06 март 2014

Тук ще се присмивам на мене си

Правило ли ви е впечатление, че в американските филми много често става въпрос за две книги - "Да убиеш присмехулник" и "Моби Дик"? Сигурно в техните училища това са аналозите на нашето "Под игото" и "Разни хора, разни идеали" - всички са ги чели и лесно се превръщат в обща тема за разговор, когато има нужда да се изтъкне нечия начетеност.
Въпреки усилената реклама от страна на Холивуд, никога не съм изпитвала желание да ги прочета. Така де, кой има нужда от още един трагичен разказ за ужасната съдба на негрите в южните щати? Не си падам по "тежките" драми, а и както стана въпрос онзи ден, не съм расист, че да гледам "12 години робство", нито фашист, че да ходя на посещение в Дахау!
За това с чиста съвест игнорирах всички похвали, които се ръсят около мен през последната година по отношение на присмехулника. До момента, в който в къщи не се нанесе ето това луксозно издание на романа на Харпър Ли, посветено на 50тата годишнина от издаването на книгата - с любезното съдействие на Алмаак!

Както не веднъж съм подчертавала, аз съм човек материалист, който много държи на това книгите да изглеждат добре - отвън и отвътре. Този дебел том, създаден по всички правила на книговезкото изкуство, се оказа за мен едно неустоимо изкушение. Подхванах книгата с известно подозрение, но мога да кажа, в знак на присмех към себе си, че не съжалявам!

Да, в "Да убиеш присмехулник" става въпрос за негри в южните щати. И не, това не е тежката драма, която изкарва сълзи в очите и те оставя с натежало сърце. Това е картина на света, видян през очите на едно дете. Фактът, че разказа излиза от устата на един малък човек, който поставя всичко под въпрос и се опитва да вмести случките от живота на задрямалия под жежкото слънце град в норми, научени от историите в книгите и от примера на един отговорен родител, ми помогна да преглътна по-леко "неправдите". Прелистването на последната страница ме остави вместо с очакваното "натежало сърце", с мисли изпълнени с оптимизъм - щом някой е написал такава книга, щом толкова хора я четат и й се радват, може би по Земята шетат достатъчно здравомислещи хора с отворени сърца?

И да, съзнавам, че този пост е в пълно противоречие с предишния!

В този ред на мисли, чувствам се длъжна да предупредя - не винаги противореча сама на себе си и планирам да се придържам към решението си никога да не прочета "Моби Дик"! Първо, това да преследваш китове, които не са сторили никому нищо е проява на лош вкус. Второ, космическата вариация по темата написана от Рей Бредбъри е твърде добра и напълно достатъчна за мен!

13 февруари 2014

За какво се хабим да ги четем тези книги?

Онзи ден, по обедно време, около масата, в женска компания, бях въвлечена в разговор на тема "как прекарах почивните дни". Стандартно, понеделнишки. Една от колежките сподели, че се захванала с неблагодарната задача да изчисти гаража, в който вече трудно се влизало от натрупани боклуци. Скъсала се от работа докато прерови всичко и набележи нещата, които по-прилягат на контейнера за боклук, тип Бобър от колкото на един цивилизован гараж! Докато тя се бъхтеля, мъжът й стоял в колата, чакал да се заформи купчина, хвърлял я в багажника и я отнасял. В този момент виждам как Алмаак-а  скоча и казва "Ха! Казвам ли аз, че вие жените сами сте си виновни!". Но не, мой човек, днес няма да обсъждаме теорията и практиката на феминизма, мисълта ми е друга. 

Както често се случва, споменаването на една дума рязко насочва разговора на друга тема. В случая честото изричане на словосъчетанието "кофа за боклук" ни изпрати право при бездомниците. Тази тема явно беше присърце и на двете ми дружки по маса и офис, защото с невиждан хъс забиха зъби в нея. 

Внимателно проследих дискусията за това как "тези бездомници като преровят кофата не връщат боклука обратно, ами го оставят да лежи разхвърлян наоколо". 

Изслушах жалбите им за това как въпросните търсачи на боклукчийски блага, "на които ние не им пречим да водят своя начин на живот", не намират за нужно да направят път на желаещите да си хвърлят боклука, ами продължават да седят там, с глава в контейнера, та горките домакини трябва да ходят чак до следващата пресечка. 

С любопитство проследих и историята за картофите в касетката. Имала колежката с гаража касетка картофи в мазето, ама те, видиш ли, прораснали, на нея й писнало да им рони "очичките" и решила да ги хвърли. Мъжът й нарамил касетката и тръгнали заедно на експедиция към контейнера, тип Бобър. Не щеш ли, там една циганка, виси и рови. Щом видяла как срещу нея се задава цяла касетка с потенциална гозба за челядта, очите й блеснали и веднага проявила желание да ги облекчи от товара им. Да, но моите герои много държали да си запазят касетката - хубава била, все ще влезе в повторна употреба. За това казали да, картофите вземи, но касетката ни дай! Поради липса на други съдове за транспорт на картофи, жената, естествено, се вкиснала. Тази наглост, разбираемо, ядосала мъжа и той метнал всички картофи в контейнера. Да си ги вади от там щом е толкова нахална! Подвиг, преразказването на който бе удостоено с кимания и реплики стил "само така" от отсрещната страна на масата.

Та седях аз, слушах с недоумение и си мислех. За какво ги четем всички тези хубави книжки за Клетници, Андрешковци, чичо Томовци, бели лястовици, коледни песни? Как е възможно всички тези думи и изречения да минават ей така през главите ни, без да оставят абсолютно никаква следа? Защо можем да плачем за съдбата на литературните герои, да се разчустваме от тъжни балади, да въздишаме "такъв е живота" при всяко поредно нещастие в любимата ни сапунка, а в същото време, в реалния живот да приемаме чуждата мъка като нещо омерзително?

Седим на чиновете, повтаряме след учителката, пишем съчинения на тема "какво иска да ни каже автора с...", след което излизаме навън с празни глави (и също толкова празни сърца, нали сме луднали на тема Св. Валентин!) и продължаваме през живота, ни почувствали, ни разбрали.

22 януари 2014

Досадниците в асансьора

Недостига на време, мързела и дебелото дупе ме принуждават да ползвам служебния асансьор. Това ми позволява да изуча отблизо хората, порода досадници в асансьора. Въз основа на дългогодишния си опит, мога да ги разделя на няколко подвида:

  • досадниците, които се качват в асансьор, който отива нагоре, макар всъщност да искат да слязат надолу;
  • досадниците, разновидност на гортните, които щом отвориш вратата и тръгнеш да се качваш, ти вдигат скандал, че си ги викнал нагоре, пък те горките искали да слязат надолу;
  • досадниците, които излизайки продължават да държат вратата, докато се оглеждат и избират кой път да хванат;
  • досадниците, които държат да те замесят в разговора, който водят;
  • досадниците, които хвърлят боклук в ъгъла, надявайки се, че никой не ги забелязва;
  • досадниците, които винаги застават в средата и отказват да направят място на качващите се;
  • досадниците, които се притискат в теб, макар да сте сами в големия асансьор;
  • досадниците, които натискат всички копчета по няколко пъти, защото асансьора не реагира достатъчно бързо;
  • досадниците, които крещят по телефона;
  • досадниците, които ползват асансьор за един етаж, но винаги влизат първи, така че да разбутат всички на излизане;
  • досадниците, които твърдят, че са много слабички и няма да претоварят асансьора;
  • досадниците, които не те пускат да се качиш, защото асансора е претоварен, макар че, според инструкциите на вратата, той може да поеме още двама;
  • досадниците, които вонят...

Запазвам си правото да допълня списъка при първи сгоден случай. До тогава ще се наслаждавам на факта, че все още не са ни сложили асансьор, който приема гласови  инструкции!

21 януари 2014

В крак с модата

За да не кажете, че изоставам от всеобщата мода (мания) да се говори и пише за храна, ето, отчетох се като гост-готвач с рецепта в M4nja -та.