Като че ли не ни стигат всички политико-социо-исторически анализи на атентатите, които се изсипаха на главите на европейците през последните години, непрекъснато се намира някой, който да ни плаши, че може и по-лошо, може да стане като при Уелбек!
Естествено, като един съвременен човек, аз се поддадох на обещанията за "скандално" и побързах да си купя "Подчинение" веднага щом излезе на пазара (Издателство Факел експрес, превод Александра Велева). Длъжна съм да проверя какво ни чака, нали така?
Заради прищявката да наваксам пропуските си по отношение на бъргарските автори (груба грешка!), времеемката авантюра с Питър Грант (авторът на поредицата "Реките на Лондон", Бен Ааронович, бил един от сценаристите на Doctor Who, явно ще трябва да прегледам някой и друг сезон) и новата ми страст по учени комикси (The Thrilling Adventures of Lovelace and Babbage, Logicomix), книгата попадна в настолната ми купчина едва тази пролет. Въпреки, че всички вече писаха за нея, а сюжетът и идеите й са скандално (и безпощадно) разнищени по страниците на всички значими вестници и "инфлуенсъри", реших и аз да драсна 2-3 изречения по темата "какво е искал да каже авторът".
Заради прищявката да наваксам пропуските си по отношение на бъргарските автори (груба грешка!), времеемката авантюра с Питър Грант (авторът на поредицата "Реките на Лондон", Бен Ааронович, бил един от сценаристите на Doctor Who, явно ще трябва да прегледам някой и друг сезон) и новата ми страст по учени комикси (The Thrilling Adventures of Lovelace and Babbage, Logicomix), книгата попадна в настолната ми купчина едва тази пролет. Въпреки, че всички вече писаха за нея, а сюжетът и идеите й са скандално (и безпощадно) разнищени по страниците на всички значими вестници и "инфлуенсъри", реших и аз да драсна 2-3 изречения по темата "какво е искал да каже авторът".
В случай, че е останал някой, който не е запознат с "Подчинение" на Мишел Уелбек, ето няколко по-едри щрихи от фона на книгата: годината е 2022, във Франция се провеждат президентски избори. След два незабележими мандата на Франсоа Оланд, националистите на Марин льо Пен набират скорост и стигат до втори тур, където срещат умерените "Мюсюлмански братя" на Мохамед бен Абес. Получил едно рамо от социалистите, с които "нямат никакви различия нито по отношение на икономиката, нито по отношение на данъчната политика; както и по отношение на сигурността". Абес идва на власт и започва досто скорострелно да променя държавата из основи, фокусирайки вниманието си единствено върху семейството и образованието. Жените са насърчени да напуснат работа, което решава проблема с безработицата. Като компенсация, правителството осигурява на семействата допълнителни социални помощи. Средства за това идват от образованието - финансира се само основното училище, което е задължително и което остава светско, висшето е оставено само на себе си. Поради липса на пари, университетите се обръщат за помощ към петролните държави, които с радост поемат меценатството, но поставят и своите изисквания - преподаватели могат да са само мъже и то такива, които приемат исляма. Евреите са се измъкнали навреме, полигамията се услажда, а улиците са превзети от забулени жени. Вживял се в ролята на наследник на римските императори, Абес съдейства за бързото приобщаване на Турция и държавите от Северна Африка към ЕС. Скоро след Франция, мюсюлманите вземат властта и в Белгия. Чакаме с нетърпение френския да заеме мястото на английския.
На този фон читателят е ангажиран основно със сивия и безсмислен живот на Франсоа, университетски преподавател по литература, защитил докторат върху творчеството на Юисманс. Типичен мрънчо на своето време, професорът страда защото не разполага с нищо значимо, с което да запълни живота си. Обича Мириам, но не достатъчно за да се постарае да я разбере или задържи; обича хубавата храна, но се задоволява с микровълнова вечеря пред телевизора; опитва се да копира своя идол Юисманс и да се върне в лоното на религията, но забраната да пуши в килията го прогонва от манастира; опитва се да избяга от промените и тръгва на път, но бързо му омръзва и се връща при познатата скука на Париж; опитва се да върне пениса си в играта, но губи интерес към компаньнонките след няколко неуспешни опита да намери тръпката; убеден е, че мястото на жените сутрин е в кухнята, а вечер в спалнята, но не смее дори да го изрече на глас; чувства се самотен, но научава за смъртта на майка си от писмата изпратени от Общината, с които първо го молят да плати за погребението й, а после му съобщават, че е погребана в гробището за бедняци; страда, че родителите не са му обръщали достатъчно внимание, но с изненада слуша подробности за последните години от живота на баща си когато го привикват за прочитане на завещанието; опитва се да се скрие от действителността в любимите си книги, но остава разочарован от тях, когато му просветва, че идеала на Юисманс за щастлив живот е прекалено буржоазен - "една весела вечеря между артисти и приятели, един джолан със сос от хрян, придружен с "прилично" вино и после сливова ракия с цигара, край печката, докато зимната виелица шиба кулите на Сен Сюлпис". Накрая, отхвърлил за момента идеята за самоубийство - "подобно решение ми се струваше твърде прибързано", решава да търси смисъла на своето съществуване в подчинението (исляма) - да приеме мюсюлманската религия и да се върне в универиситета, при обещаната по-висока заплата и гарантираните поне три жени.
Повечето мнения за книгата, които срещнах (без да броим онези, фиксирани върху скандалното, което в случая служи просто за фон) попадат в графата "разпад на либералните ценности" или "отдалечаване от Бог и упадък на духа". За мен "Подчинение" е книга за мързела! Мързела да вземем нещата в свои ръце, да променим онова, което не ни харесва, дори когато е нещо дребно от всекидневието, да вложим душата си в това, което правим. Мрънкането винаги е по-лесно, често изглежда интелектуално и винаги се възнаграждава с уютната лепкавост на самосъжалението. Убедена съм, че Уелбек пише за нашествието на тъмните сили на мързела!
Подозирам, че непознаването на френския обществен живот, неговите политици, журналисти и хора на културата, ме лишава от възможността да схвана всички нюанси на книгата. Завърших "Подчинение" с усещането, че не забелязвам цели пластове от повествованието. Книгата обаче не ме заплени достатъчно за да преборя мързела и да се поразровя за допълнителна информация. Така съм си много добре, благодаря!
П.С. Винаги се оплаквам от превода, но в случая нямам забележки. Идеята за "подвижен телефон" ми се стори по-скоро оригинална, от колкото дразнеща. На места хванах онази типична за соц времето подредба на думи, която за лично ползване означавам като руски словоред - "студентките бяха сега, естествено, с фереджета". Навява спомени за библиотека Галактика ;-)
На този фон читателят е ангажиран основно със сивия и безсмислен живот на Франсоа, университетски преподавател по литература, защитил докторат върху творчеството на Юисманс. Типичен мрънчо на своето време, професорът страда защото не разполага с нищо значимо, с което да запълни живота си. Обича Мириам, но не достатъчно за да се постарае да я разбере или задържи; обича хубавата храна, но се задоволява с микровълнова вечеря пред телевизора; опитва се да копира своя идол Юисманс и да се върне в лоното на религията, но забраната да пуши в килията го прогонва от манастира; опитва се да избяга от промените и тръгва на път, но бързо му омръзва и се връща при познатата скука на Париж; опитва се да върне пениса си в играта, но губи интерес към компаньнонките след няколко неуспешни опита да намери тръпката; убеден е, че мястото на жените сутрин е в кухнята, а вечер в спалнята, но не смее дори да го изрече на глас; чувства се самотен, но научава за смъртта на майка си от писмата изпратени от Общината, с които първо го молят да плати за погребението й, а после му съобщават, че е погребана в гробището за бедняци; страда, че родителите не са му обръщали достатъчно внимание, но с изненада слуша подробности за последните години от живота на баща си когато го привикват за прочитане на завещанието; опитва се да се скрие от действителността в любимите си книги, но остава разочарован от тях, когато му просветва, че идеала на Юисманс за щастлив живот е прекалено буржоазен - "една весела вечеря между артисти и приятели, един джолан със сос от хрян, придружен с "прилично" вино и после сливова ракия с цигара, край печката, докато зимната виелица шиба кулите на Сен Сюлпис". Накрая, отхвърлил за момента идеята за самоубийство - "подобно решение ми се струваше твърде прибързано", решава да търси смисъла на своето съществуване в подчинението (исляма) - да приеме мюсюлманската религия и да се върне в универиситета, при обещаната по-висока заплата и гарантираните поне три жени.
Повечето мнения за книгата, които срещнах (без да броим онези, фиксирани върху скандалното, което в случая служи просто за фон) попадат в графата "разпад на либералните ценности" или "отдалечаване от Бог и упадък на духа". За мен "Подчинение" е книга за мързела! Мързела да вземем нещата в свои ръце, да променим онова, което не ни харесва, дори когато е нещо дребно от всекидневието, да вложим душата си в това, което правим. Мрънкането винаги е по-лесно, често изглежда интелектуално и винаги се възнаграждава с уютната лепкавост на самосъжалението. Убедена съм, че Уелбек пише за нашествието на тъмните сили на мързела!
Подозирам, че непознаването на френския обществен живот, неговите политици, журналисти и хора на културата, ме лишава от възможността да схвана всички нюанси на книгата. Завърших "Подчинение" с усещането, че не забелязвам цели пластове от повествованието. Книгата обаче не ме заплени достатъчно за да преборя мързела и да се поразровя за допълнителна информация. Така съм си много добре, благодаря!
П.С. Винаги се оплаквам от превода, но в случая нямам забележки. Идеята за "подвижен телефон" ми се стори по-скоро оригинална, от колкото дразнеща. На места хванах онази типична за соц времето подредба на думи, която за лично ползване означавам като руски словоред - "студентките бяха сега, естествено, с фереджета". Навява спомени за библиотека Галактика ;-)
Няма коментари:
Публикуване на коментар