30 декември 2018

Пингвини и приключения

Освен традиционните подаръци, при традиционната обиколка на Коледния панаир на книгата тази година се изкуших да взема и нещо за себе си. Дълго се колебах между "Кучето - ръководство за употреба" и "Уроците на пингвина". Прелиствах, четох, смях се, досадих на колежките, с които предприех книжната обиколка, с импровизирано литературно четене, много мислих и реших, че историята на пингвина вероятно е по-увлекателно четиво от едно ръководство. RFM си е досада, особено когато нямаш на разположение подходящ обект, върху който да го приложиш...

Том Мичел, англичанин от (по неговите думи) скучната английска провинция, в която нищо интересно не се случва, решава да се "отдаде на приключенския дух, който носи от деството" и "да се впусне в търсене на съдбата си". Заминава на работа като помощник учител в колеж в Аржентина въпреки, че "се очакваше нов кървав военен преврат", "държавата е залята от вълна от тероризъм", а "убийствата и отвличанията са ежедневие". 
При една от първите си обиколки из континента, Мичел попада на плаж в уругвайския курорт Пунта дел Есте, "покрит с черен килим, пълен с черни възли" - "мъртви пингвини, покрити с гъст, миризлив, задушаващ петрол и катран". Продължава по брега, "може би имах нужда да проумея мащаба на прагедията", докато не попада на една жива птица. С големи усилия (и не без рани) успява да занесе омазания пингвин в апартамента и да го изчисти от мазута. "Подсуших го със салфетки и се заех отново да го направя водоустойчив; за целта втрих масло и зехтин в перата му, докато заприлича на плувец намазан с мазнина. След като полях пингвина с всички водоустойчиви вещества, с които разполагах, аз го сложих в пазарската чанта, за да го скрия от вещицата, предрешена като портиерка. Двамата тихо се отправихме към морето." Единствения резултат от късната вечерна разходка до съседен, незасегнат от петролния разлив плаж, е да установят, че пингвина не е достатъчно водонепромокаем за да отплува. Освен това няма никакво желание да остава сам!
"В живота на безстрашния изследовател няма място за домашни любимци. Те са свързани с твърде голяма отговорност. Съдбата обаче пресече моя път с този на един пингвин и аз съм много щастлив, че стана така". Мичел успява да го прекара през митницата, "наблягайки на аржентинския произход на птицата" и така Хуан Салвадор (иначе казано Йоан Спасител, известен сред приятелите си като Хуан Салвадо, Спасеният Йоан) става част от живота на един английски колеж в Аржентина.

Симпатична история, подплатена с фин английски хумор и оригинални пингвински илюстрации. Иначе казано, книга за сезон, предполагащ уюта на чашата чай, любов към ближния и планове за нова година изпълнена, ако не точно с приключения, поне с по-различни преживявания.

Издател на "Уроците на пингвина" е Вакон, поредицата - "Приключения и пътешествия". Книгата има и редактор, и коректор, което вероятно обяснява липсата на набиващи се на очи правописни и граматически грешки. Не съм преглеждала оригиналния текст, но имам чувството, че на места по-точния подбор на думи би подчертал чувството за хумор на автора. Ако нещо наистина ме подразни, това беше оформлението на корицата - някой си е "оставил" ръцете при направата на колажчето. В оригиналния кадър младежът с жълтата тениска очевидно е седял на пейка/ограда със свити крака. Лепнат директно на плажа, ръцете му се забиват под доста неудобен (и вероятно болезнен) ъгъл в пясъка, а краката му изглеждат отрязани. При цена от 17 лева, от Вакон можеше да вложат повече професионализъм. Виж, логото им с гущер ми хареса!


02 май 2018

Крими обзор

Вярна на хаотичните си читателски навици, през последните месеци гарнирам каква ли не литература с криминалета - "Children of time" на Ейдриън Чайковски с "The Hanging Tree" на Бен Ааронович, "Лявата ръка на мрака" на Урсула Ле Гуин с "Жената в каюта 10" на Рут Уеър, "Портрет на художника като млад" на Джеймс Джойс с "Two kinds of truth" на Майкъл Конъли (аудио). С изключение на първата двойка, във всички останали комбинации детективите убедително заемат второ място. Когато говорим за Урсула Ле Гуин това едва ли е изненадващо, но да си призная, очаквах повече от Конъли, особено поставен в съревнование с леко меланхоличния, протяжен и отнесен Джойс!


  • "Жената в каюта 10" - вариация на тема damsel-in-distress. Според шаблона, героинята, със съзнание объркано от отрова, алкохол, лекарства и/или физически тормоз, се изправя сама срещу невидимата заплаха, преодолява битуващия образ за "слабия пол" като ненадежден, алогичен, склонен към драматизиране и преувеличаване, и запазва както живота и честта, така и здравия си разум. През 90те идеята беше нова и книги като "Виж Джейн бяга" на Джой Фийлдинг вървяха като топъл хляб. За да сработи "Момичето от влака", на Паула Хоукинс й се налага да даде на героинята, освен физическа слабост и размътена глава, дбора история и оригинална компания. На Рут Уеър някак не й се получава. Страница след страница, героинята, объркана от  ескалиращите количества алкохол и безсъние, подхвърляна от бурните вълни на Северно море, се лашка между самосъжаление и решителност, бивши любовници и потенциални конкуренти, прикрито враждебен персонал и открито снизходителен екипаж. Загадката се разплита прекалено рано, историята е пълна с дупки, а героите изглеждат откровено малоумни.
  •  "Two kinds of truth" - очаквам скоро детектив Бош да облече тениска с червено S на жълт фон. Не, наистина, този човек не е човек! В началото на тази книга откриваме Хари в едно мазе, едновремешен арест на полицейското управление на Сан Фернандо, да "разчиства" поредния стар случай. На вратата се появява бивш партньор с изненадващото съобщение, че убиец, вкаран в затвора от самия Бош преди 20 години, обжалва присъдата си на база ДНК анализ. Преди да успее да се ориентира в обстановката, нашият човек се оказва в центъра на още едно, трето разследване - съвсем пресен хладнокръвен разстрел на баща и син фармацевти. Познаваме Хари твърде добре за да се изненадаме, че се нагърбва с всички три случая и, естествено, успява да ги разреши. И не само това - в рамките на само няколко страници, Бош минава под прикритие и разнищва картел за опиати, ръководен от екс-СССР другари; мери принципи с брат си; ангажира вниманието на дъщеря си (вече колежанка); вкарва в затвора двойка корумпирани адвокати; избутва случайна наркоманка в правия път и дори поставя основите на следващия си случай. Атмосферата този път не е така наситена с джаз и алкохолни пари, макар че присъствието им се усеща. Критиката ми към книгата е свързана основно с нейната аудио реализация. Тайтъс Уеливър не признава ни точки, ни запетаи, а удивителните и въпросителните изглежда са само за слабаци. Никаква емоция, никаква ангажираност. При такова безобразно четене, склонността на Конъли да влиза в подробности изведнъж лъсва в не много добра светлина. Изречения от рода на "Хари се върна в стаята, седна на компютъра, затвори видео файла и отвори прозорец на браузъра" вече не са чаровни щрихи, а откровено досадни подробности. Толкова бях възмутена от въпросния Титус, че тръгнах да ровя из мрежата що за актьор е и кой го е набедил за такъв! Тук чувам как Зонко избухва, защото Тайтъс Уеливър, оказа се, играе Бош в едноименния сериал. Е да, явно не съм достатъчно голям Бош-фен... Изгледах един сезон. Еми не, Тайтъс не се справя и там. Вярно, дърварският му подход към текста пасва на киселата,  безизразна физиономия, но аз някак не си представям Бош точно така. Подозирам, че може би щях да бъда по-благосклонна към аудио версията на "Two kinds of truth" ако точно преди нея не бях слушала Джон Клийз, а точно след - Стивън Фрай. Тези хора са титани!
  •  "The Hanging Tree" е шестата книга от поредицата за реките на Лондон на Бен Ааронович (някъде го мернах Аароновит, но не съм съвсем сигурна кое е вярно), един от сценаристите на "Доктор Кой". Баш детектив тук е новият ми любимец, Питър Грант. Висок, атлетичен, мургав (баща - екс-наркоман и джаз музикант с възраждаща се кариера, майка - чистачка, емигрирала от Сиера Леоне и совего рода местен матирарх), любопитен, твърде начетен в някои отношения и прекалено наивен в други, обича животни, непрекъснато мисли за ядене... Как да не се влюби в него човек? Реките на Лондон, или по-точно техните полу-божествени персонификации, играят ключова роля в поредицата. Питър успява да се сприятели с част от тях и да настрои срещу себе си останалите още в първата книга, така че не е странно, че ефектът на взаимоотношенията с тези свръх-естествени създания слага отпечатък върху всички му последващи разследвания и приключения. В началото той е просто едно от новите попълнение на лондонската полиция, което чака разпределението си. Благодарение на способноста си да не отрича това, което вижда и в резултат на една случайна среднощна среща с призрак, Питър се оказва вторият служител на "Дирекция 9 за криминални разследвания", отделът отговорен за разследване на престъпления с магически отенък, по-известен като The Folly, под прякото ръководство на детектив Томас Найтингейл. Един от най-великите съвременни магьосници, Найтингел е ветеран от Втората световна война, за завършека, на която е помогнал унищожавайки собственоръчно Тигри. Хубавото на тази поредица е, че въпреки близостта си с жанра "градско фентъзи", книгите успяват да се държат на почетно разстояние от клишето. Магията е малко, може да се усвои от всеки, има своите научни основи (основоположник на британската традиция в магията е не кой да е, а сър Исак Нютон) и присъства в историята по-скоро като подправка, придава им пикантен вкус. Ако говорим за навлизане в детайли, поредицата Реките на Лондон също може да се похвали с тях. Детектив Грант е любител на архитектурата, историята, музиката, полицейските процедури и техники, което прави поредицата един доста добър пътеводител за Лондон.

07 февруари 2018

#28

Бинтан, Индонезия

Въпреки умората натрупана от обиколките на храмове, градини и пазари, се почувствахме длъжни да жертваме удобството си и да проверим и плажовете от тази страна на глобуса!
Индонезийският остров Бинтан се намира само на час път с ферибоот от пристанище Тана Мера, в източната част на Сингапур и от гледна точка време, е най-удобният възможен вариант за тропическа почивка. В сезона на мусоните, едночасовият преход с мъничък кораб не се отрази добре на голяма част от пътниците. Непоклатимо усмихнатите стюарди чевръсто събираха вече използваните найлонови торбички със самозалепващи се капачета и щедро предлагаха хартиени кърпички. Все така засмени ни предадоха на граничарите с обещание за попътен вятър и по-приятно плавене в края на почивката.

Бинтан е домакин на построен с мисъл за богатите сингапурци курортен комплекс. Нещо като Албена, но по-модерно и със значително по-любезен персонал.
Bintan resort се намира в северната част на острова, около залива Лагой. Плажът е със светло жълт пясък и изглежда безкраен. Поне докато не намине прилива. 


Сезонът тук започва през май, през зимата и пролетта морето е доста бурно и ни посрещна с червен флаг (плуването забранено, плажът не се охранява!). Това разбира се не ни попречи да се окъпем, но ни принуди да отделим доста време за почистване на бански от пясък, крака и джапанки от мазут. За изчегъртване на последните се наложи да прибегнем до експертната помощ на персонала. Какво да се прави, когато работиш с туристи в един от районите с най-интензивно корабоплаване в света трябва да си готов да предлагаш и подобен род услуги!


Курортът не е по джоба на индонезийците и за да предпазят туристите от среща с местните, властите разчитат на гъстата джунгла в района и КППта по пътищата. Срещу 420 000 рупии наехме такси (за минимум 6 часа госпожо!) и отидохме на разходка до столицата на Бинтан, Танюнг Пинанг. Ето един общ поглед от крайбрежния парк в центъра




Шофьорът-гид ни обясни, че основен поминък на острова са производството на каучук и риболовът. Понеже местните не били добре образовани, едва 10% от персонала на курорта бил родом от Бинтан, останалите идвали от Джакарта и Бали. С гордост ни обясни, че за разлика от останалата част на Индонезия, на този остров нямало неразбирателство между хората от различни религии. Една трета от тях били будисти, една трета мюсюлмани, останалите протестанти (доволно потупване по гърдите), хиндуисти и др. Много се зарадва като се загледахме в една величествена пагода, рязко обърна колата и ни закара да я видим. Оказа се храм, с огромен златен Буда, насред поле от драконови плодни дървета.

По пътя към града не спря да жали, че сме излезли толкова късно следобед и няма да видим нищо. Уличният пазар в града затварял в 5 и наистина го изпуснахме, но благодарение на настъпващата нова година попаднахме във вихъра на китайския такъв. По този случай мога да покажа как изглежда джакфрутът.


На сергиите продаваха основно храни и украси за празника.




Шумно, весело и миришещо вкусно.

Присъствието ни беше оценено високо от местните - майки ни молеха за снимки с децата им, а продавачите на храна се надпреварваха да ни изкушават. Нашият човек обаче тропна с крак и заяви, че тук е за местните, за нас има предвид чист и хубав ресторант, много по евтин от тези в курорта. Последва бясно каране в нощта по тесни пътища сред джунглата. Тъкмо да се притесним и пристигнахме в един келонг - крайбрежно селище от къщи на кокили, най-подходящото място за морски вкусотии. Ресторантите от този тип са доста типични за островните държави на югоизточна Азия. Представляват плетеница от дървени мостчета и покрити платформи, между които има опънати мрежи, потопени във водата - там живее вечерята.
Пристигнахме малко преди да затворят, освен нас там бяха само шепа местни, които играеха на зарове.  Показаха ни касетките с гигантски местни раци и подскочащите в мрежите риби, а после ни тикнаха в ръцете менюта. Дори мешаната салатата беше с миди, скариди и октоподи! За съжаление в тъмницата не успях да направя снимки, но пък и без това бях заета да си облизвам пръстите. Не помня някога да съм яла толкова вкусни калмари - панирани, оваляни в мед и масло.