В крак с модата

За да не кажете, че изоставам от всеобщата мода (мания) да се говори и пише за храна, ето, отчетох се като гост-готвач с рецепта в M4nja -та.

Нова година, разчистване на стари книги

Тези дни като стана дума за гравитацията, се сетих, че имах намерение да драсна няколко реда за последната книга на Азимов, която прочетох - "Самите богове". Прочетох я, дълго мислих, после взех, че се разсеях покрай празниците и така. Едва сега й дойде времето!

"Самите богове" е една класическа научна фантастика, от тези, които в днешно време трудно се откриват, защото малко се пишат. Тази някак ми се е изплъзнала, но пък откриването й събуди у мен приятната мисъл, че сигурно има и други, които са се скрили от мен и в избран от съдбата момент ще ми паднат в ръчичките. В тази си книга Азимов не говори точно за гравитацията, но задълбава в теорията и практиката на дурги основни сили, които правят Вселената ни това, което е - силни и слаби ядрени взаимодействия, любов и глупост.

Историята в книгата се върти около възможността да получим "безплатна" енергия като изградим мост към други Вселени. Така както геотермалните помпи използват разликите в температурата на земната повърхност и подпочвените слоеве за да загреят домовете, така Позитронната помпа на Азимов черпи енергия от разликата в силите на привличане на елементарните частици, която съществува между световете.

Всъщност, идеята за добив на тази чиста енергия е на неизвестни извънземни, които я представят на човечеството под формата на силно радиоактивен материал, подхвърлен на бюрото на един доста ограничен, но за сметка на това амбициозен физик. Връзката е на практика еднопосочна - съществата решават кога и от къде да вземат предложените им късове волфрам, по свое осмотрение ги заменят с радиоактивния им еквивалент от техния свят, те ни дават плановете за построяване на помпата. От нас, хората, се иска само да поддържаме системата в работещо състояние. Разбира се, както често ни се напомня, не съществува такова нещо като безплатен обяд - използването на Позитронната помпа е свързано с доста сероизни рискове. И както може да се очаква, човечеството, омаяно от излишъка на енергия, въобще не забелязва как крачи с бодра стъпка към собственото си унищожение.

Книгата се състои от три части. Първата ни въвежда в обстановката и май има за цел напълно да отчае читателя като покаже колко безмислено е да се бориш срещу глупостта, особено когато тя е облечена с власт.

Втората ни запознава отблизо с извънземните - триполови същества, които обитават един студен свят край едно умиращо слънце. Разказът за едно семейство-триада е направо лиричен. Три коренно различни същества събрани от общата цел да създадат потомство - отново и отново се срещаме с всеки член на тази тройка с неговите разбирания, желания и стремежи. Няма наука, липсват типичните за Азимов дълги обяснения и философски отклонения, само чувства. Прочетох някъде мнението, че дълго критикували Азимов за неспособността му да описва любовта и извънземните, за това той отделил една трета от "Самите богове" на любовта между извънземните. Не знам дали има някаква истина в това, но определено се е получило - това е една от най-добрите любовни истории, които съм чела!

Третата част, развръзката, вече има типичното Азимово звучене. Имаме един герой от устата на който, леко поучително, леко назидателно, научаваме истината. Краят не ме изненада, но останах доволна от това, че решението на проблема не беше стил "маймуната грабна един чук и видя сметката на злата машина".

Сега. Къде се крият другите научни фантастики, че ме засърбяха ръчичките?

Студът иска сладкиши

Миналата неделя, насред хаоса предизвикан от моето престоящо заминаване в командировка, внезапно ме засърбяха зъбките за нещо сладичко. Без съмнение причината за това беше студеното време. Зарязах куфарите, отворих е-мейла, изчетох внимателно рецептата за канелени мъфини, която ми изпрати преди време Линдито и запретнах ръкави.

 

Поради мързел и липса на част от реактивите, но с оправданието да е по-здравословно, леко модифицирах рецептата като вместо мармалад вътре и канелена глазура отвън, в тестото наместих парченца шоколад. Ето резултата от кръстоската между каналени и щоколадови мъфини.

 

Длъжна съм да отбележа, че бледият тен не им се отрази на вкуса! Освен това тук не сме расисти.

Без никакви очаквания

Спомням си как преди мноого години, толкова много, че трябваше да се катеря по библиотеката за да достигна по-високите рафтове, започнах да чета "Синухе египтянина". Много ме блазнеха твърдите корици и многото страници. Стигнах може би до 30та и беснеейки я зарязах. Как може да измислят такъв тъп герой, питах се, то е направо очевАдно, че тази само го използва, какво толкова точи лиги по нея? Същата беше реакцията ми, когато алмаак  ме хвана да гледам с него "Големите надежди" по Чарлз Дикенс. Изданието с Гуинет Полтроу и Итън Хоук, сещате се. Аман от тъпи главни герои и автори, които очакват да им съчувстваме! Някъде по средата зарязах алмаак да си го гледа сам и си намерих по-интересно занимание.

Човек разбира се винаги може да стане за резил, т.е. сам да си натрие носа. Преди няколко месеца попаднах на един много любопитен коментар в един форум. Не помня чий беше, нито къде беше публикуван, още по-малко мога да го цитирам точно. В най-общи линии гласеше - "Много обичам да чета смешни книги. Напоследък обаче съм станал претенциозен и избирам само качествен хумор. За това чета Дикенс и...". Тук вече ми увисна ченето. Препрочетох го няколко пъти, помислих, поогледах биографията на Дикенс.. Сетих се как мис Хавишам играе основна роля в един от романите на любимия ми Джаспър Ффорд (слава на Бога, че все още не е опропастен, пардон, преведен на български) и как Тери Пратчет въвлича самия Дикенс в една от последните си книги. Реших да се жертвам. 

Без никакви очаквания, свалих "Големите надежди" от Гутенберг и запретнах ръкави. Още на втората страница бях безвъзвратно зарибена. Шапки долу за Дикенс! Невероятен разказвач, невероятен майстор на пейзажи и характери. И да, писател с изключително фино чувство за хумор! Не щади героите си, подлага ги на тежки изпитания и често, често им се подиграва. Подиграва се на доволството, на бедността, на безразличието, на любовта, на студенината, на приятелството... Не подбира. В същото време успява да покаже доброто си чувство към широко скроените и  презрението си към дребните душици. Раздава правосъдие, но го прави естествено, без да се увлича в садизъм и без да глези.

Трудно е да се цитират "смешки", защото се разпростират върху цели параграфи. Дикенс не си играе с думи, не пуска "лафчета", той представя ситуацията така, че дори и тежка, да те накара да направиш крачка в страни и да я погледнеш от към смешната страна. Насърчава читателите да гледат на нещата с щипка ирония. Което ме връща към друг разговор с алмаак - този за садизма на руските класици...

Сега си блъскам главата в опит да си спомня какво пишеше след и-то в онзи форумен коментар... Човек трябва да чете по-внимателно какво пишат умните хора!