За какво се хабим да ги четем тези книги?

Онзи ден, по обедно време, около масата, в женска компания, бях въвлечена в разговор на тема "как прекарах почивните дни". Стандартно, понеделнишки. Една от колежките сподели, че се захванала с неблагодарната задача да изчисти гаража, в който вече трудно се влизало от натрупани боклуци. Скъсала се от работа докато прерови всичко и набележи нещата, които по-прилягат на контейнера за боклук, тип Бобър от колкото на един цивилизован гараж! Докато тя се бъхтеля, мъжът й стоял в колата, чакал да се заформи купчина, хвърлял я в багажника и я отнасял. В този момент виждам как Алмаак-а  скоча и казва "Ха! Казвам ли аз, че вие жените сами сте си виновни!". Но не, мой човек, днес няма да обсъждаме теорията и практиката на феминизма, мисълта ми е друга. 

Както често се случва, споменаването на една дума рязко насочва разговора на друга тема. В случая честото изричане на словосъчетанието "кофа за боклук" ни изпрати право при бездомниците. Тази тема явно беше присърце и на двете ми дружки по маса и офис, защото с невиждан хъс забиха зъби в нея. 

Внимателно проследих дискусията за това как "тези бездомници като преровят кофата не връщат боклука обратно, ами го оставят да лежи разхвърлян наоколо". 

Изслушах жалбите им за това как въпросните търсачи на боклукчийски блага, "на които ние не им пречим да водят своя начин на живот", не намират за нужно да направят път на желаещите да си хвърлят боклука, ами продължават да седят там, с глава в контейнера, та горките домакини трябва да ходят чак до следващата пресечка. 

С любопитство проследих и историята за картофите в касетката. Имала колежката с гаража касетка картофи в мазето, ама те, видиш ли, прораснали, на нея й писнало да им рони "очичките" и решила да ги хвърли. Мъжът й нарамил касетката и тръгнали заедно на експедиция към контейнера, тип Бобър. Не щеш ли, там една циганка, виси и рови. Щом видяла как срещу нея се задава цяла касетка с потенциална гозба за челядта, очите й блеснали и веднага проявила желание да ги облекчи от товара им. Да, но моите герои много държали да си запазят касетката - хубава била, все ще влезе в повторна употреба. За това казали да, картофите вземи, но касетката ни дай! Поради липса на други съдове за транспорт на картофи, жената, естествено, се вкиснала. Тази наглост, разбираемо, ядосала мъжа и той метнал всички картофи в контейнера. Да си ги вади от там щом е толкова нахална! Подвиг, преразказването на който бе удостоено с кимания и реплики стил "само така" от отсрещната страна на масата.

Та седях аз, слушах с недоумение и си мислех. За какво ги четем всички тези хубави книжки за Клетници, Андрешковци, чичо Томовци, бели лястовици, коледни песни? Как е възможно всички тези думи и изречения да минават ей така през главите ни, без да оставят абсолютно никаква следа? Защо можем да плачем за съдбата на литературните герои, да се разчустваме от тъжни балади, да въздишаме "такъв е живота" при всяко поредно нещастие в любимата ни сапунка, а в същото време, в реалния живот да приемаме чуждата мъка като нещо омерзително?

Седим на чиновете, повтаряме след учителката, пишем съчинения на тема "какво иска да ни каже автора с...", след което излизаме навън с празни глави (и също толкова празни сърца, нали сме луднали на тема Св. Валентин!) и продължаваме през живота, ни почувствали, ни разбрали.