за чаровна. Ходех с нея на семинари и сбирки със съмишленици, опитвах се да я разбера. Често правех опити да я предизвикам като повдигах въпроса за това колко независими са възрастните ѝ родители именно благодарение на невро-имплантите. След това се отказах да я дразня – удоволствието от това да доказвам пред нея, че нещата не са само черни или бели, не можеше да компенсира напрежението от избухванията й. Успокоявах се с мисълта, че щом тя, най-отявленият противник на имплантите, отчита че те са „най-голямото постижение на био-инженерството“, значи съм добър адвокат!
Всичко това трябваше да ме направи най-перфектния защитник в настоящия случай! Знаех аргументите на „противниковата страна“, имах изградена стратегия за това как да ги оборя. Въпреки това обаче се чувствах изстискан и адски неподготвен. Без съмнение изтощението от последните дни си казваше думата. Последното нещо от което имах нужда в деня преди пледоариите беше появата на брат ми! С неговия десет-годишен стаж в пожарната, той беше сред най-пламенните защитници на невро-имплантите. Все пак, те бяха спасявали живота му в не една и две критични ситуации… Той е от хората, които никога не изключват чипа - твърди, че един пожарникар е длъжен винаги да бъде в готовност. Подозирам, че дойде на вечеря за да се опита да ми повлияе. Може би смяташе, че е длъжен да ме запознае с мнението на срещуположната страна. В името на справедливостта! Разправията, който се разрази след втората чаша вино беше страховита. Опитът ми да ги успокоя завърши с това, че брат ми затръшна входната врата, а жена ми тази на спалнята! Справедливост…
С върховно усилие се откъснах от милата домашна сцена и направих опит да се концентрирам върху записките си.
- Извинете, Ваша чест, ще се опитам да изложа аргументите си по-обективно. С цялата си мъдрост, законодателят позволява на онези членове на нашето общество, от чиято работа не зависи живота и здравето на околните, да активират имплантите въз основа на личните си предпочитания и разбирания. Например, хората на изкуството държат на своята спонтанност, на правото си да реагират по свой индивидуален начин на света. Моята клиентка също е творец. Като главен готвач в един толкова известен ресторант, тя е ценена именно заради своята индивидуалност– всяка порция е уникална, защото носи в себе си частица от настроението на готвача, от неговите мисли и чувства. Тя е неговата интерпретация на заобикалящия го свят!
- Ваша чест, мисля, че всички ще се съгласят, че непремереното трепване на ръката при един полицай може застраши живота на човек. При готвача обаче, то придава характер! Ако уважаемият съд задължи клиентката ми да използва невро-мрежите в своята работа, това ще създаде прецедент, който ще има опасни последици! Ако тръгнем по този път, ако задължим един готвач да работи винаги под контрола на електронен чип, кое ще попречи това изискване да се прехвърли към работещите в други сфери на нашия живот? Къде точно ще теглим чертата, при учителите, политиците? Или при юристите?
Фактът, че залата избухна в ръкопляскане, не се понрави много на съдията. Съдия Григоров беше от онези хора, които могат да се срещнат в старите романи – сухият намръщен старец, който мрази всичко и всички. Киселият му поглед ми показа, че не е разбрал и дума от това, което казах. Твърде късно усетих, че тонът на пледоарията ми май не беше подходящ за този състав на съда, а реакцията на присъстващите определено не беше в моя полза. Ударът на чукчето, което извести почивка, прозвуча злокобно.
***
- Поради големия интерес, който предизвика настоящето дело, аз се чувствам длъжен да обясня осъдителното решение на съда, – след почивката настроението на съдия Григоров внезапно се беше подобрило. Той стоеше изправен на катедрата и оглеждаше бавно присъстващите в залата с едва прикрита усмивка. Държеше пред себе си ситно изписан лист хартия, но не бързаше да се върне към него. Продължаваше да движи очи от човек на човек, сякаш искаше да покаже на всеки, че присъствието му е забелязано. – Както колегата адвокат посочи, Гражданският кодекс задължава всички индивиди ангажирани по един или друг начин със сигурността да употребяват невро-импланти при изпълнение на служебните си задължения. В днешно време, сигурността на гражданите е приоритет на нашето общество. Не е необходимо да влизам в подробности, сигурен съм, че присъстващите в тази зала са част от онази будна група граждани, които следят отблизо събитията от последните месеци. Активизирането на анонимни терористични групи, които са си поставили безумната задача да сринат устоите на нашето общество, представлява особено сериозна заплаха. Свидетели сме на множество кървави атентати, които преобърнаха живота на мнозина. Атентати, които касаят не само лично засегнатите от трагедията, а неизменно влияят на обществото като създават настроения на страх и безпомощност. Всички ние, включително и този съд, сме длъжни да подпомогнем властите в опита им да върнат на гражданите чувството за сигурност. Задължение, което е трудно изпълнимо, защото обществото ни, поради своята откритост и свобода, е уязвимо в много отношения. Може би сега е момента всички ние да се запитаме - няма ли да е много по-лесно и реалистично, ако вместо да ограничаваме последствията от терористичните атаки, ние попречим на извършването им? Да ограничим възможностите на терористите да ни наранят още преди да са опитали? Всички вие оценихте по достойнство пледоарията на защитата. Колегата прозвуча много убедително защото за всеки от нас храната е олицетворение на живот. Стъпвайки в ресторанта, сядайки на масата, всеки един от нас поставя в ръцете на готвача живота си. Това поставя работещите в тази професия в едно специално положение - приготвяйки храната ни, те получават власт над нашия живот! Ние, като общество, не можем да си позволим да гледаме безотговорно на труда им. Всяко грешно движение, както се изрази колегата, има отношение към нашето здраве. Също като полицаите и войниците, също като лекарите, готвачите са призвани да бдят над нашата сигурност. Употребата на невро-импланти в работата им ще гарантира това! Убеден съм, че здравомислещите представители на професията ще оценят днешното решение на съда – то ще предпази гилдията от заплахата да бъде инфилтрирана от терористи!
***
Пред погледа ми отново и отново изплуваше ехидната усмивчица на съдия Григоров. „Колега, спестете ми тези изблиците на патос“! Гадното копеле ме унизи пред цялата зала! Така нагло посочи защитната ми реч като аргумент в полза на осъдителната присъда! След като съда обяви решението си, не се прибрах в къщи. Нямах сили да се изправя пред обвинителния поглед на жена ми. Обадих се за да ѝ кажа, че ще остана до късно в офиса за да започна веднага работа по обжалването и най-вероятно ще преспя в кабинета. Разбира се, това не беше толкова спешно и разбира се, даже не опитах да работя. Исках да остана сам. В компанията на онази бутилка, пълна почти до горе с течност с мек кехлибарен цвят...
Благодарение на това усамотение, сега имах усещане, че главата ми ще се пръсне, а само след половин час ми предстоеше среща със съдружниците. Традиционното обсъждане на заседанията на съда от предния ден!
- Мамка му! – ударих с ръка по масата, в опита да изгоня чувствата на срам и яд.
- Тежка нощ? – не бях забелязал кога секретарката се е вмъкнала в кабинета ми. – Мисля, че имам нещо, което ще те разведри!
Остави внимателно пред мен чаша димящо кафе. Черно, без захар. Също толкова грижовно постави до него таблета си. Присвих очи пред блясъка на екрана. Заглавието, с дебели черни букви, ме накара да се изправя:

Съдия Григоров, убит от терористи само час след произнасяне на последната си присъда!!!

Грабнах таблета и впих очите в уводната част на статията:
Снощи, около 18:00, само час след произнасяне на последната си присъда, съдия Григоров посетил в компанията на свои приятели известен ресторант в центъра. По средата на предястието, съдията се е почувствал зле. Персоналът е повикал спешна помощ, но лекарският екип пристигнал твърде късно. Според официалните власти, смъртта е причинена от отравяне с гъби. Източник от полицията, пожелал да остане анонимен, сподели, че невро-имплантите на персонала работещ в кухнята на заведението са били подложени на хакерска атака от неизвестна анти-прокси групировка. Да припомним на читателите, че последното дело на съдя Григоров...