Събудих се трудно след една тежка нощ - кучето не спря да тупурка напред, назад, в търсене на липсващия член на домочадието. Един поглед към снега навън обаче събуди усмивката ми. Градът беше побелял, а във въздуха прехвърчаха големи снежни парцали и аз се зарадвах на перспективата да се разходим с малкия сомнамбул из заснежения парк.
Добре си беше в парка! Трудното почна след разходката, когато се опитах да отида на работа. Ходех и неспирно псувах колите. Колите, които бяха паркирани по тротоарите и ме караха да ходя по уличното платно. Колите, които бяха разбили тротоарите и се налагаше да газя в огромни локви. Колите, които бяха паркирани в гардинките и излизайки от там, омазваха всичко с кал. Колите, които спираха върху пешеходната пътека и аз трябваше да пресичам, движейки се на зиг-заг между тях. Колите, които прелитаха с бясна скорост през локвите и ме поливаха с мръсна вода...
Поех си дъх в трамвая. Седнах, загледах се през прозореца, замислих се за хубостите на снега и простотията на хората, които унищожават всичко хубаво около себе си... Зад мен една жена говореше по телефона: "Ох, идвам, да, скоро ще съм при тебе. Той Петър се опита да изкара колата, даде напред, даде назад, ама му падна предната броня и не можахме да тръгнем!" Обзе ме нечовешка радост, разсмях се от щастие и слязох развеселена от трамвая. Какво по-хубаво от това да има една кола по-малко по софийските улици!
Няма коментари:
Публикуване на коментар