Лакомството

Ако човек разгледа страницата на коя да е средностатистическа книжарница, била тя родна или чуждоземна и ако погледне класацията на най-търсените книги, веднага ще забележи, че челните места неизменно са окупирани от храната. Което не е изненада, нали живеем във време, когато всички готвят, сравняват диети и обсъждат 24 Kitchen. Не е чудно и това, че в опит да яхнат вълната, знайни и незнайни писатели започнаха да комбинират храна и пътеписи, храна и жизнеутвърждаващи философии, храна и фотография, храна и...
Технически погледнато, „Лакомството“ на Мишел Барбери е типичен представител на тази нова порода книги - тук има описания на деликатеси, толкова умели, че четейки точиш лиги, изпълнени с носталгия спомени за храната на Франция, Мароко и Япония, както и дълбоки размисли за смисъла на живота. И въпреки това, „Лакомството“ е получило жалките 2 (от 5) звездички от 9 клиента на Хеликон и само някакви си 3,19 звездички (от 5) от склонилите да го оценят близо 5 000 члена на литературната социалка Goodreads.  Явно „Лакомството“ се е оказало по-различно от това, което гладните читатели са мислили, че поръчват или иначе казано, не е книга за всяка уста.

Истината е, че Мишел Барбери не е типичният готвач и ястията ѝ имат малко по-специфичен вкус - на моменти твърде пикантен, на моменти нагарчащ, без излишна натруфеност и без никакви преструвки. Стилът ѝ, остър, откровен и много човечен, ни е познат от „Елегантността на таралежа". Всъщност, купих си „Лакомството“ (първа по дата на раждане, втора по поява на българския книжен пазар) без да знам нищо за нея, просто защото се влюбих в „Елегантността на таралежа" (втора по възраст, първа по поява у нас). Макар доста различни като тема, двете книги имат много общо - еднакво малко харесвани, еднакво много превеждани, с герои, които живеят в една и съща къща в Париж,  някои от които имат роли и в двете.

„Лакомството“ е една семпла творба. В малко на брой страници, с малко на брой думи, Барбери ни запознава с последните дни от живота на един гений на кулинарната критика. Редуват се глави, в които умиращият се опитва да открие в спомените си единствения вкус, онзи който описва живота му и глави, в които другите - роднини, познати, любовници, домашни любимци и дори предмети, споделят своето виждане за същия този живот. Липсата на описания и недостига на обяснения, както и факта, че още от първите страници всички гледни точки, дори тази на главния герой, се обединяват около тезата, че той е истинска гад, придават на книгата необичайна лекота. Кой би се вживял в историята и би страдал за героя, когато не знае кой знае колко за обстоятелствата и когато очевидно става въпрос за един много лош човек? Така, вместо да се оплита в съжаление, читателя може с бистър ум да съпреживее емоциите на спомените - любовта към простия селски живот, към домата от градината, към морето, към уискито, към котката, към хляба... Важното в книгата не е развръзката, а пътя до нея, за това не мисля, че ще разваля удоволствието на евентуалния бъдещ читател ако кажа, че в последната глава Героят открива Вкуса. Всъщност, изненадата се състои в това, че става въпрос за вкус, който е познал и оценил едва 15 годишен, от който се е срамувал и който е опитвал да заличи, превръщайки се в нещо, което не е и повличайки след себе си всички, до които се е докосвал.


П.С. Като заклет критикар на "създателите на български издания" съм длъжна да кажа, че (преводач) Александра Велева и (издателство) Факел Експрес са свършили великолепна работа! Разбира се, има какво да се желае по отношение на корицата, как мислиш Зонко? ;-)