Пингвини и приключения

Освен традиционните подаръци, при традиционната обиколка на Коледния панаир на книгата тази година се изкуших да взема и нещо за себе си. Дълго се колебах между "Кучето - ръководство за употреба" и "Уроците на пингвина". Прелиствах, четох, смях се, досадих на колежките, с които предприех книжната обиколка, с импровизирано литературно четене, много мислих и реших, че историята на пингвина вероятно е по-увлекателно четиво от едно ръководство. RFM си е досада, особено когато нямаш на разположение подходящ обект, върху който да го приложиш...

Том Мичел, англичанин от (по неговите думи) скучната английска провинция, в която нищо интересно не се случва, решава да се "отдаде на приключенския дух, който носи от деството" и "да се впусне в търсене на съдбата си". Заминава на работа като помощник учител в колеж в Аржентина въпреки, че "се очакваше нов кървав военен преврат", "държавата е залята от вълна от тероризъм", а "убийствата и отвличанията са ежедневие". 
При една от първите си обиколки из континента, Мичел попада на плаж в уругвайския курорт Пунта дел Есте, "покрит с черен килим, пълен с черни възли" - "мъртви пингвини, покрити с гъст, миризлив, задушаващ петрол и катран". Продължава по брега, "може би имах нужда да проумея мащаба на прагедията", докато не попада на една жива птица. С големи усилия (и не без рани) успява да занесе омазания пингвин в апартамента и да го изчисти от мазута. "Подсуших го със салфетки и се заех отново да го направя водоустойчив; за целта втрих масло и зехтин в перата му, докато заприлича на плувец намазан с мазнина. След като полях пингвина с всички водоустойчиви вещества, с които разполагах, аз го сложих в пазарската чанта, за да го скрия от вещицата, предрешена като портиерка. Двамата тихо се отправихме към морето." Единствения резултат от късната вечерна разходка до съседен, незасегнат от петролния разлив плаж, е да установят, че пингвина не е достатъчно водонепромокаем за да отплува. Освен това няма никакво желание да остава сам!
"В живота на безстрашния изследовател няма място за домашни любимци. Те са свързани с твърде голяма отговорност. Съдбата обаче пресече моя път с този на един пингвин и аз съм много щастлив, че стана така". Мичел успява да го прекара през митницата, "наблягайки на аржентинския произход на птицата" и така Хуан Салвадор (иначе казано Йоан Спасител, известен сред приятелите си като Хуан Салвадо, Спасеният Йоан) става част от живота на един английски колеж в Аржентина.

Симпатична история, подплатена с фин английски хумор и оригинални пингвински илюстрации. Иначе казано, книга за сезон, предполагащ уюта на чашата чай, любов към ближния и планове за нова година изпълнена, ако не точно с приключения, поне с по-различни преживявания.

Издател на "Уроците на пингвина" е Вакон, поредицата - "Приключения и пътешествия". Книгата има и редактор, и коректор, което вероятно обяснява липсата на набиващи се на очи правописни и граматически грешки. Не съм преглеждала оригиналния текст, но имам чувството, че на места по-точния подбор на думи би подчертал чувството за хумор на автора. Ако нещо наистина ме подразни, това беше оформлението на корицата - някой си е "оставил" ръцете при направата на колажчето. В оригиналния кадър младежът с жълтата тениска очевидно е седял на пейка/ограда със свити крака. Лепнат директно на плажа, ръцете му се забиват под доста неудобен (и вероятно болезнен) ъгъл в пясъка, а краката му изглеждат отрязани. При цена от 17 лева, от Вакон можеше да вложат повече професионализъм. Виж, логото им с гущер ми хареса!

Крими обзор

Вярна на хаотичните си читателски навици, през последните месеци гарнирам каква ли не литература с криминалета - "Children of time" на Ейдриън Чайковски с "The Hanging Tree" на Бен Ааронович, "Лявата ръка на мрака" на Урсула Ле Гуин с "Жената в каюта 10" на Рут Уеър, "Портрет на художника като млад" на Джеймс Джойс с "Two kinds of truth" на Майкъл Конъли (аудио). С изключение на първата двойка, във всички останали комбинации детективите убедително заемат второ място. Когато говорим за Урсула Ле Гуин това едва ли е изненадващо, но да си призная, очаквах повече от Конъли, особено поставен в съревнование с леко меланхоличния, протяжен и отнесен Джойс!

• "Жената в каюта 10" - вариация на тема damsel-in-distress. Според шаблона, героинята, със съзнание объркано от отрова, алкохол, лекарства и/или физически тормоз, се изправя сама срещу невидимата заплаха, преодолява битуващия образ за "слабия пол" като ненадежден, алогичен, склонен към драматизиране и преувеличаване, и запазва както живота и честта, така и здравия си разум. През 90те идеята беше нова и книги като "Виж Джейн бяга" на Джой Фийлдинг вървяха като топъл хляб. За да сработи "Момичето от влака", на Паула Хоукинс й се налага да даде на героинята, освен физическа слабост и размътена глава, дбора история и оригинална компания. На Рут Уеър някак не й се получава. Страница след страница, героинята, объркана от  ескалиращите количества алкохол и безсъние, подхвърляна от бурните вълни на Северно море, се лашка между самосъжаление и решителност, бивши любовници и потенциални конкуренти, прикрито враждебен персонал и открито снизходителен екипаж. Загадката се разплита прекалено рано, историята е пълна с дупки, а героите изглеждат откровено малоумни.

•  "Two kinds of truth" - очаквам скоро детектив Бош да облече тениска с червено S на жълт фон. Не, наистина, този човек не е човек! В началото на тази книга откриваме Хари в едно мазе, едновремешен арест на полицейското управление на Сан Фернандо, да "разчиства" поредния стар случай. На вратата се появява бивш партньор с изненадващото съобщение, че убиец, вкаран в затвора от самия Бош преди 20 години, обжалва присъдата си на база ДНК анализ. Преди да успее да се ориентира в обстановката, нашият човек се оказва в центъра на още едно, трето разследване - съвсем пресен хладнокръвен разстрел на баща и син фармацевти. Познаваме Хари твърде добре за да се изненадаме, че се нагърбва с всички три случая и, естествено, успява да ги разреши. И не само това - в рамките на само няколко страници, Бош минава под прикритие и разнищва картел за опиати, ръководен от екс-СССР другари; мери принципи с брат си; ангажира вниманието на дъщеря си (вече колежанка); вкарва в затвора двойка корумпирани адвокати; избутва случайна наркоманка в правия път и дори поставя основите на следващия си случай. Атмосферата този път не е така наситена с джаз и алкохолни пари, макар че присъствието им се усеща. Критиката ми към книгата е свързана основно с нейната аудио реализация. Тайтъс Уеливър не признава ни точки, ни запетаи, а удивителните и въпросителните изглежда са само за слабаци. Никаква емоция, никаква ангажираност. При такова безобразно четене, склонността на Конъли да влиза в подробности изведнъж лъсва в не много добра светлина. Изречения от рода на "Хари се върна в стаята, седна на компютъра, затвори видео файла и отвори прозорец на браузъра" вече не са чаровни щрихи, а откровено досадни подробности. Толкова бях възмутена от въпросния Титус, че тръгнах да ровя из мрежата що за актьор е и кой го е набедил за такъв! Тук чувам как Зонко избухва, защото Тайтъс Уеливър, оказа се, играе Бош в едноименния сериал. Е да, явно не съм достатъчно голям Бош-фен... Изгледах един сезон. Еми не, Тайтъс не се справя и там. Вярно, дърварският му подход към текста пасва на киселата,  безизразна физиономия, но аз някак не си представям Бош точно така. Подозирам, че може би щях да бъда по-благосклонна към аудио версията на "Two kinds of truth" ако точно преди нея не бях слушала Джон Клийз, а точно след - Стивън Фрай. Тези хора са титани!

•  "The Hanging Tree" е шестата книга от поредицата за реките на Лондон на Бен Ааронович (някъде го мернах Аароновит, но не съм съвсем сигурна кое е вярно), един от сценаристите на "Доктор Кой". Баш детектив тук е новият ми любимец, Питър Грант. Висок, атлетичен, мургав (баща - екс-наркоман и джаз музикант с възраждаща се кариера, майка - чистачка, емигрирала от Сиера Леоне и совего рода местен матирарх), любопитен, твърде начетен в някои отношения и прекалено наивен в други, обича животни, непрекъснато мисли за ядене... Как да не се влюби в него човек? Реките на Лондон, или по-точно техните полу-божествени персонификации, играят ключова роля в поредицата. Питър успява да се сприятели с част от тях и да настрои срещу себе си останалите още в първата книга, така че не е странно, че ефектът на взаимоотношенията с тези свръх-естествени създания слага отпечатък върху всички му последващи разследвания и приключения. В началото той е просто едно от новите попълнение на лондонската полиция, което чака разпределението си. Благодарение на способноста си да не отрича това, което вижда и в резултат на една случайна среднощна среща с призрак, Питър се оказва вторият служител на "Дирекция 9 за криминални разследвания", отделът отговорен за разследване на престъпления с магически отенък, по-известен като The Folly, под прякото ръководство на детектив Томас Найтингейл. Един от най-великите съвременни магьосници, Найтингел е ветеран от Втората световна война, за завършека, на която е помогнал унищожавайки собственоръчно Тигри. Хубавото на тази поредица е, че въпреки близостта си с жанра "градско фентъзи", книгите успяват да се държат на почетно разстояние от клишето. Магията е малко, може да се усвои от всеки, има своите научни основи (основоположник на британската традиция в магията е не кой да е, а сър Исак Нютон) и присъства в историята по-скоро като подправка, придава им пикантен вкус. Ако говорим за навлизане в детайли, поредицата Реките на Лондон също може да се похвали с тях. Детектив Грант е любител на архитектурата, историята, музиката, полицейските процедури и техники, което прави поредицата един доста добър пътеводител за Лондон.

#28

Бинтан, Индонезия

Въпреки умората натрупана от обиколките на храмове, градини и пазари, се почувствахме длъжни да жертваме удобството си и да проверим и плажовете от тази страна на глобуса!

Индонезийският остров Бинтан се намира само на час път с ферибоот от пристанище Тана Мера, в източната част на Сингапур и от гледна точка време, е най-удобният възможен вариант за тропическа почивка. В сезона на мусоните, едночасовият преход с мъничък кораб не се отрази добре на голяма част от пътниците. Непоклатимо усмихнатите стюарди чевръсто събираха вече използваните найлонови торбички със самозалепващи се капачета и щедро предлагаха хартиени кърпички. Все така засмени ни предадоха на граничарите с обещание за попътен вятър и по-приятно плавене в края на почивката.

Бинтан е домакин на построен с мисъл за богатите сингапурци курортен комплекс. Нещо като Албена, но по-модерно и със значително по-любезен персонал.

Bintan resort се намира в северната част на острова, около залива Лагой. Плажът е със светло жълт пясък и изглежда безкраен. Поне докато не намине прилива. 

Сезонът тук започва през май, през зимата и пролетта морето е доста бурно и ни посрещна с червен флаг (плуването забранено, плажът не се охранява!). Това разбира се не ни попречи да се окъпем, но ни принуди да отделим доста време за почистване на бански от пясък, крака и джапанки от мазут. За изчегъртване на последните се наложи да прибегнем до експертната помощ на персонала. Какво да се прави, когато работиш с туристи в един от районите с най-интензивно корабоплаване в света трябва да си готов да предлагаш и подобен род услуги!

Курортът не е по джоба на индонезийците и за да предпазят туристите от среща с местните, властите разчитат на гъстата джунгла в района и КППта по пътищата. Срещу 420 000 рупии наехме такси (за минимум 6 часа госпожо!) и отидохме на разходка до столицата на Бинтан, Танюнг Пинанг. Ето един общ поглед от крайбрежния парк в центъра

Шофьорът-гид ни обясни, че основен поминък на острова са производството на каучук и риболовът. Понеже местните не били добре образовани, едва 10% от персонала на курорта бил родом от Бинтан, останалите идвали от Джакарта и Бали. С гордост ни обясни, че за разлика от останалата част на Индонезия, на този остров нямало неразбирателство между хората от различни религии. Една трета от тях били будисти, една трета мюсюлмани, останалите протестанти (доволно потупване по гърдите), хиндуисти и др. Много се зарадва като се загледахме в една величествена пагода, рязко обърна колата и ни закара да я видим. Оказа се храм, с огромен златен Буда, насред поле от драконови плодни дървета.

По пътя към града не спря да жали, че сме излезли толкова късно следобед и няма да видим нищо. Уличният пазар в града затварял в 5 и наистина го изпуснахме, но благодарение на настъпващата нова година попаднахме във вихъра на китайския такъв. По този случай мога да покажа как изглежда джакфрутът.

На сергиите продаваха основно храни и украси за празника.

Шумно, весело и миришещо вкусно.

Присъствието ни беше оценено високо от местните - майки ни молеха за снимки с децата им, а продавачите на храна се надпреварваха да ни изкушават. Нашият човек обаче тропна с крак и заяви, че тук е за местните, за нас има предвид чист и хубав ресторант, много по евтин от тези в курорта. Последва бясно каране в нощта по тесни пътища сред джунглата. Тъкмо да се притесним и пристигнахме в един келонг - крайбрежно селище от къщи на кокили, най-подходящото място за морски вкусотии. Ресторантите от този тип са доста типични за островните държави на югоизточна Азия. Представляват плетеница от дървени мостчета и покрити платформи, между които има опънати мрежи, потопени във водата - там живее вечерята.

Пристигнахме малко преди да затворят, освен нас там бяха само шепа местни, които играеха на зарове.  Показаха ни касетките с гигантски местни раци и подскочащите в мрежите риби, а после ни тикнаха в ръцете менюта. Дори мешаната салатата беше с миди, скариди и октоподи! За съжаление в тъмницата не успях да направя снимки, но пък и без това бях заета да си облизвам пръстите. Не помня някога да съм яла толкова вкусни калмари - панирани, оваляни в мед и масло.

Обратно в Сингапур

Притеснени, че времето няма да стигне за да видим всичко интересно в Сингапур, смело го подхващаме от към най-известната част, Градините край залива (Gardens by the bay).

Заливът е изкуствен - отвоювана от морето площ, върху която са натрупани пясък и пръст. Тук се намира почти символичния за Сингапур троен небостъргач (виждали сте го на снимки, онзи, с лодката на върха), Marina bay sands.

Както ни информираха домакините, пръстта за новата земя била закупена от Камбоджа. Заради протести на еколозите там, договори за бъдещи проекти вече се сключвали с други държави. Близо четвърт от територията на Сингапур е създадена по този начин.

Заливът е ограничен от към морето със стена, която спира двете островни реки и в същото време позволява събирането на дъждовна вода - своеобразен язовир. Това е жизнено важно в Сингапур, който освен липса на земя, усеща и остър недостиг на прясна вода. Страната внася вода от Малайзия, пести старателно наличното и събира всяка капка дъжд.

Друга важна задача на стената е да пречи на навлизането на морето и да намалява риска от наводнения.

От дясната страна на залива (гледано към морето) е градината, със своите 250 000 различни растения, засадени в открити градини, два огромни парника и по стените на гигантските супер дървета - изкуствени конструкции, на височина колкото 16 етажни сгради.
Част от градините са оформени с мисъл за традициите и историята на основните етнически групи. Така например, планът на Индийската градина повтаря сложните геометрични фигури на амулети създавани от индийските жени и деца с оризови зърна, семена и камъчета. Растенията в нея са представители на видовете използвани от векове в практиката на аюрведа лечителите.

За оформянето на градините са привлечени и чужди творци. Марк Куин е автор на скулптурата Планета. Гледката на дългото 9 и високо 3 метра бронзово бебе, което леко се рее над поляната, без видимо да се докосва до земята, е наистина впечатляваща.

Двата парника, Цветният купол и Облачната гора (Flower dome и Cloud mountain) прютяват по-чувствителните растения. Куполът е посветен на средиземноморието по света - Австралия с нейните баобаби, Южна Америка с палмите, Европа с маслиновите гори, Северна Америка със зеленчуковите градини на Калифорния.

Колекцията от кактуси и суколентни е друго, с което впечатлява Цветният купол.

Специално място е отделено на временните изложби. Очаквано, по това време на годината всичко се върти около китайската нова година.

Облачната гора показва как се променя растителността във височина - от гъстите джунгли, през горите на умерения пояс, ниските храсти и тревните съобщества. Под "похлупака" на парника е събрана обвита в мъгла, 35 метрова планина от чийто връх се спуска водопад. Ето как изглежда всичко от високо

Разбираемо, предвид ограничените ресурси на острова, сингапурците са маниаци на тема природа и опазването й. За климатизацията на парниците (ако ходите, вземете си пуловерче, местното средиземноморие е хладно, да не говорим за планината в облаците!) се ползва биогориво собствено производство, от растителните отпадъци. Пушекът от изгарянето излиза през едно от супер-дърветата, чиито растения го пречистват. На останалите се пада задачата да улавят дъждовната вода.

Супер-гората е достъпна за посетители - на върха на едно от дърветата има бар и ресторант, други са свързани с въздушен мост, от който се разкрива впечатляваща гледка. Вечер градината, заедно с хотела и прилежащия му научен музей, се включват в светлинното шоу на залива.

Тонле сап

Тонле сап - ключова азиатска екосистема, най-голямото езеро на Камбоджа и основен източник на храна за населението на страната. Чрез едноименна река, езерото е свързано с р. Меконг и от геоложка гледна точка, е част от нейния басейн.

Смяната на годишните времена се отразява драстично на Тонле сап. Ако в края на сухия сезон, края на април, обемът му е 1 км3, то през октомври, в края на дъждовния период, той достига 80 км3.

Освен храна, езерото осигурява на много хора и дом. Камбоджанците населяват бреговете и живеят на наколни жилища.

Виетнамското малцинство предпочита открити води и плаващи къщи.

Ангкор Ват

Инвестирахме този ден време в опит да съберем двудневен в еднодневен тур и успяхме! За изненада на всички, най-вече гида... Видяхме набелязаните по-важни храмове, разхвърляни край Сием Рип, а за по-автентично, направихме обиколката с тук-тук. Отново, въпреки придупрежденията на други опитни пътешественици.
Макар че... Опитни, опитни, колко да  са опитни, в 27 държави били ли са? ;-)

Можем само да сме благодарни на хотела, че ни намери толкова добър тук-тук шофьор и толкова отзивчив гид (даде визитка, ако на някой му трябва, веднага препоръчвам!). Минавахме като факири в задръстванияга по улиците и струпванията в храмовете.

За доказателство, ето малко снимки от:

Гигантският Ангкор Ват

Анкгор Том/Байон с лицата

Превзетият от дървета Та Пром (Лара Крофт?)

Преа Кан с тайното светилище на красивата кралица (като сваля снимките)

Новозалетият с вода Нек Поан (като сваля снимките)

Вторият по достойнство "домакин" на залези, храмът-планина Пре Руп

Хареса ми историята за краля, който искал да се отличи от баща си като направи нещо ново. Решил да смени столицата и религията на народа си. За да не създаде излишно напрежение сред поданиците си обаче, поръчал смесени храмове, на половина хиндуиски, наполовина будистки. Докато свикнат.

#27

Добре дошли в Камбоджа!

Тайпусам

Първият ден в Сингапур минава под знака на Индия. Тамилите са един от трите основни етноса в страната и езикът им, както и големите хиндуиски празници, са официални. През 2018та, на 31 януари, се пада Тайпусам. Празнува се в началото на годината, винаги на пълнолуние, а тази година като бонус имаше супер луна и затъмнение! Всъщност, "бонусът" се считал за лоша поличба, поради което тържествата този път са със съкратена програма, така че да завършат преди и най-малката сянка да падне върху Луната.

Градът беше почти блокиран заради парада и домакините ни бяха много изненадани от "засиления трафик" - автобуса чака цели два светофара време за да мине на кръстовището! Шествието се проточва около 4 км, свързвайки двата основни хиндуиски храма в Сингапур, а в него може да се включи всеки, дори в рамките на храма, стига да е готов да зареже обувките си отвън. Естествено,  участниците бяха основно индийци, макар че щракащите като луди с фотоапарати и зачервени като скариди туристи, оказвахме здрава конкуренция. Жените в сарита в крещящи цветове, децата в лъскави празнични дрехи, много от мъжете с бръснати глави, намазани с жълтеникава паста от сандалово дърво. Весели, пеещи хора. В

жегата, на всеки 100 метра, доброволци предлагаха безплатни бутилки вода, шарени сокове, ласси "сервирано" в завързано като кошничка найлоново пликче със сламка, сладкиши, кутии с обяд и дребни закуски. А в центъра на вниманието, мъже, затворени в странни скулптори от преплетени метални шишове, забити в кожата им и жени, в огнено жълти сарита, носещи украсени с цветя съдове с мляко на главите си.

Предполага се, че Тайпусам води началото си от голямата битка между Асурите и Дева, която последните спечелили с помощта на Шива. На Тайпусам се чества Муруган, въплъщение на мъдростта и светлината на Шива, който унищожава злото. На празника хората измолват от Муруган помощ за преодоляване на всякакви препятствия. Молещите се подготвят като прекарват в пост, молитва и въздържание 48 дни. На големия празник, обръсват глави и засвидетелстват своята отдаденост по избрания начин - най-често носят съдове с мляко или пронизват устните, бузите и кожата си с метални шишове. Носят "бремето си" по дължината на цялото шествие  (набучените мъже придружени от помощници, които ги отделят от околните, за да не се окажат в крайна сметка нанизани под натиска на тълпата) и дори на места спират, завъртайки се в танц.

Звучи стряскащо, но процесията е изключително весела (без видими кръв и рани) и дори железните мъже изглеждат така, сякаш се наслаждават на празника.

Завършваме деня в луксозен индийски ресторант, където "готвачът преоткрива традиционните ястия" под формата на разядки с манго, сервирани на минатюрни дървени столчета и фондю с къри.

Liu Sha Bao

Малко внимание за местния деликатес, Liu Sha Bao, или солен яйчен жълтък.
Много вкусно и приятно сладичко!

#26

Занемарих някои неща напоследък, блога, списъка на пътешественика, Duolingo-то, фотографията... Смятам да раздвижа нещата с нови страни в списъка и нови страници в блога. В оптималния вариант, придружени със снимки.

Държава номер 26. Дръж се Сингапур, идвам!

Полетът до Истанбул започва удобно и приятно и завършва с брутално запушени уши. Хремата и в най-добрия случай не е приятно занимание, но приземяването го издига до нови висоти. За щастие, гледката към блесналия град на брега на тъмното море е достатъчно впечатляваща за да оправдае позата ми на изумена риба! Прелитаме ниско над шамандурите.

На летище Ататюрк, Азис сърцераздирателно зове своя "Хабиби". Докато чакам да излезе информацията за изхода към Сингапур, сядам на чай и ток в най-малко мърлявото от всички кафенета. Само за да установя, че зад ъгъла се намира бляскавата част на летището, с много примамливи заведения и външна тераса.

Продължавам да чувам като под вода.

На Ататюрк всичко е лежерно - няма проверки, няма съобщения по високоговорителите, няма тичащ персонал. Забулени хора шляпат по джапанки, нисички закръглени дами балансират застрашително на палеца на единия си крак докато топят другия в мивката, продавачите на локум дремят сърдито.

Намирам си тапи за уши, които щели да помогнат за изравняване на налягането. Или окончателно ще ми гръмнат тъпанчетата.

За дългия полет се оказвам притисната между българи и шведи.

И моля, друг път да не ми се пробутва номера "не може хубав чай в самолета"!

Близо 11 часа по-късно, часът е 18:05 местно време, температура 24 градуса, облачно, вали дъжд.

Добре дошли в Сингапур!

И умната (дано нямат предвид капките за нос)!

Звездните рейнджъри

Дълго време заобикалях Хайнлайн, размествах "Звездните рейнджъри" и "Странник в странна страна" за да освободя място за новите попълнения в библиотеката, казвах следващия път и отварях нещо друго. Е, следващият път на рейнджърите дойде и както често пъти става, ме остави със сладко-горчивия вкус на дълго пропускано удоволствие!

Четох, че книгата е приемана много противоречиво - от възхвалявана като своеобразен връх на научната фантастика, до оплювана като манифест на милитаризма. От позицията на човек, който винаги е смятал войните за малоумие, военните за излишно бреме за бюджета, а описанията на военния живот за досадни, мога смело да се отбележа в първата група!

В съвсем положителния смисъл, Хайнлайн ме върна в ранния пубертет, когато обичах да чета "черно-бели" книги за силата на приятелството, благодородството на духа, приключенията с щастлив край и добре защитените ценности. Тук, с добавка на красивия език, оригиналния сюжет, пълнокръвните герои и изненадващо задълбочените разсъжденията върху морала, обществения строй и смисъла на живота. Нещо като книга за индианци, но в бъдещето и за пораснали деца ;-)

Е, не е да нямам и критики към идеите  на Хайнлайн...  Огромната маса на еволюционната теория и дългите години прекарани в опасна близост с нея са причинили някои необратими изкривявания на мисълта ми и О, Ужас!, нърдът в мен подуши призракът на ламаркизма! Липсата на радиация на Санктор няма как да спре еволюцията на хората, защото развитието в еволюционен аспект не е самоцел, а приспособяване към условията на средата. Човечеството не може да изостане в развитието си в сравнение с другите космически раси, защото това не е състезание с една крайна цел. Решенията са много, дори в рамката на една планета, а реализацията им би станала само при среща с променени условия - никой не може да се подготви предварително.
Прекалено вглеждане в детайлите може би, още повече, че се получава хубава постановка за дискусия на тема "какви жертви бихме приели в името на необозримо бъдещи поколения", но все пак иде реч за научна фантастика, нали?

Тук правя карчка на по-нестабилна почва, но смятам, че тезата за липса на вродено "морално чувство" също е, поне донякъде, оборима. Наличието на алтруизъм и честност при някои животни е доказано, и никак не е странно - склонността към взаимопомощ и готовността за спазване на норми на поведение са важни за оцеляването на социалните видове. Предаването на тези качества в поколението би се фавориризало от еволюцията. Разбира се, колко силно изявен ще бъде един такъв "морален инстинкт", ще зависи и от подбора извършван от обществото, така че няма да бързам да отхвърлям всички системи за наказание, само по-бруталните.

И ако тези ми критики са продиктувани от заразата на дарвинизма, последната е сериозна - дупка в логиката! В обществото на Хайнлайн, право да гласуват имат само служилите в армията, хора доказали способността си да вземат тежки решения в името на общото благо. Сама по себе си добра идея, стига да нямаше страници и страници обяснения как редовия военен не само няма представа от голямата картина, но и не иска да научава много за нея (по стратегически и интелектуални причини). Не много качествен избирателен материал!

Сега остава да реша дали да дам шанс на "Странник в странна страна". Двоумя се, защото прочетох, че е пасифистки антипод на "Звездните рейнджъри"...

ВУЗ

Фактът, че вчера за първи път от както работя тук (10 години) видях студент със скейтборд в коридора, но често пъти подслушвам разговори от рода на "Бахти града, дошъл съм днес с аудито, нямаше къде да го паркирам", казва всичко за родното висше образование.

Кой не е чел за Подчинение,

кой точно го е чел?

Като че ли не ни стигат всички политико-социо-исторически анализи на атентатите, които се изсипаха на главите на европейците през последните години, непрекъснато се намира някой, който да ни плаши, че може и по-лошо, може да стане като при Уелбек!

Естествено, като един съвременен човек, аз се поддадох на обещанията за "скандално" и побързах да си купя "Подчинение" веднага щом излезе на пазара (Издателство Факел експрес, превод Александра Велева). Длъжна съм да проверя какво ни чака, нали така?
Заради прищявката да наваксам пропуските си по отношение на бъргарските автори (груба грешка!), времеемката авантюра с Питър Грант (авторът на поредицата "Реките на Лондон", Бен Ааронович, бил един от сценаристите на Doctor Who, явно ще трябва да прегледам някой и друг сезон) и новата ми страст по учени комикси (The Thrilling Adventures of Lovelace and Babbage, Logicomix), книгата попадна в настолната ми купчина едва тази пролет. Въпреки, че всички вече писаха за нея, а сюжетът и идеите й са скандално (и безпощадно) разнищени по страниците на всички значими вестници и "инфлуенсъри", реших и аз да драсна 2-3 изречения по темата "какво е искал да каже авторът".

В случай, че е останал някой, който не е запознат с "Подчинение" на Мишел Уелбек, ето няколко по-едри щрихи от фона на книгата: годината е 2022, във Франция се провеждат президентски избори. След два незабележими мандата на Франсоа Оланд, националистите на Марин льо Пен набират скорост и стигат до втори тур, където срещат умерените "Мюсюлмански братя" на Мохамед бен Абес. Получил едно рамо от социалистите, с които "нямат никакви различия нито по отношение на икономиката, нито по отношение на данъчната политика; както и по отношение на сигурността". Абес идва на власт и започва досто скорострелно да променя държавата из основи, фокусирайки вниманието си единствено върху семейството и образованието. Жените са насърчени да напуснат работа, което решава проблема с безработицата. Като компенсация, правителството осигурява на семействата допълнителни социални помощи. Средства за това идват от образованието - финансира се само основното училище, което е задължително и което остава светско, висшето е оставено само на себе си. Поради липса на пари, университетите се обръщат за помощ към петролните държави, които с радост поемат меценатството, но поставят и своите изисквания - преподаватели могат да са само мъже и то такива, които приемат исляма. Евреите са се измъкнали навреме, полигамията се услажда, а улиците са превзети от забулени жени. Вживял се в ролята на наследник на римските императори, Абес съдейства за бързото приобщаване на Турция и държавите от Северна Африка към ЕС. Скоро след Франция, мюсюлманите вземат властта и в Белгия. Чакаме с нетърпение френския да заеме мястото на английския.

На този фон читателят е ангажиран основно със сивия и безсмислен живот на Франсоа, университетски преподавател по литература, защитил докторат върху творчеството на Юисманс. Типичен мрънчо на своето време, професорът страда защото не разполага с нищо значимо, с което да запълни живота си. Обича Мириам, но не достатъчно за да се постарае да я разбере или задържи; обича хубавата храна, но се задоволява с микровълнова вечеря пред телевизора; опитва се да копира своя идол Юисманс и да се върне в лоното на религията, но забраната да пуши в килията го прогонва от манастира; опитва се да избяга от промените и тръгва на път, но бързо му омръзва и се връща при познатата скука на Париж; опитва се да върне пениса си в играта, но губи интерес към компаньнонките след няколко неуспешни опита да намери тръпката; убеден е, че мястото на жените сутрин е в кухнята, а вечер в спалнята, но не смее дори да го изрече на глас;  чувства се самотен, но научава за смъртта на майка си от писмата изпратени от Общината, с които първо го молят да плати за погребението й, а после му съобщават, че е погребана в гробището за бедняци; страда, че родителите не са му обръщали достатъчно внимание, но с изненада слуша подробности за последните години от живота на баща си когато го привикват за прочитане на завещанието; опитва се да се скрие от действителността в любимите си книги, но остава разочарован от тях, когато му просветва, че идеала на Юисманс за щастлив живот е прекалено буржоазен - "една весела вечеря между артисти и приятели, един джолан със сос от хрян, придружен с "прилично" вино и после сливова ракия с цигара, край печката, докато зимната виелица шиба кулите на Сен Сюлпис". Накрая, отхвърлил за момента идеята за самоубийство - "подобно решение ми се струваше твърде прибързано", решава да търси смисъла на своето съществуване в подчинението (исляма) - да приеме мюсюлманската религия и да се върне в универиситета, при обещаната по-висока заплата и гарантираните поне три жени.

Повечето мнения за книгата, които срещнах (без да броим онези, фиксирани върху скандалното, което в случая служи просто за фон) попадат в графата "разпад на либералните ценности" или "отдалечаване от Бог и упадък на духа". За мен "Подчинение" е книга за мързела! Мързела да вземем нещата в свои ръце, да променим онова, което не ни харесва, дори когато е нещо дребно от всекидневието, да вложим душата си в това, което правим. Мрънкането винаги е по-лесно, често изглежда интелектуално и винаги се възнаграждава с уютната лепкавост на самосъжалението. Убедена съм, че Уелбек пише за нашествието на тъмните сили на мързела!

Подозирам, че непознаването на френския обществен живот, неговите политици, журналисти и хора на културата, ме лишава от възможността да схвана всички нюанси на книгата. Завърших "Подчинение" с усещането, че не забелязвам цели пластове от повествованието. Книгата обаче не ме заплени достатъчно за да преборя мързела и да се поразровя за допълнителна информация. Така съм си много добре, благодаря!


П.С. Винаги се оплаквам от превода, но в случая нямам забележки. Идеята за "подвижен телефон" ми се стори по-скоро оригинална, от колкото дразнеща. На места хванах онази типична за соц времето подредба на думи, която за лично ползване означавам като руски словоред - "студентките бяха сега, естествено, с фереджета". Навява спомени за библиотека Галактика ;-)

Fool's Assassin

Здравейте! Аз съм Магарето и злоупотребявам с Робин Хоб! Трилогията "Придворният убиец" така ми замота главата, че изядох "Сага за живите кораби" с кориците, а "Шутът и убиеца" купих веднага след излизането (поради което всеки път като оптимизирам библиотеката ме заболява главата в опит да наместя големите томове с твърди корици)!

Въздържах се и не купувах първата част от новата поредица (Fool's Assassin) дълго, наслаждавайки се на мисълта за предстоящето удоволствие. Когато изненадващо ме сполетя командировка, която предполагаше скучно пребиваване в тясна и не особено уютна стаичка за повече от седмица, не издържах! Влязох в Амазон и си взех една електронна! 

Казват, че най-близките ти хора могат да те наранят най-лошо. Е и с писателите е така! Обидена от извършената спрямо мен неправда веднага ще кажа - книгата не струва!

В разочарованието си прегледах внимателно форумите. Всички преливат от звезди! Явно пристрастените са много, а желаещите да изтрезнеят малко. Ако има критики, те са насочени основно към дължината на книгата. И това е разбираемо когато имаш над 600 страници описания на мебели, дрехи и домакински задължения. Аз лично не се боя от подобни неща, даже напротив, обичам да ме вкарват в правилната атмосфера любезно, с храна и напитки! Освен това този "недостатък" лесно се компенсира от героите, които са достатъчно живи (поне по-важните) и темите, които авторката повдига (все така актуални, макар и вече позахабени).

Малко колеги-читатели са посмели да отбележат нуждата от редакция, аз ще натъртя на нея: "Фиц и шутът" плаче за вниманието на редактор! Правописните грешки са дразнещи, но стиловите направо побъркват! Изненадващо за автор от тази величина книгата е наблъскана с повторения. Едни и същи думи се появяват отново и отново, и отново, и... отново! В рамките на един параграф. Едни и същи идеи изказани по един и същи начин излизат от устите на едни и същи герои на всеки 40-50 страници. В комбинация с размера на книгата и влудяващо бавното действие, тези повторения са в състояние на убият всеки интерес. А когато вече си вкиснат, започваш да обръщаш внимание и на дребните проблеми. Като този, че повечето заглавия не пасват на съдържанието на главите. 

Цялостното усещане е, че г-жа Хоб в бързината да издаде нова книга е разчистила бюрото си, събрала е нахвърляни идеи и ги е предала за печат.

Историята във "Фиц и шутът" отново събуди у мен желанието да изследвам отблизо светът на Шестте херцогства, но главоболието, което ми докара битката с първата книга ще ме накара да се замисля сериозно преди да посегна към следващите две.

Защо белите не могат да скачат?

Първо действие: Майка и син.

Сцена: Женската съблекалня на басейна. Майка помага на сина си (видима възраст 100 см) да се изкъпе и облече.

Майка: Качи се на пейката, да не си изцапаш краката. А така. Хайде бърши се сега.

Детето усилено си търка косата с хавлиена кърпа и използва възможността да хвърля скришни погледи към голите момичета и жени наоколо.

Майка: Студено ли ти е?
Син: Не.
Майка: Хайде по-бързо, да не настинеш! Днес как беше водата в басейна? Миналия път беше премръзнал!
Син: Добре беше...
Майка: Каква е тази глупост сега със скачането в училище? 

Момчето увило глава в кърпата повдига рамене.

Майка: Защо ви карат да скачате? Вредно е за организма!

Детето подава глава изпод кърпата: Защо?

Майка: Ами не е добре за момчетата да скачат!
Син: Защо за момчетата?
Майка: Ами заради топчетата! Освен това е вредно за стомаха! А и езика можеш да си прехапеш! Хайде, готов ли си? Седни сега внимателно, аз ще ти подам джапките!

Детето примерно сяда на пейката и си обува джапанките. Отново се заглежда по момичетата. Повечето са по-малки от него и вече са облечени, без очевидна намеса на майки.

Майка: Хайде сега да си изсушиш главата.
Син: Къде е сешоара?
Майка: Забравих го. Снощи нали се суших... Ама ще ползваш този дето е тука. Пяна искаш ли?
Син: Да!

Майката рови из сака и вади голяма туба.

Син: Сложи ми още! Дай още малко!
Майка: Стига ти вече, не е хубаво толкова много да слагаш! Дай аз да ти го сложа, че ти не се виждаш!

Второ действие: Майка, син и баща.

Сцена: Майката и синът излизат от басейна. Детето хуква към масата в кафенето към мъж с огромно шкембе, който чете вестник.

Баща: Хайде бе тати, много се забавихте! Как беше водата в басейна, студено ли ти е?

#Haterz

"There's something wrong with the internet."

Ако говорим за най-добри първи изречения на книги, това със сигурност попада в личния ми топ 10. Кратко и зарибяващо. Да не говорим колко е точно. Много малко от нас, прекарващите времето си в социалките, биха отхвърлили това твърдение! Малко от нас, надявам се, биха (могли да) продължили(ат) с "I mean, I'm not saying the internet made me kill Daniell, but it certainly helped."

Даниел е гаджето на най-добрия приятел. Тя е от онези досадници, които не разбират интернет и за това го чупят. Първата им работа когато се запознаете е да ви натрапят приятелството си във facebook. И тогава се започва! Постоянният поток от покани за Candy Crush, безбройните "лайкове" на бебета, снимките на закуски и крака с лакирани нокти. Снимките на любимия - любимия докато спи, любимия докато се крие зад завесата на душа. Гласовитото заиграване с "патриотични" инициативи. "Чекванията". И постоянните леко обидени, леко предизвикателни напомняния, че не си ги подкрепил, харесал, одобрил. Не си отбелязал, че ще присъстваш на купона им. Не си коментирал последната смяна на профилната им снимка.

Даниел заслужава да умре нали? Проблемът е, че не е само тя! В интернет освен досадници има откровени гадняри, които превземат животи, хора използващи благородни каузи за да крадат парите, завистници, които искат да рушат! 

Има обаче и такива, които знаят какво направи с гаджето на най-добрия си приятел онази вечер, в онзи бар! И те имат планове!

Ако още не сте се зарибили, ето още два ключови цитата:

"That's what the web's for - having the wrong opinion."

"We will give the world back its conscience. How? Simple." He paused for effect. Of course he did. "We will turn off Twitter for a day."

Има ли кой да ви обича?

Мъка, много мъка има в този сборник разкази на Калин Терзийски! Мъката на старите хора отхвърлили сина си, мъката на клошаря тръгнал да търси съкровища, мъката на омерзения родител, който иска да даде нещо добро на дъщеря си...
Но няма по-голяма мъка от тази на журналиста от Дарик и драскач на срамни стихчета Мартин К., който изпраща на летището любимата жена, тръгнала за Америка да прави минети на италианците и да краде за Световната банка!

И аз се измъчих докато прочета тези 150 страници. Започнах решително - всички плюят по автора, поучствах се длъжна да му дам шанс. Много погнуса е насъбрал в себе си г-н Терзийски, погнуса и самота, които явно напират да излязат навън. За това и разказите му са такива, гнуснички и безидейни. Като на обидено на света пубертетче, което не знае как да освободи напиращите чувства и прибягва до изпитания от поколения метод да шокира околните с мръсни думички.

Само на мен ли така ми се струва или мръсните думички и гнусните сценки се превръщат в запазена марка на новите български автори? Шока от грозния език лесно прикрива и липсата на идеи, и  липсата на въображение. Но най-добре прикрива липсата на талант. Да пишеш единствено и само за грозотата не е ли върховната проява на творческо безсилие?  Пишеш "просяк" и у твоя съвременник веднага изниква образа на онзи, с който се е разминал само преди час. Казваш "сивите панели на града" и твоят съгражданин веднага потъва в онази меланхолия, която може да предизвика само гледката, разкриваща се от прозореца на  собствената му кутийка.   Избираш късата форма и си готов. Пък и кой ще посмее да те разкритикува? Та ти си актуален и модерен, изваждаш на показ проблемите на съвременния Човек, не се свениш да говориш на Неговия език! Вярно, не предлагаш нищо ново, нищо полезно, но какво друго може да направи един дребен самотен човечец, освен да седне, да кърщи ръце и да вие? Пиши "нещо обидно и мръсно, напомнящо изсъхнала капка циганска семенна течност" и да бягаме!

Пубертетчетата с мръсните думички винаги са били на почит сред връстниците си. Лидерите на класа. Тези, които бягат от час за да изпафкат захвърления от възрастните фас и които гордо надигат бутилка в голямото междучасие. Смелите, които рушат стени! Бунтарите без домашно! Онези, които са се извисили толково високо над условностите, че не забелязват как всички ги подминават, заети от нелеката задача да растат.

А на корицата пише, че книгата е взела Европейската награда за литература. Шапки долу за преводача!

Създания от време

Кой не знае за Дзен, кой не е писал за него?

Прави ли ви впечатление, че колкото по-малък става света, толкова по-често жителите на Запада отправят поглед към Изтока в търсене на отговор на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало (все едно не го знаем!)? Ако не броим постоянно предъвкваните в изданията със слънчев цвят залитания на разни холивудски звезди, първият ми личен сблъсък с това явление стана чрез "Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет" на господин Робърт Пърсиг. Сигурно съм единственият човек в България, който НЕ харесва тази книга. Не, не я харесвам може би не е съвсем точно, по правилно би било да се каже, че бях силно разочарована от нея! Първо, заради големите очаквания събудени от колеги по четене, второ, заради претенциозния маниер на автора. След като отделя десетки страници за да ни уведоми колко значими разкрития за смисъла на живота ще направи в книгата си, един вид да ни подготви за шока, който ще изживеем, Пърсиг се втурва да ни убеждава в очевадни неща, например това колко е важно да търсим качеството във всичко, което правим. Пардон, Качеството. 

Създания от време

В този ред на мисли, "Създания от време" на Рут Озеки е една скромна книга, написана без кой знае какви претенции и с любов към историята. Може би именно заради това човек може да научи от нея много повече за Живота, Вселената и Всичко останало. Срещнах книгата преди време, докато преглеждах списъка на номинираните за награда Ман Букър 2013. Краткото описание на съдържанието й ми хареса, изкуших се да я купя и не съжалявам за времето, което отделих на нейните над 400 страници.

"A Tale for the Time Being" е книга с две истории, които постепенно се доближават, оплитат и сливат - историята на Рут, американо-японка, писателка на средна възраст, обитателка на остров на тихоокеанското крайбрежие на Канада и Нао, японо-американка, ученичка, която живее в затънтено предградие на Токио. Разхождайки се по брега, Рут намира изхвърлен от океана дневник, прибира го и започва да чете. Нао седи в кафене в Токио и пише дневник, в който иска да разкаже за живота на своята пра-прабаба, 104 годишна дзен монахиня, но в който всъщност подробно описва последната година от живота си.

Бавно и полека навлизаме в ежедневието на двете героини и техните семейства. Проблемите, с които те се сблъскват, са колкото насъпоставими - писателски блок и тормоз в училище, толкова и сходни - липса на ясно бъдеще, чувство за вина към любимите хора (живи и мъртви) и безпомощност пред случващото се наоколо (война, климатични промени, икономически кризи, природни бедствия). За да намери пътя си всеки трябва да разбере, че е същество от време - живеем сега, не вчера и не утре, а във всеки един момент трябва да правим най-добрия възможен избор между наличните добро и зло, отново и отново.

Развръзката е колкото изненадваща, толкова и мистична, а най-хубавото в нея е, че Озеки не се изкушава да я остави без обяснение и предлага поне три - шаманско, дзен и квантово. Последното звучи малко прекалено и доста необосновани, но какъв по-добър отговор за една странна история от "поради кванта", както би казал Тери Пратчет?

Моята вело-еволюция

Надраснах Школника и Балканчето, прехвърлих ги надолу по реда на раждане и си купих колело по свой вкус - червено, с 21 скорости!

В продължение на 4 години, в по-светлите и топли месеци, използвах своя ален "кон" като основно средство за транспорт - ходехме на работа, кръстосвахме града, обикаляхме околностите. 

Записахме се на състезание! Е, не можахме да отидем, защото от небето се изсипа порой, но важно е желанието, нали?

Смених държавата, зарязах вярното рижо животно, поех шефство над един Скот, предаван нагоре по реда на раждане.

Измих го.

Смених му спирачките.

Смених му скоростите.

Започнах да го опознавам.

Припомних си каква независимост дава колелото. 

Заутъпквах си маршрути - на разходка в парка, на пазар, на църква, за вино. 

Свикнах му на номерата.

Заведохме се на първия ден на фестивала A to jazZ. Прибрахме се трудно, защото беше тъмно.

Купих му преден фар!