24 март 2014

Отдавна не ми се беше случвало да попадна на книга, която така да ме изтормози! Прочитането на "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" ми отне много време и ми струва доста усилия. Зарибих се заради оригиналното заглавие и хилядите похвали на форумци и критици. Все пак, книгата е обявена за бестселър, а звездният й блясък бива затвърждаван с любезното съдейяствие на киностудио Дисни, което се е заело с разпространението на филма.

С чиста съвест мога да кажа, че творбата на Юнас Юнасон е може едно от най-скучните и прехвалени писателски творения, в които съм се спъвала! Прочитането на всяка страница ми костваше големи усилия на волята. Заслужавам тиквен медал за това, че я завърших, при това само за две седмици!

Историята е скучна, героите са неспособни да предизвикат каквото и да било чувство, а хуморът... Ех, този дебелашки хумор, маскиран като черен! Ако се вярва на описанието, "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" е комедия. Склонна съм да се съглася, но се чувствам длъжна да добавя това малко уточнение - става въпрос за комедия пердназначена за 5-15 годишни хлапета. В краен случай, за възрастни със същото ниво на развитие на съответните хумористични мозъчни центрове. Или поне изконсумирали количества водка достойни за главния герой, Алан Карлсон. За мен книгата е хартиен вариант на клоунада, която разчита на спъване, падане и пребиване. Слонът Соня взе че седна върху един от "лошите" и така го смачка, че после съвсем лесно и удобно го скрихме под задната седалка! Хаха, смешно, а? А какво ще кажете да разбием няколко дини в главата на този досадник? Хайде, давайте смело! Оригинално, нали?

И все пак. Не може да се отрече, че г-н Юнасон има изненадващо хубав език за автор на такава пародия. Също, ако читателят се постарае, сред скуката на разтягащата се до безкрайност история, може да се открият отделни оригинални и смешни авторски реплики. Лично за мен, човек, който е пракарал в Швеция цели 6 години от живота си, в страниците се криеше и известно удоволствие от епизодичните срещи с описания на пейзажи, хора и навици характерни за тази страна. 

Заключение? Прочитането на "Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна" бе най-вече проява на магарешки инат!

20 март 2014

Да изпушиш от безсилие

Миналата седмица гледах репортаж в една от централните новинарски емисии на тема пушенето на обществени места. От обясненията на разните чиновници стана ясно, че благодарение на особености на закона и правилника за прилагането му, собствениците на заведения могат да се разминат само с една нищожна глоба от 300 лева и да продължат да сервират "благоуханен" дим на клиентите си. Нищо чудно, че все така масово се пуши - кръчмарите и ресторантьорите в София бълха ги ухапала!

Та, казах си аз, явно битката с нарушаващите закона и правилата за поведение в обществото няма скоро да бъде спечелена, я да взема да си направя на блога един списък на заведенията, които няма повече да посещавам, заради това че в тях се пуши! Ще си записвам само тези ресторанти, кафенета, кръчми и барове, които иначе предлагат качествено обслужване и добра храна/пиене, за да си припомням регулярно защо не трябва да се изкушавам да стъпвам отново там. Места като Лагуна няма да ги включвам, защото така и така не бих ги посетила отново. По естетически причини. За такива няма да се хабя.

И така, да пристъпя към изпълнение на плана. На челното първо място поставям пицарията Ветрило 2, а плътно по петите му идва японския Хамачи. Очаквайте продължение!

06 март 2014

Тук ще се присмивам на мене си

Правило ли ви е впечатление, че в американските филми много често става въпрос за две книги - "Да убиеш присмехулник" и "Моби Дик"? Сигурно в техните училища това са аналозите на нашето "Под игото" и "Разни хора, разни идеали" - всички са ги чели и лесно се превръщат в обща тема за разговор, когато има нужда да се изтъкне нечия начетеност.
Въпреки усилената реклама от страна на Холивуд, никога не съм изпитвала желание да ги прочета. Така де, кой има нужда от още един трагичен разказ за ужасната съдба на негрите в южните щати? Не си падам по "тежките" драми, а и както стана въпрос онзи ден, не съм расист, че да гледам "12 години робство", нито фашист, че да ходя на посещение в Дахау!
За това с чиста съвест игнорирах всички похвали, които се ръсят около мен през последната година по отношение на присмехулника. До момента, в който в къщи не се нанесе ето това луксозно издание на романа на Харпър Ли, посветено на 50тата годишнина от издаването на книгата - с любезното съдействие на Алмаак!

Както не веднъж съм подчертавала, аз съм човек материалист, който много държи на това книгите да изглеждат добре - отвън и отвътре. Този дебел том, създаден по всички правила на книговезкото изкуство, се оказа за мен едно неустоимо изкушение. Подхванах книгата с известно подозрение, но мога да кажа, в знак на присмех към себе си, че не съжалявам!

Да, в "Да убиеш присмехулник" става въпрос за негри в южните щати. И не, това не е тежката драма, която изкарва сълзи в очите и те оставя с натежало сърце. Това е картина на света, видян през очите на едно дете. Фактът, че разказа излиза от устата на един малък човек, който поставя всичко под въпрос и се опитва да вмести случките от живота на задрямалия под жежкото слънце град в норми, научени от историите в книгите и от примера на един отговорен родител, ми помогна да преглътна по-леко "неправдите". Прелистването на последната страница ме остави вместо с очакваното "натежало сърце", с мисли изпълнени с оптимизъм - щом някой е написал такава книга, щом толкова хора я четат и й се радват, може би по Земята шетат достатъчно здравомислещи хора с отворени сърца?

И да, съзнавам, че този пост е в пълно противоречие с предишния!

В този ред на мисли, чувствам се длъжна да предупредя - не винаги противореча сама на себе си и планирам да се придържам към решението си никога да не прочета "Моби Дик"! Първо, това да преследваш китове, които не са сторили никому нищо е проява на лош вкус. Второ, космическата вариация по темата написана от Рей Бредбъри е твърде добра и напълно достатъчна за мен!