Крими обзор

Вярна на хаотичните си читателски навици, през последните месеци гарнирам каква ли не литература с криминалета - "Children of time" на Ейдриън Чайковски с "The Hanging Tree" на Бен Ааронович, "Лявата ръка на мрака" на Урсула Ле Гуин с "Жената в каюта 10" на Рут Уеър, "Портрет на художника като млад" на Джеймс Джойс с "Two kinds of truth" на Майкъл Конъли (аудио). С изключение на първата двойка, във всички останали комбинации детективите убедително заемат второ място. Когато говорим за Урсула Ле Гуин това едва ли е изненадващо, но да си призная, очаквах повече от Конъли, особено поставен в съревнование с леко меланхоличния, протяжен и отнесен Джойс!

• "Жената в каюта 10" - вариация на тема damsel-in-distress. Според шаблона, героинята, със съзнание объркано от отрова, алкохол, лекарства и/или физически тормоз, се изправя сама срещу невидимата заплаха, преодолява битуващия образ за "слабия пол" като ненадежден, алогичен, склонен към драматизиране и преувеличаване, и запазва както живота и честта, така и здравия си разум. През 90те идеята беше нова и книги като "Виж Джейн бяга" на Джой Фийлдинг вървяха като топъл хляб. За да сработи "Момичето от влака", на Паула Хоукинс й се налага да даде на героинята, освен физическа слабост и размътена глава, дбора история и оригинална компания. На Рут Уеър някак не й се получава. Страница след страница, героинята, объркана от  ескалиращите количества алкохол и безсъние, подхвърляна от бурните вълни на Северно море, се лашка между самосъжаление и решителност, бивши любовници и потенциални конкуренти, прикрито враждебен персонал и открито снизходителен екипаж. Загадката се разплита прекалено рано, историята е пълна с дупки, а героите изглеждат откровено малоумни.

•  "Two kinds of truth" - очаквам скоро детектив Бош да облече тениска с червено S на жълт фон. Не, наистина, този човек не е човек! В началото на тази книга откриваме Хари в едно мазе, едновремешен арест на полицейското управление на Сан Фернандо, да "разчиства" поредния стар случай. На вратата се появява бивш партньор с изненадващото съобщение, че убиец, вкаран в затвора от самия Бош преди 20 години, обжалва присъдата си на база ДНК анализ. Преди да успее да се ориентира в обстановката, нашият човек се оказва в центъра на още едно, трето разследване - съвсем пресен хладнокръвен разстрел на баща и син фармацевти. Познаваме Хари твърде добре за да се изненадаме, че се нагърбва с всички три случая и, естествено, успява да ги разреши. И не само това - в рамките на само няколко страници, Бош минава под прикритие и разнищва картел за опиати, ръководен от екс-СССР другари; мери принципи с брат си; ангажира вниманието на дъщеря си (вече колежанка); вкарва в затвора двойка корумпирани адвокати; избутва случайна наркоманка в правия път и дори поставя основите на следващия си случай. Атмосферата този път не е така наситена с джаз и алкохолни пари, макар че присъствието им се усеща. Критиката ми към книгата е свързана основно с нейната аудио реализация. Тайтъс Уеливър не признава ни точки, ни запетаи, а удивителните и въпросителните изглежда са само за слабаци. Никаква емоция, никаква ангажираност. При такова безобразно четене, склонността на Конъли да влиза в подробности изведнъж лъсва в не много добра светлина. Изречения от рода на "Хари се върна в стаята, седна на компютъра, затвори видео файла и отвори прозорец на браузъра" вече не са чаровни щрихи, а откровено досадни подробности. Толкова бях възмутена от въпросния Титус, че тръгнах да ровя из мрежата що за актьор е и кой го е набедил за такъв! Тук чувам как Зонко избухва, защото Тайтъс Уеливър, оказа се, играе Бош в едноименния сериал. Е да, явно не съм достатъчно голям Бош-фен... Изгледах един сезон. Еми не, Тайтъс не се справя и там. Вярно, дърварският му подход към текста пасва на киселата,  безизразна физиономия, но аз някак не си представям Бош точно така. Подозирам, че може би щях да бъда по-благосклонна към аудио версията на "Two kinds of truth" ако точно преди нея не бях слушала Джон Клийз, а точно след - Стивън Фрай. Тези хора са титани!

•  "The Hanging Tree" е шестата книга от поредицата за реките на Лондон на Бен Ааронович (някъде го мернах Аароновит, но не съм съвсем сигурна кое е вярно), един от сценаристите на "Доктор Кой". Баш детектив тук е новият ми любимец, Питър Грант. Висок, атлетичен, мургав (баща - екс-наркоман и джаз музикант с възраждаща се кариера, майка - чистачка, емигрирала от Сиера Леоне и совего рода местен матирарх), любопитен, твърде начетен в някои отношения и прекалено наивен в други, обича животни, непрекъснато мисли за ядене... Как да не се влюби в него човек? Реките на Лондон, или по-точно техните полу-божествени персонификации, играят ключова роля в поредицата. Питър успява да се сприятели с част от тях и да настрои срещу себе си останалите още в първата книга, така че не е странно, че ефектът на взаимоотношенията с тези свръх-естествени създания слага отпечатък върху всички му последващи разследвания и приключения. В началото той е просто едно от новите попълнение на лондонската полиция, което чака разпределението си. Благодарение на способноста си да не отрича това, което вижда и в резултат на една случайна среднощна среща с призрак, Питър се оказва вторият служител на "Дирекция 9 за криминални разследвания", отделът отговорен за разследване на престъпления с магически отенък, по-известен като The Folly, под прякото ръководство на детектив Томас Найтингейл. Един от най-великите съвременни магьосници, Найтингел е ветеран от Втората световна война, за завършека, на която е помогнал унищожавайки собственоръчно Тигри. Хубавото на тази поредица е, че въпреки близостта си с жанра "градско фентъзи", книгите успяват да се държат на почетно разстояние от клишето. Магията е малко, може да се усвои от всеки, има своите научни основи (основоположник на британската традиция в магията е не кой да е, а сър Исак Нютон) и присъства в историята по-скоро като подправка, придава им пикантен вкус. Ако говорим за навлизане в детайли, поредицата Реките на Лондон също може да се похвали с тях. Детектив Грант е любител на архитектурата, историята, музиката, полицейските процедури и техники, което прави поредицата един доста добър пътеводител за Лондон.

#Haterz

"There's something wrong with the internet."

Ако говорим за най-добри първи изречения на книги, това със сигурност попада в личния ми топ 10. Кратко и зарибяващо. Да не говорим колко е точно. Много малко от нас, прекарващите времето си в социалките, биха отхвърлили това твърдение! Малко от нас, надявам се, биха (могли да) продължили(ат) с "I mean, I'm not saying the internet made me kill Daniell, but it certainly helped."

Даниел е гаджето на най-добрия приятел. Тя е от онези досадници, които не разбират интернет и за това го чупят. Първата им работа когато се запознаете е да ви натрапят приятелството си във facebook. И тогава се започва! Постоянният поток от покани за Candy Crush, безбройните "лайкове" на бебета, снимките на закуски и крака с лакирани нокти. Снимките на любимия - любимия докато спи, любимия докато се крие зад завесата на душа. Гласовитото заиграване с "патриотични" инициативи. "Чекванията". И постоянните леко обидени, леко предизвикателни напомняния, че не си ги подкрепил, харесал, одобрил. Не си отбелязал, че ще присъстваш на купона им. Не си коментирал последната смяна на профилната им снимка.

Даниел заслужава да умре нали? Проблемът е, че не е само тя! В интернет освен досадници има откровени гадняри, които превземат животи, хора използващи благородни каузи за да крадат парите, завистници, които искат да рушат! 

Има обаче и такива, които знаят какво направи с гаджето на най-добрия си приятел онази вечер, в онзи бар! И те имат планове!

Ако още не сте се зарибили, ето още два ключови цитата:

"That's what the web's for - having the wrong opinion."

"We will give the world back its conscience. How? Simple." He paused for effect. Of course he did. "We will turn off Twitter for a day."

Лунна SciFi класика

Напоследък се хванах, че по-често чета нови книги и реших да балансирам навиците си като обърна повече внимание на класиката. Това доведе, първо до челен сблъсък с "Мидълмарч", а в последствие и до почти толкова впечатляваща среща с "Първите хора в Луната".
Хърбърт Уелс е сред класиците в научната фантастика, но аз никога не съм изпитвала кой знае какъв интерес към него, главно защото темата на най-известната му книга, "Машината на времето", ми звучи твърде изтъркана. Не знам какво ме накара да дръпна "The first men in the Moon" от Гутенберг, но не съжалявам, че го направих!

Книгата, която странно защо на български е преведена като "Първите хора НА Луната", разказва за преживяванията на един млад пройдоха с бизнес наклонности и неговият съсед, лудият учен Кавор. Разказът е от първо лице, което ни дава някакво чувство за сигурност относно съдбата на въпросния Развей Прах, известен още като г-н Бедфорд, без да ни лишава от тръпката на неизвестното. Срещаме го за първи път в момента, в който той, пострадал тежко след няколко неуспешни финансови операции, наема бунгало в затънтената английска провинция с намерението да се скрие от кредиторите и да напише пиеса, която да му осигури нужните средства за покриване на дълговете. Там той среща леко чалнатият Кавор, работещ върху създаването на специален вид материал, който ще бъде абсолютно неподвластен на заобикалящата го среда. Първоначално нашият герой поглежда с присмех на ентусиазма на съседа си, но веднъж схванал идеята на изобретателя и предвиждайки голям пазарен интерес към продукта, запретва ръкави да му помага. Разбира се, срещу значителен процент от печалбата! Така, от сблъсъка на енергиите на лудостта и алчността, с гръм и трясък се появява каворитът - едно вещество което не реагира на никаква енергия, нито на гравитация, нито на топлина или светлина. Двамата бързо намират приложение на своето откритие и създават космически кораб - стъклена сфера, оборудвана с щори от каворит, пускаш ги и корабът, освободен от земното притегляне отлита, вдигаш една от тях, например тази, насочена към Луната и се придърпваш към повърхността й. 

Макар и къс, романът се чете трудно, защото действието се развива прекалено бавно. Или поне на мен така ми се стори - преди да го завърша успях да отхвърля други два! Което в никакъв случай не значи, че "Първите хора в Луната" е скучна книга, даже напротив! Езикът е великолепен - елегантен и остроумен. Героите са съвсем истински - макар авторът да не отделя много време за описания, чрез действията си всеки от тях се разкрива като една пълноценна личност, със своите интереси, предразсъдъци и недостатъци. Най-хубавото беше интересния край, който между другото ми дойде съвсем изненадващо. Подведена от бавното действие, реших че Уелс ще завърши с връщането на Бедфорд на Земята и така книгата ще се оформи като леко екстравагантно приключенско четиво за деца. Разбира се, трябваше да се сетя, че класиката е такава защото има класа, което изключва претупване - историята продължи и кулминира в един доста поучителен край. За да не развалям изненадата на потенциалните бъдещи читатели, няма да разказвам в детайли историята, нито ще аргументирам несъгласието си с превода на заглавието. Само ще кажа, че има селенити, които макар и малки, съвсем не са зелени!

Мидълмарч

Преди няколко месеца, в тежък пристъп на скука, хванах да чета тухлата наречена "Мидълмарч". Седемстотин и... страници! Просто нечовешко. Особено в оригинал. Най-наивно и невинно я дръпнах от Гутенберг и я стоварих на Kindle-а за черни дни. Когато те настъпиха, направих смела крачка напред към пропастта! Не си спомням друга книга да ме е принуждавала отново и отново да препрочитам не изречения, не абзаци, а цели страници, в опит да разбера смисъла на текста! За да подчертая затрудненията, които изпитах, ще кажа че при повторното и потретно прочитане взеха да забелязвам правописа на думички като color. Това във връзка с четенето в оригинал.

Сега, седмица след като и последната страница се изниза наляво през екрана, се чувствам готова да изразя по-обективно мнението си. "Мидълмарч", с подзаглавие "Едно изследване на провинциалния живот", е една рядко хубава книга! Според Вирджиния Улф, това бил един от малкото английски романи за възрастни. Написан е в края на 19 век и проследява живота в Мидълмарч в началото на същия, а автор е Джордж Елиът, която не ме е срам да си призная, мислех, че е мъж. Това последното за да разсея всякакви спекулации относно моята начетеност.

Ще започна с това, което не ми хареса - структурата на романа. Докато четях имах чувството, че историята постоянно подскача - първо се влачеше, после се разбърза, отново се забави, а по едно време така запрепуска, че краят дойде съвсем изненадващо. Причина за това усещане вероятно е факта, че романът е писан и издаван на части - всичко на всичко 8 книги, публикувани в продължение на 2 години. Две години са не малко време, сигурно е нормално авторът да променя идеите и стила си на писане под влияние на нови събития. Представям си също, че отзиви за вече публикуваните части от текста също са се отразили върху работата на Елиът върху бъдещите. 

Основният плюс на романа и нещото, което най-силно ме привлече, беше описанието на героите. А такива има много! Елиът, иначе казано Мери Ан Евънс, на практика е създала едно пълнокръвно градче и в рамките на тези 700 страници успява да ни запознае с най-значимите негови обитатели. Всички те са личности със своя история, навици и мнения, които стоят съвсем естествено на белия листи и за които можеш лесно да си представиш, че са копия на хора от плът и кръв. Единствено нереалистична ми стоеше Доротея Брукс, една от главните героини. Наивността и добронамереността й ми идваха в повече. Причина за това разбира се може да е нейната "крехка" възраст или моят избуял цинизъм. 

Въпреки провинциалния уклон на романа, историята на "Мидълмарч" е доста космополитна. Героите на Джордж Елиът живеят във време на промени - гигантската реформа в английската избирателна система, идването на железния път, прехода на медицината от чистото знахарство към науката, разклащането на социалната система. Събития, които неизменно влияят на индивида и неговите взаимоотношения със света, без значение къде (и кога) живее той. Или ако трябва да се придържаме към клишетата - в романа се обсъждат съвсем общочовешки теми, което го прави разбираем и ценен дори днес.

Дължината на "Мидълмарч" се определя до голяма степен не от тежестта и детайлите на историята, а от големия обем "философски" размисли на авторката. Тези своеобразни есета понякога заемат цели глави, друг път се вмъкват в репликите или описанията на героите. Звучи затормозяващо и наистина е, поне в началото. Аз лично имах нужда от време да свикна, но към края осъзнах, че това на практика е най-ценното на романа. Елиът изглежда е била една много образована, разкрепостена и мислеща жена - истински представител на интелектуалния елит на страната си, макар да не е възприемана точно така от своите съвременници. Винаги е интересно да прочетеш мислите на един умен човек по най-разнообразни въпроси, особено ако са поднесени с традиционното фино английско чувство за хумор и подправени с щипка здравословна ирония!

Ето и малко цитати против сухота:

"he was as genuine a character as any ruminant animal, and he had not actively assisted in creating any illusions about himself"

"He had travelled in his younger years, and was held in this part of the county to have contracted a too rambling habit of mind."

"Sane people did what their neighbors did, so that if any lunatics were at large, one might know and avoid them."

"A man's mind—what there is of it—has always the advantage of being masculine,—as the smallest birch-tree is of a higher kind than the most soaring palm,—and even his ignorance is of a sounder quality."

"But oppositions have the illimitable range of objections at command, which need never stop short at the boundary of knowledge, but can draw forever on the vasts of ignorance."

"To point out other people's errors was a duty that Mr. Bulstrode rarely shrank from"

Ако искате повече, ето, дърпайте от тук.

Кифла-лит

Вина за това недоразумение има навика ми да слушам радио! При едно от прибиранията си от летището това лято, докато стоях и чаках автобуса на Плиска, в Следобедния блок на Дарик попаднах на интервю с нова българска писателка, Радостина Савова. Заслушах се заради откровеното противоречие между интелигентният начин, по който Радостна (творческият псевдоним на авторката) говореше за творбата си и фактът, че последната спада към презрения от мнозина жанр чик-лит. Името на книгата е "След 22", разпространява се безплатно в електронен вид, а ако ви се прииска да си дръпнете едно копие, можете да го направите тук.  
Решението си да напише книгата Радостна обясни с това, че винаги чете само и единствено женска проза, защото този род книги я разтоварват и развличат, както и с факта, че на нашия книжен пазар липсва техен български аналог. Допълни, че хартиеното издание е в силно ограничен тираж, екземпляри били предвидени единствено за близки и приятели, че корицата им е розова, защото това е любимият й цвят, че ще се радва на всички положителни и критични отзиви публикувани на страницата й или в социалните мрежи, както и че планира следващи изненади за почитателите си. Последва предупреждение, че в електронната версия достъпна към онзи момент все още има твърде много грешки, така че онези читатели, които искат да получат качествено копие, биха постъпили умно да изчакат няколко седмици докато всички дефекти бъдат отстранени.
Признавам си, интервюто събуди любопитството ми! Прибрах се, издирих сайта, отбелязах си го и няколко седмици по-късно, когато лятната ваканция започна официално, дръпнах един от е-вариантите и се зачетох. 

Не си спомням друга книга да ме е измъчила толкова! От самото начало ме блъснаха грешките. Правописни, граматически, стилови, географски... Изскачат от всяко изречение и се борят за вниманието ти. Дори сега, няколко месеца след онова интервю, те все още не са отстранени. Дразнещо! Продължих да чета, просто защото исках да дам шанс на авторката. Искаше ми се да вярвам, че там някъде, в следващите страници, се крие нещо оригинално, което ще оправдае усилията ми.

Глава след глава обаче нещата вървяха към по-лошо. Липса на сюжет, плоски герои, клишета и сухи диалози. Книгата се въртеше основно около заведенията, спа-центровете и магазините, които посещаваха героите, процедурите за разкрасяване, на които се подлагаха, купоните, които организираха. Безброй пъти влизахме в банята, безброй пъти се напивахме, безброй пъти влизахме във facebook или отваряхме Skype, безброй пъти се карахме и правехме "муцунки". Описанията на героите се свеждаха до гъвкави крайници, руски букли и кристално бели зъби. И да, най-добрият приятел беше гей!

Ако трябва да кажа нещо положително, това е, че авторката наистина е успяла да придаде български характер на книгата! Срещаме се с маса родни звезди, редовно слушаме чалга, през страница посещаваме някое заведение в Студентски град, четем СМСи на шльокавица, сблъскваме се с реплики от рода на "Така снаха искам аз. Да ме познава като собствен баща." И разбира се, напълно в съответствие с разбиранията на съвременния българин, ходът на живота в книгата се ръководи от каноните на православната църква.

Да, да, знам. Всички ще ми кажат, че не може да очаквам друго от представител на този жанр! И все пак! Всички сме чели чик-лит. Е добре, много от нас са го правили, а част от нас си го признаваме... Въз основа на своя скромен опит смея да твърдя, че дори книгите от този роди имат нужда от една основна случка, а героите им, от основания за постъпките си! Не съм съгласна с мненията в GoodReads, че от този род литература не може да се очаква друго или че налюдаваният ефект се дължи на директното побългаряване на западни заглавия. Мисля, че основния проблем на "След 22" е, че се опитва да копира сериал от рода на "Сексът и градът". А може би сме свидетели на зараждането на нов, роден жанр - кифла-лит?

Малко цитати?

***

В същото време обаче държеше да е част от партито на „Rolling Stones”и нямаше търпение да се върне там, за да види ревю на Victoria’s Secret, изпълнения на Белослава, Сантра и Кристо и дори имаше шанс Лили Иванова да изпълни нещо.

*** 

Беше си оставил косата небрежна, без какъвто и да е фиксатор (изглежда не е очаквал да се озове на парти). 

 ***

Започне да се гърчи като змиорка в ръцете му и нетърпеливо да търси контакт с члена му. Когато най-сетни той го извади, очите й грейнаха. Абдулах имаше най-красивия и правилен член, който тя беше виждала. Масивен, но не заплашителен, изпълнен с кръв, готов да достави най-сладкото преживяване ever, както си помисли Рокси. Тя нямаше търпение да го усети вътре. И го усети. Почувства топлина, която е изпълва и кара да вика. Тя започне да стене, да се върти, да откача. В следващия момент усети, че силните мъжки ръце я обръщат. Сега тя зае легнала поза с единия крак на врата му. Да, изглежда й допадаше, защото започна да издава още по-странни звуци, докато накрая просто не изпищя така, че шофьорът внезапно спря. Тя се смути за секунда, но после се усмихна невинно, както само тя можеше, и каза:
- Упс, май трябва да слизаме.
- Не мисля – отговори той и продължи да върши работата си.
Рокси свърши така че нямаше никакво желание, а и намерение, да продължава, за да му достави удоволствие на него.
- Скъпи, виж, това е руската църква.

 ***

Да скучаеш ти? Сигурно си най-желаният ерген в София?

Андрей пак се засмя и небрежно отбеляза:
- Най-желаният ерген е Слави Трифонов. Иначе и аз мога да се котирам добре, ако той се ожени.
Двамата мъже се засмяха искрено, а синът пое към спасяването на лаптопа на заядливата си приятелка.

***

От много източници беше чула, че само с пълно игнориране може да се привлече мъжкия интерес. Сега беше момента, в които лично да провери. 100 процентовият жребец се доближи до нея на бара и небрежно помаха на бармана.

***

П.С. Опитът ми с този блог ме кара да кажа предварително, че съм запозната със собствените си недостатъци в областта на граматиката на българския език, ОСОБЕНО що се отнася до пълния член. Приемам, че всеки, дори най-интелигентния и образован човек, прави грешки когато пише. За това е добре когато този човек издава книга, била тя и безплатна, да използва услугите на професионален коректор и редактор.

Копринената буба

За пореден път не устоях на изкушението! Два дни след като излезе новата книга на Робърт Галбрейт, номер две от поредицата за детектив Корморан Страйк, аз се докопах до нея. Оригиналното заглавие е "The Silkworm".

Може би не е политически коректно да хваля Амазон в настоящия момент, предвид потеницално кръвопролитната война, която се вихри между търговеца и различни издателски къщи (и която въвлече новата творба на г-ж Роулинг в презокеански скандал), но ще си призная - възползвах се от услугите им поради липса на търпение (а ако трябва да сме честни и желание) да чакам излизането на книгата на българския пазар. Седмица по-късно мога да докладвам - заслужава си, купувайте!

Сварваме Корморан Страйк половин година след като е разкрил убиеца на манекенката Лула Ландри. Случаят, добре отразен в пресата, му е донесъл стабилен приток на клиенти и стабилна липса на доверие у представителите на полицията. В пристъп на изтощение, примесено с отегчение от необходимостта да следи неверни любовници и съпрузи, детективът приема да работи за нова клиентка - дребна, сива женица, с неадекватно поведение и изчезнал съпруг.

Следващите страници на "Копринената буба" ни захвърлят право в света на книгоиздаването. По страниците пъплят редактори, литературни агенти и писатели, хубаво оплетени от стремежите си за пари, любов, секс и слава. В самият центъра на историята е копринената буба. Или по-скоро фактът, че създаването на истински качествена копринена нишка иска жертви - преди да бъде изтеглена, пашкулът се сварява заедно с нейния създател, Bombyx mori. Задачата на Страйк е да разплете нишката и да разбере кой я е пуснал и как точно е омотал в нея един самоуверен писател с отминала слава.

Историята се разплита бавно, а заедно с нея Галбрейт ни разкрива повече факти за живота и характерите на основните герои, Корморан Страйк и асистентката му Робин. Разбираме на кого е кръстен детектива, ставаме свидетели на сблъсък между Робин и годеника й, хвърляме едно око към голямата любов на Корморан и се запознаваме с някои негови стари приятели. Успоредно с това обикаляме активно лондонските кръчми и изучаваме потайностите на английската столица. Проследяваме мачовете на Арсенал и си записваме няколко марки бира, които трябва да опитаме при следващото си посещение на острова.

Стилът на Роулинг остава непроменен - описва хора и обстановка с безпощадна точност и без никакво лошо чувство, дава воля на тънкия си хумор в подходящите моменти и не подценява ползата от стабилното хапване и редовното пиене на чай!

В едно отношение "Копринената буба" не прави изключение от другите детективски романи, които съм чела - и този път разкриването на убиеца ме свари неподготвена! Макар да си призная, доста рано ми хрумна как би се е справил с  липсващите улики ;-)

Работна среща с писатели

Може би сте ме чували  да споменавам, че безплатното е-издание на списание Fantasy & Science Fiction ми излиза доста скъпо? И днес ще напиша за един подобен случай. Но не съвсем!

Става въпрос за сборника Writers Workshop of Science Fiction & Fantasy. Според ревюто в SF&F, в тази книга били включени напътствия от различни майстори на тези два жанра към начинаещите писатели. Веднага се сетих за един индивид, който би проявил интерес към книгата, за това се върнах в началото на статията и проверих колко струва. Цели 17 долара! Вярно, че съм добър човек и бих направила много за да насърча творческите интереси на близките си хора, но все пак... Все пак реших да хвърля един поглед на цените в Amazon. Както съвсем наскоро си говорихме с Нуша, ценовата им политика е достойна единствено за нашето презрение, но ми стана любопитно колко дават за електронните глави на тази книга. Познайте от три пъти? 

Не, не сте прави. Не беше 17 долара, нито дори 10, нито дори 5. Струваше 99 цента! Не се поколебах. И добре направих - на следващия ден "примоцията" беше свършила и сумата за електронната версия се изкачи до 4,99. 

Разбира се, странностите на Амазон не се ограничават само до ценовата политика, а и до схемата за подаряване на книги... Усещате се на къде бия? Да, купих книгата за себе си, получих я на моя Kindle и, естествено, я прочетох. Като в старите детски смешки за подаръка, който купуваш на някого, но всъщност имаш предвид себе си..

Да се върна обаче на сборника! Съвсем в съответствие с името си, книгата предлага доста съвети за това как трябва да се направи една книга. Има есета за началото, за средата и за края. Надълго е обсъдена ролята на диалога, описанието на героите. Показана е гледната точка на редакторите и на преподавателите. Има дори инструкции за това как се създава достоверно свърхестествено или извънземно същество!

Предполагам, че всичко това би било доста ценно за един начинаещ автор. В същото време, идеите в сборника биха били интересни и на "простия" читател. Никога не се бях замисляла например за това каква е основната разлика между научната фантастика и фентъзито, както и как се съотнасят те към "нормалните" жанрове на художествената литература. Докато в края на един детективски роман, една любовна история, една историческа драма или едно фентъзи имаме възстановяване на нормата, при научната фантастика развитието на историята води до нейното разчупване.От една страна са  детективът, който открива убиеца; героят и героинята, които заживяват щастливо заедно; новият крал, който се възкачва на престола и младият рицар, който убива триглавата ламя.От друга страна имаме група хора, изпаднали в криза поради осъзнаването на машините, откриването на извънземните или появата на нова технология  и герой, който не би могъл да върне статуквото, а трябва да промени обществото така, че то да преживее промяната, да адаптира начина си на живот и да направи крачка напред в развитието си.

Все пак, най-интересни бяха интервютата с доказали се автори. Нийл Геймън споделя колко дразнещ е въпроса "от къде идват идеите". След като дава няколко примера за това как в миналото се е опитвал да мине метър с шегички, след като обяснява как истината "Измислям ги. С главата си" не се приема добре, той все пак разкрива източника си. Наложило му се да бъде откровен по време на среща с класа на дъщеря си, когато едно от децата му задало този въпрос - преценил, че в разговор с малки хора няма място за увъртане или сарказъм и разказал как идеите идват с обикновените въпроси. "Най-важният въпрос е Какво би станало ако...  Какво би станало ако се събудиш с крила? Какво би станало ако сестра ти се превърне в мишка? Какво би станало ако разбереш, че учителката планира да изяде един от вас в края на срока - но не знаеш кого?"

На въпроса кое е това любимо за нея съвременно постижение, което научната фантастика не е предвидила през 1966, Урсула ле Гуин отговаря, че вместо за любимото, предпочита да говори за най-срамното - това, че никой тогава не е предвидил масовата употреба на личните компютри и Интернет. Що се отнася до онова, което книгите са предвиждали, но все още не се е случило, тя казва "When I wrote The Lathe of Heaven in 1971, I honestly thought that by 2002 we wouldn't be driving private automobiles - we wouldn't be so idiotic as to keep relying on fossil oil and fouling the world for another thirty years."

Орсън Скот Кард пише за стила. И за лошия си навик да започва изречения със съюзи (говори за него като conjunctivitis, от conjunction). Не бил забелязал този паразит, докато един редактор не му обърнал внимание върху това колко досадно е да се чете такъв текст. Благодарение на свой приятел намерил и обяснението за тази особеност на "стила" си - близостта с баш-книгата на Мормоните. Редовните срещи с нея го били научили на йерархични модели в езика - официален и неофициални, духовен и бездуховен и т.н. Така, всеки път когато пишел история, която е важна за него и чието развитието преживявал особено дълбоко, началата на изреченията неизменно се сдобивали с по някой съюз в съответствие с официално-духовния стил на неговата си Библия.

О, нещо особено важно! В есето за жанровете и поджанровете в научната фантастика и фентъзито с голяма радост открих (нещо като) обяснение за присъствието на думата Punk в стилове като steampunk и cyberpunk! 

The Cuckooo's Calling

Два дни след като изтече новината, че зад псевдонима Робърт Гълбрайт се крие Дж. К. Роулинг аз вече си бях купила книгата. Не ще и дума, проява на един истински литературен снобизъм, който от друга страна ми осигури приятно четиво по време на лятната отпуска!

За незапознатите (ако все още са останали такива след множеството писания по вестници и клю-клю сайтове) ще уточня, че става въпрос за криминален роман с потенциал за превръщане в криминална поредица. Главният герой носи смешното име Корморан Страйк и има нелеката задача да разнищи модните потайности на Лондон, докато се бори да преглътне катаклизмите в личния си живот. Последното според Алми е задължително за един качествен детективски роман.

Нашият Корморан е истински неудачник. Тридесет и няколко годишен, незаконен и полупризнат син на известен рокаджия и майка хипарка, бивш военен занимавал се с разследване на престъпления свързани с армията, загубил крака си по време на мисия в Афганистан, затънал в дългове частен детектив, чиито основни случаи са свързани със следене на набедени в изневяра съпрузи/ги. Иначе казано: "Other people his age had houses and washing machines, cars and television sets, furniture and gardens and mountain bikes and lawnmowers: he had four boxes of crap, and a set of matchless memories." Класика в жанра?

В книгата се сблъскваме още с отмъстителна бивша любовница; супер модели и супер моделиери; зашеметяващо ефективна и порядъчно привлекателна нова секретарка, за съжаление на Корморан наскоро сгодена и финансово непостижима; богаташки семейства с мания за осиновяване; кисели ченгета; мъртви приятели от детските години; рапъри гангстери; наркомани рокаджии; расови предразсъдъци и разбира се много, много пари.

Задачата на Корморан е, лавирайки между походното легло в офиса, чувствителната секретарка, високомерното мълчание на богаташите и снизходителното презрение на модния свят, да открие истината за смъртта на модната икона Лула Ландри. Дали е скочила сама под влияние на гласовете в собствената си глава или е била бутната от достатъчно мотивиран неин близък? Какъв би бил мотива и как да бъде открит един убиец месеци след като полицията е приключила с разследването?

В началото историята се развива доста бавно. Роулинг/Гълбрайт ни въвежда в обстановката без излишни обяснения, но с достатъчно детайли за да изгради истински триизмерни образи на героите си. Вярна на стила си, авторката не ни поднася захаросани човечета, които биха се стопили при първия дъжд в релания свят. Описанията на герои на моменти са толкова нагледни, че оставят усещането за хартиени копия на живи хора. Макар нечии недостатъци да са смекчени от факта, че носителите им са ни симпатични, никому не е спестена критика и дори лека подигравка.

Аз лично не можах да се сетя кой е убиеца преди Корморан да му отправи последното предизвикателство. Мотивите за някой от действията на детектива в последните глави ми се сториха неясни, а доста от уликите се появиха в резултат на игри на вербален покер, което ме затрудни в навързването им. Склонна съм да приема, че причината за това по-скоро е моята разсеяност и незабележителност, а не някаква алогичност в сюжета или липса на последователност в представянето му.

Мисля, че от всичко най-много ми допадна чувството за хумор на Роулинг/Гълбрайт. Остро и хапливо, не винаги добронамерено, насочено към героите,

The unbuttoned neck of her thin silk shirt revealed an expanse of butterscotch skin stretched over her bony sternum, giving an unattractively knobbly effect; yet two full, firm breasts jutted from her narrow ribcage, as though they had been borrowed for the day from a fuller-figured friend.  

She looked away from him, drawing hard on her Rothman’s; when her mouth puckered into hard little lines around the cigarette, it looked like a cat’s anus.

техните мисли и действия,

It had been the collision of two people with an unhealthy need: I gave him tissues, and he asked me out to dinner.

It took a further forty minutes for Mrs Hook to drink her second cup of tea and sob her way through half the toilet roll Robin had liberated from the bathroom on the landing.

а защо не и обстановката

a fierce seated deity was being embraced by his infant son, whose body was weirdly twisted back on itself, to show his genitalia. Time had eroded all shock value.

a sign pointing up the wooden stairs indicated that a café and ‘lifestyle’ were housed above.

В общи линии The Cuckooo's Calling е един добре написан и увлекателен летен хит. Казано с най-добри чувства и без никаква аналогия с музикалните бози, които ни заливат през най-топлите месеци на годината.

е-благинки (някой си номер)

Покрай протестите тези дни много се засили размяната на традицонни комплименти между различните възрастови групи. Едните са млади и красиви лумпени, другите  бедни и неграмотни старци. Това ме подсети, че от много време се каня да пиша за една от многото е-благинки, на които попаднах в последно време в мрежата. Няма да обяснявам за пореден път от къде ми подсказаха идеята да я прочета, само ще кажа, че я има на разположение в Гутенберг . 

Става дума за "The fixed period" на Антъни Тролъп, както се оказва, една класика в областта на научната фантастика. Действието се развива в Британула - измислена английска колония в Тихия океан, основана от преселници от Нова Зеландия. Тролъп описва едно утопично общество, което веднъж сдобило се с независимост, се захваща усърдно да гради нови порядки, които ще гарантират добруването на нацията. Основен момент в Конституцията на Британула е идеята за фиксирания период на живот отреден на всеки гражданин. По един честен и демократичен начин, водени от ентусиазма на своята младост, първите заселници са определили, че всеки британулец ще бъде част от обществото до 67мата си година. При навършване на тази възраст, всеки жител ще се оттегля с почести в специално създадения за целта Колеж, където ще прекара година в размисли и съзерцание. Когато навършват 68, от британулци се очаква да си отидат от живота, разбира се с малко външна помощ, а телата им ще бъдат предадени за кремация в специална пещ, чийто комин се вижда от всички прозорци на Колежа като един опънат пръст на събдата. 

Законът за Фиксирания период трябва да гарантира добруването на народа на Британула. Защото, както казва Президентът, всеки ще даде най-добрите си години на страната си, а когато стане немощен и неспособен да се грижи за себе си, вместо да тежи на своите близки и приятели, ще се оттегли с достойнство, а животът и делото му ще бъдет заслужено почетени от неговите съграждани.

Читателят попада в Британула година преди първото преселване в Колежа и има възможността да следи отблизо напрежението, което предизвиква предстоящото събитие. Разказът се води от името на автора и най-голям привърженик на идеята за фиксирания период - Президента Уйлям Гладстон. Историята се разнищва бавно, без много притеснения за съдбата на героите, защото още в самото начало разказвачът споделя разочарованието си от неуспеха на начинанието. Голямата въпросителна, която стои пред читателя до самият край на книгата е, как точно ще настъпи развръзката. Кой ще се разбунтува и кой ще оспори върховенството на закона? Младите или старите, богатите, които могат намерят спасение като се врънат обратно в Нова Зеландия или бедните, за които няма начин да избегнат Колежа?

През цялото време докато четях се сещах за онази приказка за царя, който наредил да бъдат избити всички старци, защото само хабят храната. Сещате ли се коя имам предвид? Онази, в края на която стареца спаси царството, защото единствен в мъдростта си се сети, че жито може да бъде намерено в мравуняците...

Макар и бавна, книгата не може да се нарече скучна. Има всякакви видове съперничество, които да поддържат напрежението - съперничество в любовта, приятелството, политиката и спорта. Както се казва, за всекиго по нещо. Историята за Британула ще допадне и на почитателите на така наречения steampunk - описанията на чудати машинки задвижвани с пара със сигурност ще задоволят интереса и на най-взискателните сред тях.

Друго интересно е, че Тролъп се оказва лош пророк. Животът му се вмества точно в рамките на фиксирания от него самия период - умира малко преди да навърши 68 години.

e-благинки (update)

Фактът, че Kindle е вързан с Amazon и неговия mobi формат продължава да ме дразни. Да, запозната съм с аргумента им, че четците се продават на цена, значително по-ниска от производствената и от компанията компенсират разходите с по-скъпи книги. Приемам този аргумент, макар да не мога да проверя достоверността на твърдението. Въпреки това не смятам, че трябва да да бъда ограничавана в покупките си на книги. За това се радвам всеки път, когато намеря някоя безплатна книжка в каталога им или попадна на издателска къща, която държи електронните й книги да се продават без DRM защита, което ми позволява (с любезното съдействие на Calibre) да ползвам файлове с други формати. В двете категории попада ето този сборник от SF/Fantasy разкази на Tor.com.
 

Книжката е подходящо занимание за онези, които чакат с нетърпение изхода на посветения на Агоп Мелконян конкурс за български фантастичен разказ, който Алмаак и Зонко ни рекламират  ;-)

Сборникът включва доста кратички творби (повечето разкази са с дължина съпоставима с тази на обедната ми почивка) на няколко напълно непознати за мен автори: Elizabeth Bear, Adam Troy Castro, Paul Cornell, Kathryn Cramer, Brit Mandelo, Pat Murphy, Charles Stross, Michael Swanwick, Rachel Swirsky и Gene Wolfe.

Явно критерий при подбора им е бил по-скоро качеството, а не толкова тематика, което само може да ни радва. Историите варират от типичните фентъзи срещи с магьосници в средновековните им замъци, през детски преживявания в компанията на (не)въображаеми приятели, до съвременна фантастика с ЦРУ привкус. Някои от тях са откровено зарибяващи и навяват мисли за саги, вихрещи се в продължение на 3-4 тома (The Mongolian Wizard), други са просто красиви и сякаш написани за да изпиташ удоволствие от самото четене (Portrait of Lisane de Patagnia).

Със сигурност в бъдеще ще държа някои от авторите под око! 

Един цитат ще ми се отпусне от сърцето:

I can't easily describe the experience of involuntary nasal irrigation with lime margarita, so I won't bother. Just try not to do it.

За любителите на е-книги да подхвърля кокал с малко мръвка - на страницата на Tor.com човек може да намери връзки към други книги, електронните версии на които са на прилична цена и без DRM.

е-благинки

Ровейки из каталога на Амазон любопитният читател може да си намери голям брой съвсем безплатни книги. Вярно, заглавията и картинките на кориците на много от тях носят печата на супер долнопробно порно, но има и такива, които несъмнено заслужават интерес. Амазон предлага на нови автори да публикува в електронен вариант книгите им, с цел проверка на качеството и зарибяване на публика. В последно време западната преса е пълна с примери на такива творци, които са успели по този начин да събудят интереса на читателите и са създали достатъчно голяма вярна аудитория, част от която е склонна да даде пари за да се сдобие с последващите им книги.

Една такава книга е "Призрачното дете" ("The ghost child"). Признавам си без бой, че си я дръпнах защото българското име на автора, Симеон Стойчев (Simeon Stoychev), събуди любопитството ми. Книжката е малка, води се новела и очевидно е написана като въведение в една по-мащабна сага. Предполагам, че влиза в категория фентъзи, защото се намеква за съществуването на хора с по-особени умения, които могат да удължават живота, променят пространството и прогонват смъртта. Стилът на писане много ми допадна  - авторът определено не губи ценно време за да  ни въвежда в обсатновката, мотивите и миналото. Вместо това е вложил доста усилия в описания на настоящето - природата, чувствата и действията на героите. Този начин на писане донякъде прави живота на читателя по-сложен - налага се да продължиш да четеш без много да разбираш какво става, с надеждата, че авторът ще се отблагодари за старанието ти и ще дръпне завесата към края. В случая с "Призрачното дете" нещата сработват! Г-н Стойчев се изявява като един доста добър разказвач - привлича винманието ти, създава напрежение и накрая те оставя с една добре подредена и напълно завършена история.

П. С. Опааа! Май закъснях с рекламата за книгата! Явно интересът и без моята ценна помощ е бил голям, защото бърза проверка в Амазон показва, че е излязла от категорията е-благинки. Цената за Европа е малко над 1 долар.