24 юли 2007

Повелителят на мухите

Тази книга не беше лесна - дълга едва около 200 страници, но за това пък ми отне повече от 3 месеца да я прочета. Причината? Страх ме беше да стигна до края! От самото начало подозирах (или пък съм чела в някоя рецензия и ми е останало в подсъзнанието??), че той няма да е много весел...
Страшна книга, в буквалния и в преносния смисъл на думата.
Авторът, Уилям Голдинг, англичанин, носител на нобелова награда за литература, разказва за живота на група деца на необитаем остров. Дейстивето се развива някъде около първата световна война, главните герои са английски ученици, а мястото си е направо райско - тропически остров, с бели плажове, синьо море, лагуна подходяща за къпане и дървета отрупани с плодове. За отрицателно време (както вече споменах, има няма 200 страници ;-), групата момченца, символ на невинността и добротата, загуби цивилизования си вид. Тук на става дума само за външния вид - дълги перчеми, дрипи, мърляви лица и олющена, в резултат на изгарянията, кожа. В началото, заучения от училище и наложения от възрастните начин на мислене им помогна да се организират, да си изберат шеф и да се захванат да изследват острова, строят колибки и поддържат сигнален огън на върха на планината...
Вниманието на по-бойните момчета обаче, бързо беше привлечено от дивите свине - оформи се групичка на ловците. С убиването на първото прасе започнаха и проблемите - раздори, битки за лидерство, спорове за дежурствата за поддържане на огъня... "Ловците" бързо тръгнаха по наклонената плосткост и се превърнаха в типичните диваци - нарисувани лица, бойни танци и напеви за поддържане на духа, жертвоприношения за омилостивяване на "звяра"...
Убийството на първото прасе бързо доведе до убийството на хора - първо Саймън, олицетворението на духовността, скоро след него астматичният шишко с очила, символ на здравия разум. В сляпата си ярост и в желанието си на всяка цена да заловят и убият отритнатия вече лидер на групата, Ралф, диваците подпалиха целия остров. Което в крайна сметка им помогна - този път пушекът привлече вниманието на военен кораб, който спаси Ралф от сигурна смърт, а диваците от лапите на мракобесието...
Хубава книга - за тъпотата на тълпата (всеки път се сещам за Тери Пратчет, който в една книга обясняваше, че коефициентът на интелигентност на тълпата се равнява на коефициента на интелигентност на най-глупавия й член, разделен на броя на хората в нея), за нежеланието да поемеш отговорност за собствените си постъпки, за това как една несгода толкова лесно се превръща в оправдание за всякакви безчинства...
Свалям шапка на такива автори, които съумяват без особено картинни и детайлни обяснения да предадат ужаса и безмислието на дадена ситуация и които успяват да предадат упадъка на едно общество, без да прибягват, както много съвременнни български автори, до вулгарност и цинизми.

1 коментар:

Анонимен каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.