Пингвини и приключения

Освен традиционните подаръци, при традиционната обиколка на Коледния панаир на книгата тази година се изкуших да взема и нещо за себе си. Дълго се колебах между "Кучето - ръководство за употреба" и "Уроците на пингвина". Прелиствах, четох, смях се, досадих на колежките, с които предприех книжната обиколка, с импровизирано литературно четене, много мислих и реших, че историята на пингвина вероятно е по-увлекателно четиво от едно ръководство. RFM си е досада, особено когато нямаш на разположение подходящ обект, върху който да го приложиш...

Том Мичел, англичанин от (по неговите думи) скучната английска провинция, в която нищо интересно не се случва, решава да се "отдаде на приключенския дух, който носи от деството" и "да се впусне в търсене на съдбата си". Заминава на работа като помощник учител в колеж в Аржентина въпреки, че "се очакваше нов кървав военен преврат", "държавата е залята от вълна от тероризъм", а "убийствата и отвличанията са ежедневие". 
При една от първите си обиколки из континента, Мичел попада на плаж в уругвайския курорт Пунта дел Есте, "покрит с черен килим, пълен с черни възли" - "мъртви пингвини, покрити с гъст, миризлив, задушаващ петрол и катран". Продължава по брега, "може би имах нужда да проумея мащаба на прагедията", докато не попада на една жива птица. С големи усилия (и не без рани) успява да занесе омазания пингвин в апартамента и да го изчисти от мазута. "Подсуших го със салфетки и се заех отново да го направя водоустойчив; за целта втрих масло и зехтин в перата му, докато заприлича на плувец намазан с мазнина. След като полях пингвина с всички водоустойчиви вещества, с които разполагах, аз го сложих в пазарската чанта, за да го скрия от вещицата, предрешена като портиерка. Двамата тихо се отправихме към морето." Единствения резултат от късната вечерна разходка до съседен, незасегнат от петролния разлив плаж, е да установят, че пингвина не е достатъчно водонепромокаем за да отплува. Освен това няма никакво желание да остава сам!
"В живота на безстрашния изследовател няма място за домашни любимци. Те са свързани с твърде голяма отговорност. Съдбата обаче пресече моя път с този на един пингвин и аз съм много щастлив, че стана така". Мичел успява да го прекара през митницата, "наблягайки на аржентинския произход на птицата" и така Хуан Салвадор (иначе казано Йоан Спасител, известен сред приятелите си като Хуан Салвадо, Спасеният Йоан) става част от живота на един английски колеж в Аржентина.

Симпатична история, подплатена с фин английски хумор и оригинални пингвински илюстрации. Иначе казано, книга за сезон, предполагащ уюта на чашата чай, любов към ближния и планове за нова година изпълнена, ако не точно с приключения, поне с по-различни преживявания.

Издател на "Уроците на пингвина" е Вакон, поредицата - "Приключения и пътешествия". Книгата има и редактор, и коректор, което вероятно обяснява липсата на набиващи се на очи правописни и граматически грешки. Не съм преглеждала оригиналния текст, но имам чувството, че на места по-точния подбор на думи би подчертал чувството за хумор на автора. Ако нещо наистина ме подразни, това беше оформлението на корицата - някой си е "оставил" ръцете при направата на колажчето. В оригиналния кадър младежът с жълтата тениска очевидно е седял на пейка/ограда със свити крака. Лепнат директно на плажа, ръцете му се забиват под доста неудобен (и вероятно болезнен) ъгъл в пясъка, а краката му изглеждат отрязани. При цена от 17 лева, от Вакон можеше да вложат повече професионализъм. Виж, логото им с гущер ми хареса!

Крими обзор

Вярна на хаотичните си читателски навици, през последните месеци гарнирам каква ли не литература с криминалета - "Children of time" на Ейдриън Чайковски с "The Hanging Tree" на Бен Ааронович, "Лявата ръка на мрака" на Урсула Ле Гуин с "Жената в каюта 10" на Рут Уеър, "Портрет на художника като млад" на Джеймс Джойс с "Two kinds of truth" на Майкъл Конъли (аудио). С изключение на първата двойка, във всички останали комбинации детективите убедително заемат второ място. Когато говорим за Урсула Ле Гуин това едва ли е изненадващо, но да си призная, очаквах повече от Конъли, особено поставен в съревнование с леко меланхоличния, протяжен и отнесен Джойс!

• "Жената в каюта 10" - вариация на тема damsel-in-distress. Според шаблона, героинята, със съзнание объркано от отрова, алкохол, лекарства и/или физически тормоз, се изправя сама срещу невидимата заплаха, преодолява битуващия образ за "слабия пол" като ненадежден, алогичен, склонен към драматизиране и преувеличаване, и запазва както живота и честта, така и здравия си разум. През 90те идеята беше нова и книги като "Виж Джейн бяга" на Джой Фийлдинг вървяха като топъл хляб. За да сработи "Момичето от влака", на Паула Хоукинс й се налага да даде на героинята, освен физическа слабост и размътена глава, дбора история и оригинална компания. На Рут Уеър някак не й се получава. Страница след страница, героинята, объркана от  ескалиращите количества алкохол и безсъние, подхвърляна от бурните вълни на Северно море, се лашка между самосъжаление и решителност, бивши любовници и потенциални конкуренти, прикрито враждебен персонал и открито снизходителен екипаж. Загадката се разплита прекалено рано, историята е пълна с дупки, а героите изглеждат откровено малоумни.

•  "Two kinds of truth" - очаквам скоро детектив Бош да облече тениска с червено S на жълт фон. Не, наистина, този човек не е човек! В началото на тази книга откриваме Хари в едно мазе, едновремешен арест на полицейското управление на Сан Фернандо, да "разчиства" поредния стар случай. На вратата се появява бивш партньор с изненадващото съобщение, че убиец, вкаран в затвора от самия Бош преди 20 години, обжалва присъдата си на база ДНК анализ. Преди да успее да се ориентира в обстановката, нашият човек се оказва в центъра на още едно, трето разследване - съвсем пресен хладнокръвен разстрел на баща и син фармацевти. Познаваме Хари твърде добре за да се изненадаме, че се нагърбва с всички три случая и, естествено, успява да ги разреши. И не само това - в рамките на само няколко страници, Бош минава под прикритие и разнищва картел за опиати, ръководен от екс-СССР другари; мери принципи с брат си; ангажира вниманието на дъщеря си (вече колежанка); вкарва в затвора двойка корумпирани адвокати; избутва случайна наркоманка в правия път и дори поставя основите на следващия си случай. Атмосферата този път не е така наситена с джаз и алкохолни пари, макар че присъствието им се усеща. Критиката ми към книгата е свързана основно с нейната аудио реализация. Тайтъс Уеливър не признава ни точки, ни запетаи, а удивителните и въпросителните изглежда са само за слабаци. Никаква емоция, никаква ангажираност. При такова безобразно четене, склонността на Конъли да влиза в подробности изведнъж лъсва в не много добра светлина. Изречения от рода на "Хари се върна в стаята, седна на компютъра, затвори видео файла и отвори прозорец на браузъра" вече не са чаровни щрихи, а откровено досадни подробности. Толкова бях възмутена от въпросния Титус, че тръгнах да ровя из мрежата що за актьор е и кой го е набедил за такъв! Тук чувам как Зонко избухва, защото Тайтъс Уеливър, оказа се, играе Бош в едноименния сериал. Е да, явно не съм достатъчно голям Бош-фен... Изгледах един сезон. Еми не, Тайтъс не се справя и там. Вярно, дърварският му подход към текста пасва на киселата,  безизразна физиономия, но аз някак не си представям Бош точно така. Подозирам, че може би щях да бъда по-благосклонна към аудио версията на "Two kinds of truth" ако точно преди нея не бях слушала Джон Клийз, а точно след - Стивън Фрай. Тези хора са титани!

•  "The Hanging Tree" е шестата книга от поредицата за реките на Лондон на Бен Ааронович (някъде го мернах Аароновит, но не съм съвсем сигурна кое е вярно), един от сценаристите на "Доктор Кой". Баш детектив тук е новият ми любимец, Питър Грант. Висок, атлетичен, мургав (баща - екс-наркоман и джаз музикант с възраждаща се кариера, майка - чистачка, емигрирала от Сиера Леоне и совего рода местен матирарх), любопитен, твърде начетен в някои отношения и прекалено наивен в други, обича животни, непрекъснато мисли за ядене... Как да не се влюби в него човек? Реките на Лондон, или по-точно техните полу-божествени персонификации, играят ключова роля в поредицата. Питър успява да се сприятели с част от тях и да настрои срещу себе си останалите още в първата книга, така че не е странно, че ефектът на взаимоотношенията с тези свръх-естествени създания слага отпечатък върху всички му последващи разследвания и приключения. В началото той е просто едно от новите попълнение на лондонската полиция, което чака разпределението си. Благодарение на способноста си да не отрича това, което вижда и в резултат на една случайна среднощна среща с призрак, Питър се оказва вторият служител на "Дирекция 9 за криминални разследвания", отделът отговорен за разследване на престъпления с магически отенък, по-известен като The Folly, под прякото ръководство на детектив Томас Найтингейл. Един от най-великите съвременни магьосници, Найтингел е ветеран от Втората световна война, за завършека, на която е помогнал унищожавайки собственоръчно Тигри. Хубавото на тази поредица е, че въпреки близостта си с жанра "градско фентъзи", книгите успяват да се държат на почетно разстояние от клишето. Магията е малко, може да се усвои от всеки, има своите научни основи (основоположник на британската традиция в магията е не кой да е, а сър Исак Нютон) и присъства в историята по-скоро като подправка, придава им пикантен вкус. Ако говорим за навлизане в детайли, поредицата Реките на Лондон също може да се похвали с тях. Детектив Грант е любител на архитектурата, историята, музиката, полицейските процедури и техники, което прави поредицата един доста добър пътеводител за Лондон.

Звездните рейнджъри

Дълго време заобикалях Хайнлайн, размествах "Звездните рейнджъри" и "Странник в странна страна" за да освободя място за новите попълнения в библиотеката, казвах следващия път и отварях нещо друго. Е, следващият път на рейнджърите дойде и както често пъти става, ме остави със сладко-горчивия вкус на дълго пропускано удоволствие!

Четох, че книгата е приемана много противоречиво - от възхвалявана като своеобразен връх на научната фантастика, до оплювана като манифест на милитаризма. От позицията на човек, който винаги е смятал войните за малоумие, военните за излишно бреме за бюджета, а описанията на военния живот за досадни, мога смело да се отбележа в първата група!

В съвсем положителния смисъл, Хайнлайн ме върна в ранния пубертет, когато обичах да чета "черно-бели" книги за силата на приятелството, благодородството на духа, приключенията с щастлив край и добре защитените ценности. Тук, с добавка на красивия език, оригиналния сюжет, пълнокръвните герои и изненадващо задълбочените разсъжденията върху морала, обществения строй и смисъла на живота. Нещо като книга за индианци, но в бъдещето и за пораснали деца ;-)

Е, не е да нямам и критики към идеите  на Хайнлайн...  Огромната маса на еволюционната теория и дългите години прекарани в опасна близост с нея са причинили някои необратими изкривявания на мисълта ми и О, Ужас!, нърдът в мен подуши призракът на ламаркизма! Липсата на радиация на Санктор няма как да спре еволюцията на хората, защото развитието в еволюционен аспект не е самоцел, а приспособяване към условията на средата. Човечеството не може да изостане в развитието си в сравнение с другите космически раси, защото това не е състезание с една крайна цел. Решенията са много, дори в рамката на една планета, а реализацията им би станала само при среща с променени условия - никой не може да се подготви предварително.
Прекалено вглеждане в детайлите може би, още повече, че се получава хубава постановка за дискусия на тема "какви жертви бихме приели в името на необозримо бъдещи поколения", но все пак иде реч за научна фантастика, нали?

Тук правя карчка на по-нестабилна почва, но смятам, че тезата за липса на вродено "морално чувство" също е, поне донякъде, оборима. Наличието на алтруизъм и честност при някои животни е доказано, и никак не е странно - склонността към взаимопомощ и готовността за спазване на норми на поведение са важни за оцеляването на социалните видове. Предаването на тези качества в поколението би се фавориризало от еволюцията. Разбира се, колко силно изявен ще бъде един такъв "морален инстинкт", ще зависи и от подбора извършван от обществото, така че няма да бързам да отхвърлям всички системи за наказание, само по-бруталните.

И ако тези ми критики са продиктувани от заразата на дарвинизма, последната е сериозна - дупка в логиката! В обществото на Хайнлайн, право да гласуват имат само служилите в армията, хора доказали способността си да вземат тежки решения в името на общото благо. Сама по себе си добра идея, стига да нямаше страници и страници обяснения как редовия военен не само няма представа от голямата картина, но и не иска да научава много за нея (по стратегически и интелектуални причини). Не много качествен избирателен материал!

Сега остава да реша дали да дам шанс на "Странник в странна страна". Двоумя се, защото прочетох, че е пасифистки антипод на "Звездните рейнджъри"...

Кой не е чел за Подчинение,

кой точно го е чел?

Като че ли не ни стигат всички политико-социо-исторически анализи на атентатите, които се изсипаха на главите на европейците през последните години, непрекъснато се намира някой, който да ни плаши, че може и по-лошо, може да стане като при Уелбек!

Естествено, като един съвременен човек, аз се поддадох на обещанията за "скандално" и побързах да си купя "Подчинение" веднага щом излезе на пазара (Издателство Факел експрес, превод Александра Велева). Длъжна съм да проверя какво ни чака, нали така?
Заради прищявката да наваксам пропуските си по отношение на бъргарските автори (груба грешка!), времеемката авантюра с Питър Грант (авторът на поредицата "Реките на Лондон", Бен Ааронович, бил един от сценаристите на Doctor Who, явно ще трябва да прегледам някой и друг сезон) и новата ми страст по учени комикси (The Thrilling Adventures of Lovelace and Babbage, Logicomix), книгата попадна в настолната ми купчина едва тази пролет. Въпреки, че всички вече писаха за нея, а сюжетът и идеите й са скандално (и безпощадно) разнищени по страниците на всички значими вестници и "инфлуенсъри", реших и аз да драсна 2-3 изречения по темата "какво е искал да каже авторът".

В случай, че е останал някой, който не е запознат с "Подчинение" на Мишел Уелбек, ето няколко по-едри щрихи от фона на книгата: годината е 2022, във Франция се провеждат президентски избори. След два незабележими мандата на Франсоа Оланд, националистите на Марин льо Пен набират скорост и стигат до втори тур, където срещат умерените "Мюсюлмански братя" на Мохамед бен Абес. Получил едно рамо от социалистите, с които "нямат никакви различия нито по отношение на икономиката, нито по отношение на данъчната политика; както и по отношение на сигурността". Абес идва на власт и започва досто скорострелно да променя държавата из основи, фокусирайки вниманието си единствено върху семейството и образованието. Жените са насърчени да напуснат работа, което решава проблема с безработицата. Като компенсация, правителството осигурява на семействата допълнителни социални помощи. Средства за това идват от образованието - финансира се само основното училище, което е задължително и което остава светско, висшето е оставено само на себе си. Поради липса на пари, университетите се обръщат за помощ към петролните държави, които с радост поемат меценатството, но поставят и своите изисквания - преподаватели могат да са само мъже и то такива, които приемат исляма. Евреите са се измъкнали навреме, полигамията се услажда, а улиците са превзети от забулени жени. Вживял се в ролята на наследник на римските императори, Абес съдейства за бързото приобщаване на Турция и държавите от Северна Африка към ЕС. Скоро след Франция, мюсюлманите вземат властта и в Белгия. Чакаме с нетърпение френския да заеме мястото на английския.

На този фон читателят е ангажиран основно със сивия и безсмислен живот на Франсоа, университетски преподавател по литература, защитил докторат върху творчеството на Юисманс. Типичен мрънчо на своето време, професорът страда защото не разполага с нищо значимо, с което да запълни живота си. Обича Мириам, но не достатъчно за да се постарае да я разбере или задържи; обича хубавата храна, но се задоволява с микровълнова вечеря пред телевизора; опитва се да копира своя идол Юисманс и да се върне в лоното на религията, но забраната да пуши в килията го прогонва от манастира; опитва се да избяга от промените и тръгва на път, но бързо му омръзва и се връща при познатата скука на Париж; опитва се да върне пениса си в играта, но губи интерес към компаньнонките след няколко неуспешни опита да намери тръпката; убеден е, че мястото на жените сутрин е в кухнята, а вечер в спалнята, но не смее дори да го изрече на глас;  чувства се самотен, но научава за смъртта на майка си от писмата изпратени от Общината, с които първо го молят да плати за погребението й, а после му съобщават, че е погребана в гробището за бедняци; страда, че родителите не са му обръщали достатъчно внимание, но с изненада слуша подробности за последните години от живота на баща си когато го привикват за прочитане на завещанието; опитва се да се скрие от действителността в любимите си книги, но остава разочарован от тях, когато му просветва, че идеала на Юисманс за щастлив живот е прекалено буржоазен - "една весела вечеря между артисти и приятели, един джолан със сос от хрян, придружен с "прилично" вино и после сливова ракия с цигара, край печката, докато зимната виелица шиба кулите на Сен Сюлпис". Накрая, отхвърлил за момента идеята за самоубийство - "подобно решение ми се струваше твърде прибързано", решава да търси смисъла на своето съществуване в подчинението (исляма) - да приеме мюсюлманската религия и да се върне в универиситета, при обещаната по-висока заплата и гарантираните поне три жени.

Повечето мнения за книгата, които срещнах (без да броим онези, фиксирани върху скандалното, което в случая служи просто за фон) попадат в графата "разпад на либералните ценности" или "отдалечаване от Бог и упадък на духа". За мен "Подчинение" е книга за мързела! Мързела да вземем нещата в свои ръце, да променим онова, което не ни харесва, дори когато е нещо дребно от всекидневието, да вложим душата си в това, което правим. Мрънкането винаги е по-лесно, често изглежда интелектуално и винаги се възнаграждава с уютната лепкавост на самосъжалението. Убедена съм, че Уелбек пише за нашествието на тъмните сили на мързела!

Подозирам, че непознаването на френския обществен живот, неговите политици, журналисти и хора на културата, ме лишава от възможността да схвана всички нюанси на книгата. Завърших "Подчинение" с усещането, че не забелязвам цели пластове от повествованието. Книгата обаче не ме заплени достатъчно за да преборя мързела и да се поразровя за допълнителна информация. Така съм си много добре, благодаря!


П.С. Винаги се оплаквам от превода, но в случая нямам забележки. Идеята за "подвижен телефон" ми се стори по-скоро оригинална, от колкото дразнеща. На места хванах онази типична за соц времето подредба на думи, която за лично ползване означавам като руски словоред - "студентките бяха сега, естествено, с фереджета". Навява спомени за библиотека Галактика ;-)

Fool's Assassin

Здравейте! Аз съм Магарето и злоупотребявам с Робин Хоб! Трилогията "Придворният убиец" така ми замота главата, че изядох "Сага за живите кораби" с кориците, а "Шутът и убиеца" купих веднага след излизането (поради което всеки път като оптимизирам библиотеката ме заболява главата в опит да наместя големите томове с твърди корици)!

Въздържах се и не купувах първата част от новата поредица (Fool's Assassin) дълго, наслаждавайки се на мисълта за предстоящето удоволствие. Когато изненадващо ме сполетя командировка, която предполагаше скучно пребиваване в тясна и не особено уютна стаичка за повече от седмица, не издържах! Влязох в Амазон и си взех една електронна! 

Казват, че най-близките ти хора могат да те наранят най-лошо. Е и с писателите е така! Обидена от извършената спрямо мен неправда веднага ще кажа - книгата не струва!

В разочарованието си прегледах внимателно форумите. Всички преливат от звезди! Явно пристрастените са много, а желаещите да изтрезнеят малко. Ако има критики, те са насочени основно към дължината на книгата. И това е разбираемо когато имаш над 600 страници описания на мебели, дрехи и домакински задължения. Аз лично не се боя от подобни неща, даже напротив, обичам да ме вкарват в правилната атмосфера любезно, с храна и напитки! Освен това този "недостатък" лесно се компенсира от героите, които са достатъчно живи (поне по-важните) и темите, които авторката повдига (все така актуални, макар и вече позахабени).

Малко колеги-читатели са посмели да отбележат нуждата от редакция, аз ще натъртя на нея: "Фиц и шутът" плаче за вниманието на редактор! Правописните грешки са дразнещи, но стиловите направо побъркват! Изненадващо за автор от тази величина книгата е наблъскана с повторения. Едни и същи думи се появяват отново и отново, и отново, и... отново! В рамките на един параграф. Едни и същи идеи изказани по един и същи начин излизат от устите на едни и същи герои на всеки 40-50 страници. В комбинация с размера на книгата и влудяващо бавното действие, тези повторения са в състояние на убият всеки интерес. А когато вече си вкиснат, започваш да обръщаш внимание и на дребните проблеми. Като този, че повечето заглавия не пасват на съдържанието на главите. 

Цялостното усещане е, че г-жа Хоб в бързината да издаде нова книга е разчистила бюрото си, събрала е нахвърляни идеи и ги е предала за печат.

Историята във "Фиц и шутът" отново събуди у мен желанието да изследвам отблизо светът на Шестте херцогства, но главоболието, което ми докара битката с първата книга ще ме накара да се замисля сериозно преди да посегна към следващите две.

#Haterz

"There's something wrong with the internet."

Ако говорим за най-добри първи изречения на книги, това със сигурност попада в личния ми топ 10. Кратко и зарибяващо. Да не говорим колко е точно. Много малко от нас, прекарващите времето си в социалките, биха отхвърлили това твърдение! Малко от нас, надявам се, биха (могли да) продължили(ат) с "I mean, I'm not saying the internet made me kill Daniell, but it certainly helped."

Даниел е гаджето на най-добрия приятел. Тя е от онези досадници, които не разбират интернет и за това го чупят. Първата им работа когато се запознаете е да ви натрапят приятелството си във facebook. И тогава се започва! Постоянният поток от покани за Candy Crush, безбройните "лайкове" на бебета, снимките на закуски и крака с лакирани нокти. Снимките на любимия - любимия докато спи, любимия докато се крие зад завесата на душа. Гласовитото заиграване с "патриотични" инициативи. "Чекванията". И постоянните леко обидени, леко предизвикателни напомняния, че не си ги подкрепил, харесал, одобрил. Не си отбелязал, че ще присъстваш на купона им. Не си коментирал последната смяна на профилната им снимка.

Даниел заслужава да умре нали? Проблемът е, че не е само тя! В интернет освен досадници има откровени гадняри, които превземат животи, хора използващи благородни каузи за да крадат парите, завистници, които искат да рушат! 

Има обаче и такива, които знаят какво направи с гаджето на най-добрия си приятел онази вечер, в онзи бар! И те имат планове!

Ако още не сте се зарибили, ето още два ключови цитата:

"That's what the web's for - having the wrong opinion."

"We will give the world back its conscience. How? Simple." He paused for effect. Of course he did. "We will turn off Twitter for a day."

Има ли кой да ви обича?

Мъка, много мъка има в този сборник разкази на Калин Терзийски! Мъката на старите хора отхвърлили сина си, мъката на клошаря тръгнал да търси съкровища, мъката на омерзения родител, който иска да даде нещо добро на дъщеря си...
Но няма по-голяма мъка от тази на журналиста от Дарик и драскач на срамни стихчета Мартин К., който изпраща на летището любимата жена, тръгнала за Америка да прави минети на италианците и да краде за Световната банка!

И аз се измъчих докато прочета тези 150 страници. Започнах решително - всички плюят по автора, поучствах се длъжна да му дам шанс. Много погнуса е насъбрал в себе си г-н Терзийски, погнуса и самота, които явно напират да излязат навън. За това и разказите му са такива, гнуснички и безидейни. Като на обидено на света пубертетче, което не знае как да освободи напиращите чувства и прибягва до изпитания от поколения метод да шокира околните с мръсни думички.

Само на мен ли така ми се струва или мръсните думички и гнусните сценки се превръщат в запазена марка на новите български автори? Шока от грозния език лесно прикрива и липсата на идеи, и  липсата на въображение. Но най-добре прикрива липсата на талант. Да пишеш единствено и само за грозотата не е ли върховната проява на творческо безсилие?  Пишеш "просяк" и у твоя съвременник веднага изниква образа на онзи, с който се е разминал само преди час. Казваш "сивите панели на града" и твоят съгражданин веднага потъва в онази меланхолия, която може да предизвика само гледката, разкриваща се от прозореца на  собствената му кутийка.   Избираш късата форма и си готов. Пък и кой ще посмее да те разкритикува? Та ти си актуален и модерен, изваждаш на показ проблемите на съвременния Човек, не се свениш да говориш на Неговия език! Вярно, не предлагаш нищо ново, нищо полезно, но какво друго може да направи един дребен самотен човечец, освен да седне, да кърщи ръце и да вие? Пиши "нещо обидно и мръсно, напомнящо изсъхнала капка циганска семенна течност" и да бягаме!

Пубертетчетата с мръсните думички винаги са били на почит сред връстниците си. Лидерите на класа. Тези, които бягат от час за да изпафкат захвърления от възрастните фас и които гордо надигат бутилка в голямото междучасие. Смелите, които рушат стени! Бунтарите без домашно! Онези, които са се извисили толково високо над условностите, че не забелязват как всички ги подминават, заети от нелеката задача да растат.

А на корицата пише, че книгата е взела Европейската награда за литература. Шапки долу за преводача!

Създания от време

Кой не знае за Дзен, кой не е писал за него?

Прави ли ви впечатление, че колкото по-малък става света, толкова по-често жителите на Запада отправят поглед към Изтока в търсене на отговор на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало (все едно не го знаем!)? Ако не броим постоянно предъвкваните в изданията със слънчев цвят залитания на разни холивудски звезди, първият ми личен сблъсък с това явление стана чрез "Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет" на господин Робърт Пърсиг. Сигурно съм единственият човек в България, който НЕ харесва тази книга. Не, не я харесвам може би не е съвсем точно, по правилно би било да се каже, че бях силно разочарована от нея! Първо, заради големите очаквания събудени от колеги по четене, второ, заради претенциозния маниер на автора. След като отделя десетки страници за да ни уведоми колко значими разкрития за смисъла на живота ще направи в книгата си, един вид да ни подготви за шока, който ще изживеем, Пърсиг се втурва да ни убеждава в очевадни неща, например това колко е важно да търсим качеството във всичко, което правим. Пардон, Качеството. 

Създания от време

В този ред на мисли, "Създания от време" на Рут Озеки е една скромна книга, написана без кой знае какви претенции и с любов към историята. Може би именно заради това човек може да научи от нея много повече за Живота, Вселената и Всичко останало. Срещнах книгата преди време, докато преглеждах списъка на номинираните за награда Ман Букър 2013. Краткото описание на съдържанието й ми хареса, изкуших се да я купя и не съжалявам за времето, което отделих на нейните над 400 страници.

"A Tale for the Time Being" е книга с две истории, които постепенно се доближават, оплитат и сливат - историята на Рут, американо-японка, писателка на средна възраст, обитателка на остров на тихоокеанското крайбрежие на Канада и Нао, японо-американка, ученичка, която живее в затънтено предградие на Токио. Разхождайки се по брега, Рут намира изхвърлен от океана дневник, прибира го и започва да чете. Нао седи в кафене в Токио и пише дневник, в който иска да разкаже за живота на своята пра-прабаба, 104 годишна дзен монахиня, но в който всъщност подробно описва последната година от живота си.

Бавно и полека навлизаме в ежедневието на двете героини и техните семейства. Проблемите, с които те се сблъскват, са колкото насъпоставими - писателски блок и тормоз в училище, толкова и сходни - липса на ясно бъдеще, чувство за вина към любимите хора (живи и мъртви) и безпомощност пред случващото се наоколо (война, климатични промени, икономически кризи, природни бедствия). За да намери пътя си всеки трябва да разбере, че е същество от време - живеем сега, не вчера и не утре, а във всеки един момент трябва да правим най-добрия възможен избор между наличните добро и зло, отново и отново.

Развръзката е колкото изненадваща, толкова и мистична, а най-хубавото в нея е, че Озеки не се изкушава да я остави без обяснение и предлага поне три - шаманско, дзен и квантово. Последното звучи малко прекалено и доста необосновани, но какъв по-добър отговор за една странна история от "поради кванта", както би казал Тери Пратчет?

Лакомството

Ако човек разгледа страницата на коя да е средностатистическа книжарница, била тя родна или чуждоземна и ако погледне класацията на най-търсените книги, веднага ще забележи, че челните места неизменно са окупирани от храната. Което не е изненада, нали живеем във време, когато всички готвят, сравняват диети и обсъждат 24 Kitchen. Не е чудно и това, че в опит да яхнат вълната, знайни и незнайни писатели започнаха да комбинират храна и пътеписи, храна и жизнеутвърждаващи философии, храна и фотография, храна и...
Технически погледнато, „Лакомството“ на Мишел Барбери е типичен представител на тази нова порода книги - тук има описания на деликатеси, толкова умели, че четейки точиш лиги, изпълнени с носталгия спомени за храната на Франция, Мароко и Япония, както и дълбоки размисли за смисъла на живота. И въпреки това, „Лакомството“ е получило жалките 2 (от 5) звездички от 9 клиента на Хеликон и само някакви си 3,19 звездички (от 5) от склонилите да го оценят близо 5 000 члена на литературната социалка Goodreads.  Явно „Лакомството“ се е оказало по-различно от това, което гладните читатели са мислили, че поръчват или иначе казано, не е книга за всяка уста.

Истината е, че Мишел Барбери не е типичният готвач и ястията ѝ имат малко по-специфичен вкус - на моменти твърде пикантен, на моменти нагарчащ, без излишна натруфеност и без никакви преструвки. Стилът ѝ, остър, откровен и много човечен, ни е познат от „Елегантността на таралежа". Всъщност, купих си „Лакомството“ (първа по дата на раждане, втора по поява на българския книжен пазар) без да знам нищо за нея, просто защото се влюбих в „Елегантността на таралежа" (втора по възраст, първа по поява у нас). Макар доста различни като тема, двете книги имат много общо - еднакво малко харесвани, еднакво много превеждани, с герои, които живеят в една и съща къща в Париж,  някои от които имат роли и в двете.

„Лакомството“ е една семпла творба. В малко на брой страници, с малко на брой думи, Барбери ни запознава с последните дни от живота на един гений на кулинарната критика. Редуват се глави, в които умиращият се опитва да открие в спомените си единствения вкус, онзи който описва живота му и глави, в които другите - роднини, познати, любовници, домашни любимци и дори предмети, споделят своето виждане за същия този живот. Липсата на описания и недостига на обяснения, както и факта, че още от първите страници всички гледни точки, дори тази на главния герой, се обединяват около тезата, че той е истинска гад, придават на книгата необичайна лекота. Кой би се вживял в историята и би страдал за героя, когато не знае кой знае колко за обстоятелствата и когато очевидно става въпрос за един много лош човек? Така, вместо да се оплита в съжаление, читателя може с бистър ум да съпреживее емоциите на спомените - любовта към простия селски живот, към домата от градината, към морето, към уискито, към котката, към хляба... Важното в книгата не е развръзката, а пътя до нея, за това не мисля, че ще разваля удоволствието на евентуалния бъдещ читател ако кажа, че в последната глава Героят открива Вкуса. Всъщност, изненадата се състои в това, че става въпрос за вкус, който е познал и оценил едва 15 годишен, от който се е срамувал и който е опитвал да заличи, превръщайки се в нещо, което не е и повличайки след себе си всички, до които се е докосвал.


П.С. Като заклет критикар на "създателите на български издания" съм длъжна да кажа, че (преводач) Александра Велева и (издателство) Факел Експрес са свършили великолепна работа! Разбира се, има какво да се желае по отношение на корицата, как мислиш Зонко? ;-)

Лунна SciFi класика

Напоследък се хванах, че по-често чета нови книги и реших да балансирам навиците си като обърна повече внимание на класиката. Това доведе, първо до челен сблъсък с "Мидълмарч", а в последствие и до почти толкова впечатляваща среща с "Първите хора в Луната".
Хърбърт Уелс е сред класиците в научната фантастика, но аз никога не съм изпитвала кой знае какъв интерес към него, главно защото темата на най-известната му книга, "Машината на времето", ми звучи твърде изтъркана. Не знам какво ме накара да дръпна "The first men in the Moon" от Гутенберг, но не съжалявам, че го направих!

Книгата, която странно защо на български е преведена като "Първите хора НА Луната", разказва за преживяванията на един млад пройдоха с бизнес наклонности и неговият съсед, лудият учен Кавор. Разказът е от първо лице, което ни дава някакво чувство за сигурност относно съдбата на въпросния Развей Прах, известен още като г-н Бедфорд, без да ни лишава от тръпката на неизвестното. Срещаме го за първи път в момента, в който той, пострадал тежко след няколко неуспешни финансови операции, наема бунгало в затънтената английска провинция с намерението да се скрие от кредиторите и да напише пиеса, която да му осигури нужните средства за покриване на дълговете. Там той среща леко чалнатият Кавор, работещ върху създаването на специален вид материал, който ще бъде абсолютно неподвластен на заобикалящата го среда. Първоначално нашият герой поглежда с присмех на ентусиазма на съседа си, но веднъж схванал идеята на изобретателя и предвиждайки голям пазарен интерес към продукта, запретва ръкави да му помага. Разбира се, срещу значителен процент от печалбата! Така, от сблъсъка на енергиите на лудостта и алчността, с гръм и трясък се появява каворитът - едно вещество което не реагира на никаква енергия, нито на гравитация, нито на топлина или светлина. Двамата бързо намират приложение на своето откритие и създават космически кораб - стъклена сфера, оборудвана с щори от каворит, пускаш ги и корабът, освободен от земното притегляне отлита, вдигаш една от тях, например тази, насочена към Луната и се придърпваш към повърхността й. 

Макар и къс, романът се чете трудно, защото действието се развива прекалено бавно. Или поне на мен така ми се стори - преди да го завърша успях да отхвърля други два! Което в никакъв случай не значи, че "Първите хора в Луната" е скучна книга, даже напротив! Езикът е великолепен - елегантен и остроумен. Героите са съвсем истински - макар авторът да не отделя много време за описания, чрез действията си всеки от тях се разкрива като една пълноценна личност, със своите интереси, предразсъдъци и недостатъци. Най-хубавото беше интересния край, който между другото ми дойде съвсем изненадващо. Подведена от бавното действие, реших че Уелс ще завърши с връщането на Бедфорд на Земята и така книгата ще се оформи като леко екстравагантно приключенско четиво за деца. Разбира се, трябваше да се сетя, че класиката е такава защото има класа, което изключва претупване - историята продължи и кулминира в един доста поучителен край. За да не развалям изненадата на потенциалните бъдещи читатели, няма да разказвам в детайли историята, нито ще аргументирам несъгласието си с превода на заглавието. Само ще кажа, че има селенити, които макар и малки, съвсем не са зелени!

Мидълмарч

Преди няколко месеца, в тежък пристъп на скука, хванах да чета тухлата наречена "Мидълмарч". Седемстотин и... страници! Просто нечовешко. Особено в оригинал. Най-наивно и невинно я дръпнах от Гутенберг и я стоварих на Kindle-а за черни дни. Когато те настъпиха, направих смела крачка напред към пропастта! Не си спомням друга книга да ме е принуждавала отново и отново да препрочитам не изречения, не абзаци, а цели страници, в опит да разбера смисъла на текста! За да подчертая затрудненията, които изпитах, ще кажа че при повторното и потретно прочитане взеха да забелязвам правописа на думички като color. Това във връзка с четенето в оригинал.

Сега, седмица след като и последната страница се изниза наляво през екрана, се чувствам готова да изразя по-обективно мнението си. "Мидълмарч", с подзаглавие "Едно изследване на провинциалния живот", е една рядко хубава книга! Според Вирджиния Улф, това бил един от малкото английски романи за възрастни. Написан е в края на 19 век и проследява живота в Мидълмарч в началото на същия, а автор е Джордж Елиът, която не ме е срам да си призная, мислех, че е мъж. Това последното за да разсея всякакви спекулации относно моята начетеност.

Ще започна с това, което не ми хареса - структурата на романа. Докато четях имах чувството, че историята постоянно подскача - първо се влачеше, после се разбърза, отново се забави, а по едно време така запрепуска, че краят дойде съвсем изненадващо. Причина за това усещане вероятно е факта, че романът е писан и издаван на части - всичко на всичко 8 книги, публикувани в продължение на 2 години. Две години са не малко време, сигурно е нормално авторът да променя идеите и стила си на писане под влияние на нови събития. Представям си също, че отзиви за вече публикуваните части от текста също са се отразили върху работата на Елиът върху бъдещите. 

Основният плюс на романа и нещото, което най-силно ме привлече, беше описанието на героите. А такива има много! Елиът, иначе казано Мери Ан Евънс, на практика е създала едно пълнокръвно градче и в рамките на тези 700 страници успява да ни запознае с най-значимите негови обитатели. Всички те са личности със своя история, навици и мнения, които стоят съвсем естествено на белия листи и за които можеш лесно да си представиш, че са копия на хора от плът и кръв. Единствено нереалистична ми стоеше Доротея Брукс, една от главните героини. Наивността и добронамереността й ми идваха в повече. Причина за това разбира се може да е нейната "крехка" възраст или моят избуял цинизъм. 

Въпреки провинциалния уклон на романа, историята на "Мидълмарч" е доста космополитна. Героите на Джордж Елиът живеят във време на промени - гигантската реформа в английската избирателна система, идването на железния път, прехода на медицината от чистото знахарство към науката, разклащането на социалната система. Събития, които неизменно влияят на индивида и неговите взаимоотношения със света, без значение къде (и кога) живее той. Или ако трябва да се придържаме към клишетата - в романа се обсъждат съвсем общочовешки теми, което го прави разбираем и ценен дори днес.

Дължината на "Мидълмарч" се определя до голяма степен не от тежестта и детайлите на историята, а от големия обем "философски" размисли на авторката. Тези своеобразни есета понякога заемат цели глави, друг път се вмъкват в репликите или описанията на героите. Звучи затормозяващо и наистина е, поне в началото. Аз лично имах нужда от време да свикна, но към края осъзнах, че това на практика е най-ценното на романа. Елиът изглежда е била една много образована, разкрепостена и мислеща жена - истински представител на интелектуалния елит на страната си, макар да не е възприемана точно така от своите съвременници. Винаги е интересно да прочетеш мислите на един умен човек по най-разнообразни въпроси, особено ако са поднесени с традиционното фино английско чувство за хумор и подправени с щипка здравословна ирония!

Ето и малко цитати против сухота:

"he was as genuine a character as any ruminant animal, and he had not actively assisted in creating any illusions about himself"

"He had travelled in his younger years, and was held in this part of the county to have contracted a too rambling habit of mind."

"Sane people did what their neighbors did, so that if any lunatics were at large, one might know and avoid them."

"A man's mind—what there is of it—has always the advantage of being masculine,—as the smallest birch-tree is of a higher kind than the most soaring palm,—and even his ignorance is of a sounder quality."

"But oppositions have the illimitable range of objections at command, which need never stop short at the boundary of knowledge, but can draw forever on the vasts of ignorance."

"To point out other people's errors was a duty that Mr. Bulstrode rarely shrank from"

Ако искате повече, ето, дърпайте от тук.

Човекът във високия замък

Никога не съм обичала господин Филип К. Дик. Чела съм и онова с електронните овце, и Юбик. Харесаха ми, сториха ми се идейни, но в същото време в тях се усеща нещо прекалено чалнато за моя вкус, което не ми позволява да го наредя сред любимите си автори.

Също така не обичам Втората световна война. Да, предполагам, че никой не я обича, но аз добавям към моралните възражения и нежеланието да чета, гледам и слушам за нея. Сигурно ми е останало от времето на петъчната програма Время и безбройните филми за великата отечествена. До ден днешен имам залепени на ретината отделни кадри с окървавени хора. По отношение на военната тематика правя изключение единствено за "Ало, ало".

По тази причина приемам решението си да прочета "Човекът във високия замък" за много странно. Разбира се, понякога е добре човек да изненадва сам себе си - излизайки от "зоната на комфорт" можеш да откриеш ценни неща.

В тази книга Дик си е поиграл на "какво би станало ако". Какво би станало с Америка и света ако Оста беше победила? Книгата не влиза в подробности за подялбата и устройството на света, макар да получаваме достатъчно информация в хода на повествованието - Северна Америка включва Канада, Тихоокеански съединени щати стопанисвани от Япония, източни щати ръководени от Германия и една изостанала средна част, която не знае какво да прави със себе си. Средиземно море е пресушено от италианците и е превърнато в "житницата на Европа". Германците са сложили Африка под ножа. Европа, с изключение на някои северни част, е изцяло под властта на нацистите. Славяните са избити почти до крак - няколко екземпляра са запазени в резервати. След като е сложила ред в прилежащите й територии, Германия се е втурнала да покорява Галактиката.

Всъщност, книгата се занимава с няколко дни от живота на малък брой хора, свързани по една или друга причина със Сан Франциско - бял търговец на антики (американски продукти, от оръжия до комикси, които отдавна са излезли от употреба, но които се оказват колкционерска ценност за японците); японски търговски представител; евреин, който се оказва без работа и решава да започне собствен бизнес с производството на бижута; бившата жена на последния, която се опитва да намери своя път в живота; италианец от тайните служби работещ под прикритие в ТСЩ; германец, представящ се за шведски търговец на пластмаса, който всъщност е представител на една от боричкащите се за влияние фракции в Берлин, пристигнал за тайна среща с имперски чиновник.

Видно място в книгата заемат книгите. На първо място това е Книгата на промените, И-Чинг - древна китайска система за предвиждане на бъдещето, която много от героите използват за да разберат света около себе си и да преодолеят пречките, които съдбата поставя на пътя им.

Напълно зависими от И-Чинг, героите са запленени и от една по-съвременна творба, "И скакалци земята покриха". Книга, преследвана от германците и описваща как би изглеждал света ако Америка беше спечелила войната. 

Който не е чел "Човекът във високия замък" и има желание да го направи е добре да спре до тук  - не искаме да разваляме момента на изненадата, нали? 

А изненадата е в разкирването на истинския автор на алтернативната книга в книгата, "И скакалци земята покриха". Написана е от... И-Чинг! Дик ни го съобщава, набързо завързва всички нишки на повествованието и ни оставя да се чудим "какво е искал да каже автора". Че животът ни се управлява от някаква висша сила, която намира начин да ни принуди да се подчиним на Плана? Че можем да бъдем щастливи само ако се подчиняваме на тази сила? Че ще бъдем наказвани всеки път, когато се отдадем на собствените си желания и тръгнем по собствен път?

Добрият, лошият и тъпото копеле

Тези дни преглеждах списъка на всичко прочетено от мен през 2014-та и това ме накара да си направя една съвсем субективна равносметка:

най-добра книга - едва ли "Възвишение"  на Милен Русков ще влезе в групата на книгите, които ще взема със себе си на необитаем остров, но с голяма доза увереност мога да кажа, че беше най-доброто, което прочетох през изминалата година. Дано и 2015-та донесе такива качествени четива!

най-лоша книга - "The Magician's Assistant", Ann Patchett. Истинска прецаквация! Подведох се от многото звездички в Амазон и я купих с надеждата да прочета нещо по-различно и интересно. Е да, различно беше. Различно и много скучно! Добро начало, с нищо невпечатляващ език, тъпа история и плоски герои. 

The Magician's Assistant разказва за Сабине, дългокрака и красива асистентка на фокусник, 40+ малко годишна еврейка от Лос Анджелис. Сабине е прекарала целия си съзнателен живот в компанията на илюзиониста Парсифал и неговият любовник, френският виетнамец Фан. Влюбена във фокусника, тя се жени за него едва след смъртта на любимия му мъж, почти две години преди началото на книгата. Началото на книгата е белязано от смъртта на същия този Парсифал. Следва депресия, спомени, срещи с Парсифал и Фан в сънищата. Нещата се раздвижват, когато адвокатът изпълнител на завещанието на Парсифал разкрива дълбоко пазената му тайна - наличието на живи майка и сестри в град Алайънс, Небраска. Срещата на Сабине с "роднините", за чието съществуване не е подозирала, трябва да постави началото на историята. История, която бива тотално удавена от порой затъпяващи клишета - лоши съпрузи побойници, задушаващ малък град, провинциална ограниченост, изгубени надежди, пропуснати възможности, трудни избори... 

най-изненадваща книга - "Да убиеш присмехулник", Харпър Ли.

най-странна книга - "Ако пътник в зимна нощ", Итало Калвино. Да, супер странна книга! Книга за книги. Имаме Читател и Читателка, имаме и истории. През глава следим историята на Читателя и Читателката, през глава те започват да четат някоя нова история. Която отново и отново, за тяхно разочарование и искрено възмущение, остава незавършена. Накрая обаче се оказва, че това не е съвсем така. Удоволствието от четенето на тази книга, което признавам върви малко трудничко, се засилва и от послеслова на автора. В него той прави разбор на разбора, който друи автори са направили на неговата книга. Стори ми се като доста фина задявка с упражненията в стил "Какво е искал да каже авторът на произведението"!

най-тъпа книга - "След 22", Радостина Савова. В тази категория конкуренцията е жестока, но това е безспорният печеливш.

книга, която ще бъде прочетена пак - "Gaudy night", Дороти Сайърс. От както преди години открих детективските романи на Дороти Сайърс не съм спряла да се изкушавам от тях. Току ми щукне, че това, от което имам нужда в момента, е успокояващото дейстие на една нова среща с начетения, прекалено приказлив, очевидно умен но доста чалнат почитател на криминалните загадки, лорд Питър Уимзи (на чийто фамилен герб съвсем в тон с моя подход се кипри мотото As my Whimsy takes me). Тъй като не ги чета в правилния ред, не е странно, че попаднах на книга, свързана с други две преди нея от една обща тема - лорд Питър най-сетне намери достатъчно интересна жена и се наложи да се потруди яко за да я спечели! За разлика от всички останали книги на г-жа Сайърс, с които съм се сблъсквала преди (и след това), "Gaudy night" е огромна - къде 500 страници. Това явно се обяснява с факта, че заедно с поредната криминална загадка, авторката се е опитала да вмести любовна история, а всичко това е обилно подправено с голям брой задълбочени размисли по любопитни теми като: може ли двама души да намерят един друг без да загубят себе си; кое води по важност - истината или добруването на околните; трябва ли грижата към другите да измества отговорността ни към самите нас и т.н. Ровейки за повече информация след края на романа попаднах на доста есета на журналисти и писатели с размисли върху "Gaudy night". Дори "звезди" като Оруел са се изказвали по темата! Интересно е как за някои книгата е просто поредния детективски роман, за други една от най-добрите любовни истории в литературата, а за трети - ярко постижение на феминизма от началото на миналия век. Явно трябва да я прочета отново за да си изясня напълно собственото мнение.

Кифла-лит

Вина за това недоразумение има навика ми да слушам радио! При едно от прибиранията си от летището това лято, докато стоях и чаках автобуса на Плиска, в Следобедния блок на Дарик попаднах на интервю с нова българска писателка, Радостина Савова. Заслушах се заради откровеното противоречие между интелигентният начин, по който Радостна (творческият псевдоним на авторката) говореше за творбата си и фактът, че последната спада към презрения от мнозина жанр чик-лит. Името на книгата е "След 22", разпространява се безплатно в електронен вид, а ако ви се прииска да си дръпнете едно копие, можете да го направите тук.  
Решението си да напише книгата Радостна обясни с това, че винаги чете само и единствено женска проза, защото този род книги я разтоварват и развличат, както и с факта, че на нашия книжен пазар липсва техен български аналог. Допълни, че хартиеното издание е в силно ограничен тираж, екземпляри били предвидени единствено за близки и приятели, че корицата им е розова, защото това е любимият й цвят, че ще се радва на всички положителни и критични отзиви публикувани на страницата й или в социалните мрежи, както и че планира следващи изненади за почитателите си. Последва предупреждение, че в електронната версия достъпна към онзи момент все още има твърде много грешки, така че онези читатели, които искат да получат качествено копие, биха постъпили умно да изчакат няколко седмици докато всички дефекти бъдат отстранени.
Признавам си, интервюто събуди любопитството ми! Прибрах се, издирих сайта, отбелязах си го и няколко седмици по-късно, когато лятната ваканция започна официално, дръпнах един от е-вариантите и се зачетох. 

Не си спомням друга книга да ме е измъчила толкова! От самото начало ме блъснаха грешките. Правописни, граматически, стилови, географски... Изскачат от всяко изречение и се борят за вниманието ти. Дори сега, няколко месеца след онова интервю, те все още не са отстранени. Дразнещо! Продължих да чета, просто защото исках да дам шанс на авторката. Искаше ми се да вярвам, че там някъде, в следващите страници, се крие нещо оригинално, което ще оправдае усилията ми.

Глава след глава обаче нещата вървяха към по-лошо. Липса на сюжет, плоски герои, клишета и сухи диалози. Книгата се въртеше основно около заведенията, спа-центровете и магазините, които посещаваха героите, процедурите за разкрасяване, на които се подлагаха, купоните, които организираха. Безброй пъти влизахме в банята, безброй пъти се напивахме, безброй пъти влизахме във facebook или отваряхме Skype, безброй пъти се карахме и правехме "муцунки". Описанията на героите се свеждаха до гъвкави крайници, руски букли и кристално бели зъби. И да, най-добрият приятел беше гей!

Ако трябва да кажа нещо положително, това е, че авторката наистина е успяла да придаде български характер на книгата! Срещаме се с маса родни звезди, редовно слушаме чалга, през страница посещаваме някое заведение в Студентски град, четем СМСи на шльокавица, сблъскваме се с реплики от рода на "Така снаха искам аз. Да ме познава като собствен баща." И разбира се, напълно в съответствие с разбиранията на съвременния българин, ходът на живота в книгата се ръководи от каноните на православната църква.

Да, да, знам. Всички ще ми кажат, че не може да очаквам друго от представител на този жанр! И все пак! Всички сме чели чик-лит. Е добре, много от нас са го правили, а част от нас си го признаваме... Въз основа на своя скромен опит смея да твърдя, че дори книгите от този роди имат нужда от една основна случка, а героите им, от основания за постъпките си! Не съм съгласна с мненията в GoodReads, че от този род литература не може да се очаква друго или че налюдаваният ефект се дължи на директното побългаряване на западни заглавия. Мисля, че основния проблем на "След 22" е, че се опитва да копира сериал от рода на "Сексът и градът". А може би сме свидетели на зараждането на нов, роден жанр - кифла-лит?

Малко цитати?

***

В същото време обаче държеше да е част от партито на „Rolling Stones”и нямаше търпение да се върне там, за да види ревю на Victoria’s Secret, изпълнения на Белослава, Сантра и Кристо и дори имаше шанс Лили Иванова да изпълни нещо.

*** 

Беше си оставил косата небрежна, без какъвто и да е фиксатор (изглежда не е очаквал да се озове на парти). 

 ***

Започне да се гърчи като змиорка в ръцете му и нетърпеливо да търси контакт с члена му. Когато най-сетни той го извади, очите й грейнаха. Абдулах имаше най-красивия и правилен член, който тя беше виждала. Масивен, но не заплашителен, изпълнен с кръв, готов да достави най-сладкото преживяване ever, както си помисли Рокси. Тя нямаше търпение да го усети вътре. И го усети. Почувства топлина, която е изпълва и кара да вика. Тя започне да стене, да се върти, да откача. В следващия момент усети, че силните мъжки ръце я обръщат. Сега тя зае легнала поза с единия крак на врата му. Да, изглежда й допадаше, защото започна да издава още по-странни звуци, докато накрая просто не изпищя така, че шофьорът внезапно спря. Тя се смути за секунда, но после се усмихна невинно, както само тя можеше, и каза:
- Упс, май трябва да слизаме.
- Не мисля – отговори той и продължи да върши работата си.
Рокси свърши така че нямаше никакво желание, а и намерение, да продължава, за да му достави удоволствие на него.
- Скъпи, виж, това е руската църква.

 ***

Да скучаеш ти? Сигурно си най-желаният ерген в София?

Андрей пак се засмя и небрежно отбеляза:
- Най-желаният ерген е Слави Трифонов. Иначе и аз мога да се котирам добре, ако той се ожени.
Двамата мъже се засмяха искрено, а синът пое към спасяването на лаптопа на заядливата си приятелка.

***

От много източници беше чула, че само с пълно игнориране може да се привлече мъжкия интерес. Сега беше момента, в които лично да провери. 100 процентовият жребец се доближи до нея на бара и небрежно помаха на бармана.

***

П.С. Опитът ми с този блог ме кара да кажа предварително, че съм запозната със собствените си недостатъци в областта на граматиката на българския език, ОСОБЕНО що се отнася до пълния член. Приемам, че всеки, дори най-интелигентния и образован човек, прави грешки когато пише. За това е добре когато този човек издава книга, била тя и безплатна, да използва услугите на професионален коректор и редактор.