Обществото и неговите спортисти

По-миналата неделя, когато в голямата жега се бях размазала пред телевизора, останах много впечатлена от думите на Мария Гроздева, изречени на церемонията по изпращането на олимпийците, организирана от БНТ. Тя каза нещо такова: „Пожелавам ви тръгвайки си от Лондон, да сте доволни от това, което сте направили и да няма съмнение, че е имало какво още да дадете. На обществото пожелавам да ни посрещнете, така както ни изпращате.”

Предполагам имаше предвид, че обществото не съчувства достатъчно на спортистите, които не са могли да спечелят медал и че се държим твърде грубо с тях, когато губят. Замислих се, че може би е права. Ако някой от тези хора беше мой близък приятел, нямаше да тръгна да недоволствам ако се върне без медал, щях да му съчувствам, да се опитам да го успокоя и насърча, защото на него и без това му е достатъчно тъпо, че е загубил! Започнах да се чуствам почти виновна, че сме толкова гадни към едни хора, само защото не са ни достатъчно близки. Само заради това, че са "публични личности" започваме да си мислим, че имаме право да искаме от тях!

Е, тази вечер докато гледах новините по алтернативната национална телевизия, попаднах на този репортаж , в който се споменава за отпътуването на част от олимпийците. Чувството ми за вина моментално се изпари! Мисля, че имам право да посрещам едни такива хора, по същия начин, по който те отпътуват!

Социалните мрежи

Посегна към врата си, с труд издърпа вкоравените от студа връзки и смъкна натежалата от дъжда наметка. Запрати я със злоба в ъгъла, все едно тя беше виновна за гадния ден. Тръшна се на канапето и затвори очи. Остави гладът и изтощението да се вкопчат един в друг. Изтощението взе превес и вместо да се отправи към кухнята, тя се пресегна към дистанционното. Бързата проверка на малкия брой ефирни програми я убеди, че съпротивата е безсмислена – остави се в ръцете на новинарите, въпреки всичко те си оставаха най малко досадни. Заслуша се в поредния репортаж за задръстванията. Един през друг интервюираните шофьори, пътници в градския транспорт и общински чиновници обясняваха колко непоносим е животът им, как губят часове в опити да стигнат от единия край на града до другия и колко некадърно е направена градската инфраструктура от предишните управници.

- Да им имам проблемите, - измърмори Аги срещу телевизора, - те поне могат да разчитат на това, че къщата им си стои на мястото! Защо не дойдат да ме попитат аз как се чувствам след час лутане между дърветата в такава нощ?

Единственият отговор дойде от Рижо. Стоманено сивата котка се озова в скута й със скок, отърка се в ръката й и взе да мърка. Аги го почеса разсеяно по вратлето и усети как треперещите звуци постепенно я успокояват. В такива моменти забравяше, че не обича котки и винаги е мечтала да има куче. Сдоби се с Рижо под натиска на баба си и нейните приятелки. Да имаш котка било знак на принадлежност, символ на занаята. Какво щели да кажат хората ако срещнат вещица, бродеща из поляните с куче на каишка? Опита се да си представи някоя от възрастните дами, които често посещаваха бабината й къща, на разходка с куче. Кадри, в които кривогледата Севда и превитата на две Кина подтичкват след джавкащи болонки и с найлонова торбичка в ръка почистват след тях, запрепускаха пред очите й. Звъненето на телефона я стресна, точно когато едната истерична космата топка се опита да обезчести крака на случайно преминаващ млад мъж с тъмен костюм и идеално прав ръб на панталона.

- Какво? – изръмжа тя в слушалката, раздразнена от прекъсването. Младежът определено си го биваше!

- Аги! Кога най после ще си купиш GSM? Сигурно си последният човек на континента без мобилен! От два часа се опитваме да се свържем с теб.

- Новите технологии не ми пасват на стила! Колко вещици с мобилен телефон си виждала?

- Единствената вещица, която познавам си ти! Имам предвид не пенсионирана такава.. Имаш идеалната възможност да определяш модните тенденции във вашия занаят! Освен това не е вярно, че вещиците не ползват техника. Баба ти едно време не е имала стационарен телефон, а ние в момента говорим по такъв нали? Пък и това, че отказваш да се вържеш с кабеларка съвсем не означава, че не гледаш телевизия!

- Оххх, стига ми опява! Човек ще реши, че си рекламно лице на някой от мобилните оператори! – сряза я Аги. Май напоследък често режеше приятелките си по този начин, но пък Лида си го просеше! Все пак се опита да смекчи тона. – За какво се обаждаш?

- Оооо, някой май е особено кисел днес!

- Имах ужасен ден! Търчах под дъжда докато станах на кокалче от студ, а успях да вгорча живота само на трима души! Хората напоследък са прекалено кисели и всичките ми усилия отиват на халос...

- Е, работният ден свърши, най-добрият начин да разпуснеш е да дойдеш с нас в пиано бара! Всички момичета се навиха да дойдат, оставаш само ти!

- Охх, не знам, много съм уморена...

- Хайде де, размърдай се малко! Трябва да се социализираш повече! Помисли, това може да се отрази добре на работата ти – ще създадеш повече социални контакти, ще разшириш сферата си на влияние...

- Май работата в този вестник ти идва в повече, ще ме удавиш в клишета!

- Просто си трагична тази вечер! Явно наистина си имала лош ден... Добре, де, последна примамка и те оставям – ще свирят момчетата от „Задънена улица”!

- Ха! Е сега вече съвсем ме разубеди! От както басиста им провали триседмичните ми усилия да го вкарам в устата на жълтата преса като се включи в благотворителна кампания в помощ на жертвите на некачествения силикон, не искам и да чувам за тях!

- Е добре, вдигам ръце от теб! Стой си в къщи и се самосъжалявай.

- Точно така смятам да направя!

- Ще ти звънна утре за кафе ,става ли?

- Става! До утре. И... приятно прекарване!

С голямо усилия на волята Аги се надигна от канапето и тръгна към кухнята. Рижо изрази неудоволствието си от нейната постъпка като клекна на килима и остави върху него голямо мокро петно.

- Рижооо! Омръзнаха ми твоите номера!

Взе парцал от банята, напълни кофата със сапунена вода и се върна в хола да изчисти. Рижо следеше усилията й от любимото си местенце върху телевизора. Когато забеляза погледа й размаха самодоволно опашка.

- Никаква вечеря за теб! – сопна му се Аги, макар сама да знаеше, че няма да изпълни заканата си и да го остави гладен.

Докато търкаше злобно килима и пръскаше сапунена пяна във всички посоки, Аги се замисли за липсата на съчувствие, с което често пъти се сблъскваше при общуването с приятелките си. Всички те се смятаха за много важни с университетските си дипломи и високо отговорните си длъжности. Напоследък забелязваше, че я гледат с насмешка от висотата на тънките си токчета. Насмешка и може би леко съжаление. Бяха обсебени от успехите в работата, втурнали се бяха да правят кариера и не можеха да приемат на сериозно нейните стремежи да се докаже като вещица. Вярно, Аги не можеше да се похвали с много големи успехи...

- Абе да си го кажем честно, направо нищо не правя! Играя си на вещици. Каква вещица съм, щом не мога дори да омаскаря един малоумник, създател на банда с име „Задънена улица”? – запрати парцала в кофата, с което допринесе значително за увеличаване на мокрите петна в хола.

Усети, че очите й започват да парят и в опит да спре напиращите сълзи се вторачи в телевизора. Говорителката й се усмихна приятелски и весело подхвърли:

- А сега една любопитна новина! Според едно ново социологично проучване, доверието на хората към социалните мрежи непрекъснато нараства. Повечето от анкетираните споделят, че техен основен източник на информация са контактите им във facebook...

Аги остана втренчена в екрана, сякаш хипнотизирана от равномерно поклащащата се опашка на Рижо. Улови се, че очаква говорителката всеки момент да кихне, гъделичкана от котката. Тръсна глава, стана от канапето, отиде в стаята и се завря  в гардероба. Дълго ровичка сред нахвърляните на купчини дрехи докато го намери. Върна се в хола стиснала лаптопа, който си купи на старо за рождения ден. Желанието й да се сдобие с новата джаджа беше отстъпило на стремежа й да демонстрира старомодност в съответствие с най-добрите традиции на занаята. Тръшна се на канапето със самодоволна усмивка, отвори лаптопа и намигна към Рижо:

- Знаеш ли, Лида е права, новите технологии са тук, а аз имам нужда да разширя социалния си кръг...

Олимпиада

С риск да ме оплюете, ще задам един въпрос, който ме мъчи от вчера!

Кажете ми моля една полза,  която оправдава харченето на 11 МИЛИАРДА лири за провеждането на Олимпиада, при положение, че "хората по света умират от глад"?

Имам предвид някаква смислена полза от това спортно мероприятие, а не неща от рода на подобряване имиджа на политици и/или напълването на джобите на хора от туристическия бизнес, рекламата, медиите, кварталния пивопродавец и т.н....

Ама не,

честно, защо ми трябваше да почвам да я чета тази "Игра на тронове"?!?

Ода за МВР

Знаете ли, че днес е празникът на МВР? Ето, казах ви. Към информацията мисля да добавя и една ода за полицията, която според барда В. Маринов живее само за да ни пази!

Първият ми съзнателен сблъсък с родната (тогава) милиция беше когато бях на 15-16 години. В парка ме нападна един тип. Поборихме се, той видя в далечината хора и се отказа. Аз, леко разтреперана, се възплозвах да отпраша към къщи. По пътя попаднах на конни милиционери. Конете бяха вързани за едни храсти, а униформените се бяха излегнали под дебелите сенки. Когато ме видяха започнаха да ми подсвиркват.

После проимахме полиция. Тя привика съседите на разпит във връзка с жалбата на едно момиче, че младеж от нашия блок я изнасилил. В районното съседите били помолени за повече такт, защото майка му била тяхна колежка.

Когато току пред блока бях нападната от един грамаден съседски пес и кучето ми едва оцеля сблъсъка с него, пак се обадих на полицията. Дойдоха, записаха си, посъветваха майка ми да отиде на лекар и да си вземе свидетелство от съдебния лекар за ухапаната ръка, а после да подаде писмена жалба в райнното. Случката е от преди 4 години. Познайте дали имаме отговор на жалбата? Познайте също дали ходенето до кварталния с цел привличане на вниманието му върху проблема нямаше същия ефект?

Отново в парка, братото беше нападнат от група пишльовци с пистолет и огромно желание да се сдобият с нов, макар и използван мобилен телефон. Когато се опита да обърне внимание на полицията върху странното им хоби, получи отговор "ами ще изпратим човек...".

Вчера отново бях нападната от грамадно зло куче в парка. Моето и този път оцеля, главно поради факта, че вече имам опит, въоражила съм се тежко с един дезодорант и активно пръсках в муцуната му. Пикливата му стопанка, която може би нямаше навършени 20 години, играеше на една поляна с тумба свои връстници, което й даде моралната сила да ме псува на майка и заплашва със саморазправа в продължение на 10 минути. Отново се обадих в полицията. Сигурно няма да се учудите, че когато дойдоха, дори не си направиха труда да слязат от патрулката? Не ме попитаха какво се е случило, стояха и ме гледаха тъпо докато не се сетих, че така ми дават думата. Когато свърших с обясненията, единия въздъхнаха тежко, хвана радиостанцията, съобщи че е дошъл на място, че става дума за "бой между кучета", допълни, че "сигурно вече са нвлезли навътре в парка", подхвърли ми за успокоение, че "ще проверят" и отпрашиха с колата. Хлапетиите продължаваха спокойно да си играят с летящите чинии и кучетата на няма и 300 м от тях.

За това искам да честитя празника на родната полиция, която ни пази! Наздраве! Празнувайте спокойно и не се хабете - ние нали и без друго ви плащаме!