И все пак...

.. си мисля, че най-скандалното в извадките от тефтерчето не са нито планираните удряния, нито инициалите, нито пълните имена, а ето това:

"За членовете (1 ноември 2011) по заплата, 2 юни 2012 - аз - 2 заплати. Сметната палата ще го види това, но не би трябвало да направи впечатление. Не се пише вътре поименно. Докладът на Сметната палата е публичен - на сайта. Отвън не може да се види от обикновени хора кой колко е взел".

За удрянията и прекратяванията вече сме чували автентични записи с истинска пряка реч и няма какво толкова да се чудим, че някой си го е записал в дневничето. По-изумителното и скандалното е, че сме го докарали до там хора, които записват вътрешните си диалози на хартия за да схванат по-добре аргументите на отсрещната страна, не само завършат училище и университет, ами ни управляват!

е-благинки (някой си номер)

Покрай протестите тези дни много се засили размяната на традицонни комплименти между различните възрастови групи. Едните са млади и красиви лумпени, другите  бедни и неграмотни старци. Това ме подсети, че от много време се каня да пиша за една от многото е-благинки, на които попаднах в последно време в мрежата. Няма да обяснявам за пореден път от къде ми подсказаха идеята да я прочета, само ще кажа, че я има на разположение в Гутенберг . 

Става дума за "The fixed period" на Антъни Тролъп, както се оказва, една класика в областта на научната фантастика. Действието се развива в Британула - измислена английска колония в Тихия океан, основана от преселници от Нова Зеландия. Тролъп описва едно утопично общество, което веднъж сдобило се с независимост, се захваща усърдно да гради нови порядки, които ще гарантират добруването на нацията. Основен момент в Конституцията на Британула е идеята за фиксирания период на живот отреден на всеки гражданин. По един честен и демократичен начин, водени от ентусиазма на своята младост, първите заселници са определили, че всеки британулец ще бъде част от обществото до 67мата си година. При навършване на тази възраст, всеки жител ще се оттегля с почести в специално създадения за целта Колеж, където ще прекара година в размисли и съзерцание. Когато навършват 68, от британулци се очаква да си отидат от живота, разбира се с малко външна помощ, а телата им ще бъдат предадени за кремация в специална пещ, чийто комин се вижда от всички прозорци на Колежа като един опънат пръст на събдата. 

Законът за Фиксирания период трябва да гарантира добруването на народа на Британула. Защото, както казва Президентът, всеки ще даде най-добрите си години на страната си, а когато стане немощен и неспособен да се грижи за себе си, вместо да тежи на своите близки и приятели, ще се оттегли с достойнство, а животът и делото му ще бъдет заслужено почетени от неговите съграждани.

Читателят попада в Британула година преди първото преселване в Колежа и има възможността да следи отблизо напрежението, което предизвиква предстоящото събитие. Разказът се води от името на автора и най-голям привърженик на идеята за фиксирания период - Президента Уйлям Гладстон. Историята се разнищва бавно, без много притеснения за съдбата на героите, защото още в самото начало разказвачът споделя разочарованието си от неуспеха на начинанието. Голямата въпросителна, която стои пред читателя до самият край на книгата е, как точно ще настъпи развръзката. Кой ще се разбунтува и кой ще оспори върховенството на закона? Младите или старите, богатите, които могат намерят спасение като се врънат обратно в Нова Зеландия или бедните, за които няма начин да избегнат Колежа?

През цялото време докато четях се сещах за онази приказка за царя, който наредил да бъдат избити всички старци, защото само хабят храната. Сещате ли се коя имам предвид? Онази, в края на която стареца спаси царството, защото единствен в мъдростта си се сети, че жито може да бъде намерено в мравуняците...

Макар и бавна, книгата не може да се нарече скучна. Има всякакви видове съперничество, които да поддържат напрежението - съперничество в любовта, приятелството, политиката и спорта. Както се казва, за всекиго по нещо. Историята за Британула ще допадне и на почитателите на така наречения steampunk - описанията на чудати машинки задвижвани с пара със сигурност ще задоволят интереса и на най-взискателните сред тях.

Друго интересно е, че Тролъп се оказва лош пророк. Животът му се вмества точно в рамките на фиксирания от него самия период - умира малко преди да навърши 68 години.

Пътешествието на Змей Митоблудни

На последния панаир на книгата се изкуших от предложението на едни любезни хора  да седна на едно от светещите кълбести столчета и да разгледам книгите от библиотеката им. Подмамиха ме доста заглавия - тухлата на Дейвид Брин наречена "Битието", "Градът и градът" на Чайна Миевил, "Градът на сънуващите книги" от напълно непознатия за мен Валтер Мьорс... Гледах, чудих се, чудих се и гледах, докато накрая доволна от това, че книгите всъщност се купуват единствено по електронен път, а не на място и че няма нужда да решавам веднага, си тръгнах стиснала картончето с парола, което ми обещаваше намаление. Седмица по-късно, след множество порверки за цените на въпросните книги в Амазон и размишления на тема, коя от тях бих искала да имам в хартиен вариант и коя бих се преглътнала в електронен, реших да си поръчам "Градът на сънуващите книги". С аргументът, че това е книжка с картинки, а ако ще си купуваш книжки с картинки, би било добре да можеш да им се насладиш пълноценно!

"Градът на сънуващите книги" разказва за (част) от пътешествията на Змей Митоблудни, един бъдещ/завършен поет от Драконовите планини. Потомък на дракони и наследник на велики поети, младият Змей тръгва към Книговището по заръка на покойния си поетичен кръстник, Данселот Сричкоплетни. Целта на опасното му приключение е да намери автора на таен ръкопис. Историята се разказва от първо лице, а още на пръвата страница е поместено предупреждението на Змей, че тя не е за хора със слаби сърца! На втората страница вече сме затънали дълбоко в магията на Замония - един свят, който се върти около книгите. Книговището, както личи от името, е душата на този свят. Градът е претъпкан с книжарници и антиквариати, по улиците му се блъскат тълпи от туристи дошли да намерят книги на изгодни цени, издатели обикалят в търсене на нови таланти, в магазините сервират кани с кафе и сладкиши с артистични имена на зажаднели за четене туристи, чиято единствена цел е да се насладят напълно на новозакупените томове край светлината на огъня, подозрителни типове дебнат в тъмни пресечки и подмамват наивници с обещания за специални издания на специални цени, в плитки гробове изкопани насред централния площад изпаднали поети пишат стихове по поръчка на клиента... А отдолу, под улиците на Книговището, далеч от тълпите туристи и шума на търговията, властва тъмнината на катакомбите - извор на страховити легенди, обиталище на чудовища и източник на препитание за Ловците на книги.

Наивният Змей, омагьосан от книги и музика, успява да пресече пътя на един от най-опасните обитатели на Книговището, Фистомефел Смайк - любезен господин със седем чифта ръчички, собственик на една от най-старите къщи в Книговището, разположена в древния му център и известен експерт по ръкописи. Използавйки силата на една Опасна книга, Смайк погребва нашия герой в катакомбите. Следват срещи с гигантски червеи, светещи медузи, кръвожадни ловци на книги, Настръхнали книги, Харпири, летящи риби, Живи книги, Паяххххи (многото х-та не се четат, те се изписват за да покажат колко крака има дадения индивид), плачещи сенки, слепи великани и какви ли не ужасии. Особено любопитни са Ужасните Книгосъздания, които се хранят с четене, живеят под името на известни автори и прекарват времето си в запаметяване и рецитиране на всички творби на писателя, на когото са кръстени. Прекалено експресно, но за сметка това из основи, опознава библиотечната система на Ръждивите гноми. А накрая се озовава право в лапите на Краля на сенките, който живее в замък направен изцяло от слепени книги.

Както може да се предположи, след като разказвача е и основен герой, Змей  перодолява всички препятствия и се връща на повърхността за да разкаже за преживяното в тази и много други книги (до сега Валтер Мьорс е превел от замонски само 3 от тях).

Историята в "Градът на сънуващите книги" започва весело, набира сили докато достигне върховната точка на ужаса и накрая ни връща в ежедневието, удовлетворени от постигнатото. Картинките, дело на Мьорс, са страхотни, както може да се очаква от един известен автор на комикси. Освен добър писач и рисувач, той очевидно е и начетен човек. В книгата му по своеобразен начин присъстват известни автори и препратки към техни творби - срещаме се с Балоно дьо Закер, Югор Тиков, Фатома Хен, Голго ван Фьолфанг, Естод Воски, Оркада Йулс и Гьофле Рамсела. Цитиран е дори  Мравьос Летр! В тази трудна ситуация преводачът, Светкко О'Славев, се е справил повече от блестящо!

Накрая остава въпросът - би ли била възможна една такава книгоцентрична история в свят, в който всички четат само е-книги?

П.П. Най-омразните създания в Замония са критиците. С риск да бъда изритана в обитавания от тях квартал на Книговището, ще спомена единствения недостатък на книгата - когато иде реч за книжка с картинки, работата на печатарите не е за пренебрегване. Много е гадно, когато некачествено отпечатани страници с картинки не само почернят пръстите на четящия, а и размазват текста на съседните страници!

Update

Току що видях, че Душата на императора  е номинирана за наградата Хюго 2013  в категория новели. 

Къде да гласувам? ;-)

Аз пиша писмо до партиите

Уважаеми Партии,

Тези дни много Ваши представители се чувстват длъжни да се изкажат по различни въпроси, които тревожат обществото ни. Един от тях, може би най-значимият в момента, е въпросът за Изборния Кодекс. Именно във връзка с обсъжданите промени в него се обръщам към Вас с това писмо.

Тук нямам намерение да коментирам факта, че сменяте този важен закон на всеки 4 години, основно предизборно, основно спешно, основно със задни мисли. Няма да коментирам и смешните текстове, които често попадат в него и които принуждават всички нас да инвестираме в ксерокси, излишни бройки бюлетини, а в най-близко бъдеще може би и в прескъпи машини за гласуване. Няма да го обсъждам, защото нито принтерите, нито излишните бюлетини, нито машините за гласуване имат място в 2013та година, когато всяко хлапе ходи със смартфон, всяка баба ползва е-четец и дори депутатите знаят от къде да си включат лаптопите. Тук бих искала да изкажа позицията си по отношение на често повтаряното предложение да се въведе задължително гласуване.

Уважаеми партии,

Задължение на всеки гражданин е да участва активно в управлението на държавата като гласува за общите ни управници. Гласувайки, ние избираме хората, които ще се нагърбят с общественото дело - тези, които ще помогнат за правилното преразпределение на общите ни средства, ще се погрижат за тези които нямат или не могат, ще направят така, че всички да имат равни възможности да получат качествено образование и модерни здравни грижи, ще помогнат на инициативните, ще следят за реда и ще наказват неправдите. Гласувайки ние посочваме хората, на които имаме доверие, че ще свършат тази работа добре. По време на избори, ние избираме на кого да дадем това доверие и после му плащаме за да работи за нас. Наричаме това обществен договор.

Мисля, че спокойно можем да кажем, че живеем в Свободна и Демократична държава. Свободата включва, освен всичко друго, свободата на избор, дори и изборът дали да гласуваме или не. Ние, гражданите, имаме право да дадем доверието си или не. За да бъдат свободни едни избори, те трябва да бъдат честни. Не може да става дума за честен избор, когато Вие ни предлагате да дадем гласовете си за недостойни хора или подреждате нещата така, че гласувайки за един излъчен от вас достоен човек, ние вкарваме в Народното събрание цял куп недостойни негови събратя по листа. Фактът, че много от нас не отиват до изборните секции до голяма степен е резултат от именно тази Ваша липса на честност. Да задължите Българския народ да ходи под строй до изборните секции, за да посочи кои от всичките недостойни да го управляват, е меко казано перверзно и няма да доведе до нищо добро.

Откакто станах на 18 и получих правото да изразявам гласа си, винаги съм участвала в избори и съм посочвала кой кандидат смятам за по-достоен. Дори и да не упражнявам правото си да не гласувам, аз държа на него и не мога да приема уродливата логика, по която Вие искате да ми го отнемете.

Разбирам Вашето желание, въвеждайки задължително гласуване, да осигурите легитимност на управлението си. Възможността да застанете на трибуната на Народното събрание и да кажете "Зад мен стоят 100 000 избирателя, аз имам право да действам както намеря за добре" ще бъде за Вас една сбъдната мечта. Този Ваш стремеж обаче е несъвместим с моята представа за Свобода и Демокрация. За това се чувствам  длъжна, в качеството си на гражданин, избирател и данъкоплатец, да кажа:

Ако въведете задължителното гласуване, аз НИКОГА повече няма да пусна редовна бюлетина! Няма да пусна редовна бюлетина, дори и да има истински достйни хора сред кандидатите, които Вие ще излъчите, защото едни истински достойни политици не би трябвало да отнемат правото ми на избор!

Знам, че това мое заявление няма да Ви притесни, но се чувствам длъжна да Ви информирам за намеренията си, защото е редно да постъпваме честно един с друг!

С уважение

Магарето