"Самите богове" е една класическа научна фантастика, от тези, които в днешно време трудно се откриват, защото малко се пишат. Тази някак ми се е изплъзнала, но пък откриването й събуди у мен приятната мисъл, че сигурно има и други, които са се скрили от мен и в избран от съдбата момент ще ми паднат в ръчичките. В тази си книга Азимов не говори точно за гравитацията, но задълбава в теорията и практиката на дурги основни сили, които правят Вселената ни това, което е - силни и слаби ядрени взаимодействия, любов и глупост.
Историята в книгата се върти около възможността да получим "безплатна" енергия като изградим мост към други Вселени. Така както геотермалните помпи използват разликите в температурата на земната повърхност и подпочвените слоеве за да загреят домовете, така Позитронната помпа на Азимов черпи енергия от разликата в силите на привличане на елементарните частици, която съществува между световете.
Всъщност, идеята за добив на тази чиста енергия е на неизвестни извънземни, които я представят на човечеството под формата на силно радиоактивен материал, подхвърлен на бюрото на един доста ограничен, но за сметка на това амбициозен физик. Връзката е на практика еднопосочна - съществата решават кога и от къде да вземат предложените им късове волфрам, по свое осмотрение ги заменят с радиоактивния им еквивалент от техния свят, те ни дават плановете за построяване на помпата. От нас, хората, се иска само да поддържаме системата в работещо състояние. Разбира се, както често ни се напомня, не съществува такова нещо като безплатен обяд - използването на Позитронната помпа е свързано с доста сероизни рискове. И както може да се очаква, човечеството, омаяно от излишъка на енергия, въобще не забелязва как крачи с бодра стъпка към собственото си унищожение.
Книгата се състои от три части. Първата ни въвежда в обстановката и май има за цел напълно да отчае читателя като покаже колко безмислено е да се бориш срещу глупостта, особено когато тя е облечена с власт.
Втората ни запознава отблизо с извънземните - триполови същества, които обитават един студен свят край едно умиращо слънце. Разказът за едно семейство-триада е направо лиричен. Три коренно различни същества събрани от общата цел да създадат потомство - отново и отново се срещаме с всеки член на тази тройка с неговите разбирания, желания и стремежи. Няма наука, липсват типичните за Азимов дълги обяснения и философски отклонения, само чувства. Прочетох някъде мнението, че дълго критикували Азимов за неспособността му да описва любовта и извънземните, за това той отделил една трета от "Самите богове" на любовта между извънземните. Не знам дали има някаква истина в това, но определено се е получило - това е една от най-добрите любовни истории, които съм чела!
Третата част, развръзката, вече има типичното Азимово звучене. Имаме един герой от устата на който, леко поучително, леко назидателно, научаваме истината. Краят не ме изненада, но останах доволна от това, че решението на проблема не беше стил "маймуната грабна един чук и видя сметката на злата машина".
Сега. Къде се крият другите научни фантастики, че ме засърбяха ръчичките?
2 коментара:
Името на Вятъра
Ииииметооо наааа вяяяятъра..
Записах! ;-)
Публикуване на коментар