Фото разходка из западните Родопи

Отне ми малко време (има няма три дни) да се отърва от умората натрупана през изминалите събота и неделя, но вече съм готова да рапортувам за резултатите от фото разходката из Родопите - заключителната част от курса по  Outdoor фотография, на който посветих доста време през последните месеци.

Започвам от упражнението по нощно снимане:

Минавам към Триград с ждрелото и пещерата Дяволското гърло:

 

Следва Орлово око, наблюдателна точка на 1563 м надморска височина, малко под връх "Св. Илия", от която с повечко късмет погледът може да стане наистина орлов - в добро време, казват, се разкрива гледка към Перелик, Пирин и Гърция.

Да, доста е високо, но приливът на адреналин уж правел света по-красив ;-)

 

Стояхме там до залез,

отколешен магнит за фотографа...







Ето Ягодина, погледната от високо.

А за десерт Чудните мостове,

където ни изненада една чудна мини виелица.

 

Разбира се, ентусиастите стоят над проблеми от рода на пролетен сняг...

Край.

Мидълмарч

Преди няколко месеца, в тежък пристъп на скука, хванах да чета тухлата наречена "Мидълмарч". Седемстотин и... страници! Просто нечовешко. Особено в оригинал. Най-наивно и невинно я дръпнах от Гутенберг и я стоварих на Kindle-а за черни дни. Когато те настъпиха, направих смела крачка напред към пропастта! Не си спомням друга книга да ме е принуждавала отново и отново да препрочитам не изречения, не абзаци, а цели страници, в опит да разбера смисъла на текста! За да подчертая затрудненията, които изпитах, ще кажа че при повторното и потретно прочитане взеха да забелязвам правописа на думички като color. Това във връзка с четенето в оригинал.

Сега, седмица след като и последната страница се изниза наляво през екрана, се чувствам готова да изразя по-обективно мнението си. "Мидълмарч", с подзаглавие "Едно изследване на провинциалния живот", е една рядко хубава книга! Според Вирджиния Улф, това бил един от малкото английски романи за възрастни. Написан е в края на 19 век и проследява живота в Мидълмарч в началото на същия, а автор е Джордж Елиът, която не ме е срам да си призная, мислех, че е мъж. Това последното за да разсея всякакви спекулации относно моята начетеност.

Ще започна с това, което не ми хареса - структурата на романа. Докато четях имах чувството, че историята постоянно подскача - първо се влачеше, после се разбърза, отново се забави, а по едно време така запрепуска, че краят дойде съвсем изненадващо. Причина за това усещане вероятно е факта, че романът е писан и издаван на части - всичко на всичко 8 книги, публикувани в продължение на 2 години. Две години са не малко време, сигурно е нормално авторът да променя идеите и стила си на писане под влияние на нови събития. Представям си също, че отзиви за вече публикуваните части от текста също са се отразили върху работата на Елиът върху бъдещите. 

Основният плюс на романа и нещото, което най-силно ме привлече, беше описанието на героите. А такива има много! Елиът, иначе казано Мери Ан Евънс, на практика е създала едно пълнокръвно градче и в рамките на тези 700 страници успява да ни запознае с най-значимите негови обитатели. Всички те са личности със своя история, навици и мнения, които стоят съвсем естествено на белия листи и за които можеш лесно да си представиш, че са копия на хора от плът и кръв. Единствено нереалистична ми стоеше Доротея Брукс, една от главните героини. Наивността и добронамереността й ми идваха в повече. Причина за това разбира се може да е нейната "крехка" възраст или моят избуял цинизъм. 

Въпреки провинциалния уклон на романа, историята на "Мидълмарч" е доста космополитна. Героите на Джордж Елиът живеят във време на промени - гигантската реформа в английската избирателна система, идването на железния път, прехода на медицината от чистото знахарство към науката, разклащането на социалната система. Събития, които неизменно влияят на индивида и неговите взаимоотношения със света, без значение къде (и кога) живее той. Или ако трябва да се придържаме към клишетата - в романа се обсъждат съвсем общочовешки теми, което го прави разбираем и ценен дори днес.

Дължината на "Мидълмарч" се определя до голяма степен не от тежестта и детайлите на историята, а от големия обем "философски" размисли на авторката. Тези своеобразни есета понякога заемат цели глави, друг път се вмъкват в репликите или описанията на героите. Звучи затормозяващо и наистина е, поне в началото. Аз лично имах нужда от време да свикна, но към края осъзнах, че това на практика е най-ценното на романа. Елиът изглежда е била една много образована, разкрепостена и мислеща жена - истински представител на интелектуалния елит на страната си, макар да не е възприемана точно така от своите съвременници. Винаги е интересно да прочетеш мислите на един умен човек по най-разнообразни въпроси, особено ако са поднесени с традиционното фино английско чувство за хумор и подправени с щипка здравословна ирония!

Ето и малко цитати против сухота:

"he was as genuine a character as any ruminant animal, and he had not actively assisted in creating any illusions about himself"

"He had travelled in his younger years, and was held in this part of the county to have contracted a too rambling habit of mind."

"Sane people did what their neighbors did, so that if any lunatics were at large, one might know and avoid them."

"A man's mind—what there is of it—has always the advantage of being masculine,—as the smallest birch-tree is of a higher kind than the most soaring palm,—and even his ignorance is of a sounder quality."

"But oppositions have the illimitable range of objections at command, which need never stop short at the boundary of knowledge, but can draw forever on the vasts of ignorance."

"To point out other people's errors was a duty that Mr. Bulstrode rarely shrank from"

Ако искате повече, ето, дърпайте от тук.

Празници, постове и позьори

Днес сутринта, докато първо закусвах, а после увивах яйца в лукови люспи и стари чорапогащи, се заслушах в предаването "Закуска на тревата" по Хоризонт. Естествено, тази събота "Закуската" беше посветена на Великденските празници. Водещата си беше поставила за цел да интервюира доста и различни хора на тема как празнуваме сега, какви са били традициите в миналото и какво точно значат тези празници.

Имаше доста интересни събеседници, някои искрено ме развеселиха, други ме накараха да се замисля. Една госпожа успя дори да ме подразни. Глупаво от моя страна разбира се, а също и неуважително, но в типично мой стил не запомних името й. Дамата беше поканена да обсъди темата за съвременното младо поколение, което е заменило мегдана със социалните мрежи и мола. Тя използва времето си доста нравоучително. Възмущението й, че младите не знаят какво точно празнуват на Великден и не разбират как трябва да се държат в църквата по време на Светлите празници, беше искрено. Също както й недоуменето й от факта, че държавата не е "осигурила коридор" за самолета с Благодатния огън, както и от нежеланието на същата да осигури вероучение в училищата, въпрки че България е една православна държава. Обясни, че мрежата дава само достъп до информация, но не може да научи младите на нищо. И завърши с това, че който не пости, няма право да поства!

Първо се разсмях, после се сетих за вълната от снимки на икони, която ще залее от утре facebooк и почти се съгласих с нея. Като че ли вярата и религията на българина са се превърнали в нещо като аксесоар! Всеки се чувства длъжен да бъде в крак с модата като обикаля църкви и манастири, реди се на километрични опашки за върбови клонки и настоява децата му да бъдат въведени в православната традиция от учителите. След което се обажда на катерицата Беатрис с въпрос какво бъдеще го чака или си връзва червен конец на китката против уроки. Но това  е съвсем друга тема...

Въпросната показност особено добре издава обхвата на нашето лицемерие. Не знам дали в милата ни родина е останало село, чийто най-висок баир не е окичен с грамаден кръст. Убедена съм, че ако има такова, неправдата ще бъде поправена съвсем скоро, най-вероятно в рамките на предстоящата предизборна кампания. Новите църкви и параклиси у нас нямат чет и брой. Градивният ни ентусиазъм в това отношение не познава граници. Буквално. През последната година например се сдобихме с параклис край базата ни в Антарктида. Абсурдът една научна експедиция да се гордее не с друго, а с построяването на първата религиозна сграда на Ледения континент май не впечатлява никого! Антарктиците ни с радост разказват как английските им колеги били изумени при вида на параклиса. Аз лично не бих приела стъписването на поданиците на една държава, осъзнала преди векове необходимостта да подчини религията на държавата, за комплимент! Особено след като прочетох как Великобритания е превърнала базата си в едно истинско технологично чуудо и основен бастион на науката. Ако не беше смешно, щеше да бъде тъжно! Почти толкова смешно, колкото случката с водолазния клуб на име "Нептун", който се е ангажирал с построяването на подводен параклис на името на Св. Николай, разположен в залив на име "Крокодилите"...

Темата за възпитанието на младите е любима на по-възрастни от памтивека. Като че ли не са били такива, като че ли не е техен ангажимента да научат наследниците на ум и разум. Когато говорим за постите и постването, не е ли редно да потърсим извора на лицемерието? Едва ли има смисъл да търсим вината в "мрежата". Ако погледнем поведението на Държавата и Църквата, може би лесно и бързо ще намерим отговор не само за липсата на знание у младите и техните родители, но и за липсата на човечност!

Как аз, като даскал, да реагирам когато бъдещи лекари изразяват гласно радостта си, че хората от турски и ромски произход страдат по-често от някои заболявания, защото "така ще се отървем по-лесно от тях"? Дали ще ми повярват ако кажа, че трябва да обичат ближния си, когато само преди няколко месеца тяхният колега и министър добре разду рейтинга си като отказа медицинска помощ на част от населението, защото е бедно, неграмотно и в плен на престъпността? И ако Държавата не се намеси като санкционира министъра, къде беше Църквата, която трябва да ни напомня да постъпваме с другите така, както искаме те да постъпват спрямо нас?

Народът е казал "Всяка жаба да си знае гьола"! Вместо да разчиства небето за Благодатния огън и да праща шефовете на Комисията по вероизповеданията на разходка до Йерусалим, Държавата ако обича да провери кой и как наема работници да събарят хотелите на партийни лидери. Вместо да става за смях като заклеймява "Хари Потър", Църквата ще заслужи уважение ако напомни на Парламента да даде поне една риза на ближния си! 

А иначе Светли празници! За тези, които празнуват Великден и за тези, които просто посрещат идването на Пролетта.