МТел не вярва в СМСа

Напоследък често ми се налагаше да вися по спирки, летища и лекции, което неизменно доведе до преупотреба на интернет през телефона. Вероятно в отговор на това, МТел започна да ми пише! Получавам любезни СМСи като този:

"Zdraveyte, izpolzvali ste 80% ot 144 MB mobilen internet na maksimalna skorost. Ostavat 170 MB"

Бях силно озадачена, защото по мои спомени договорът ми предполага да използвам 170 МВ на максимална скорост. Това 80% от 144 не ми се връзваше въобще, още по-малко тези 170 над въпросните 144. След третото подобно съобщение реших да отида в офис на МТел и да поискам тълкувание! Разговорът протече горе долу така:

- Добър ден, бих искала да Ви помоля да ми обясните този СМС, защото не го рабирам.
- Това значи, че сте наближавате лимита на интернет на максимална скорост.
- Да, но какво точно значи? Какви са тези 80%, тези 144 и тези оставащи 170 МВ?
- Това значи, че сте изразходвали 80% от своите 170, което е 144.
- Да, но 80% от 170 не е 144, освен това...
- Как да не е! - възмути се служителя и защрака нещо по клавиатурата..
- Ми не е, 7 по 8 е 56, плюс 8 е 136...
- Да, така е... - беше силно озадачен, но лицето му внезапно просветна - Но всъщност Вашият лимит за максимална скорост, сега виждам в договора, е 150 МВ!
- Така става още по-объркващо, защото 80% от 150 е още по-далеч от 144, а оставащите 170МВ са съвсем необясними...
- Вижте, това зависи от това в кой момент системата е изпратила СМСа, има известно забавяне, сигурно в този момент вече сте били надминали тези 80% и за това цифрите не сътоветстват...
- Аз не твърдя, че цифрите не съответстват на изразходвания Интернет към момента, аз даже не помня какъв е бил той, просто се опитвам да разбера какво означава СМСа!
- Вижте, не им вярвайте много на тези СМСи, системата прави грешки....

Сега съжалявам, че не попитах дали МТел би регирал така лежерно ако игнорирам СМСите с дължимата сума...

От друга страна, какъв смислен отговор бих могла да очаквам от представител на фирма, която на тази възраст още не е усвоила кирилицата!

Човекът във високия замък

Никога не съм обичала господин Филип К. Дик. Чела съм и онова с електронните овце, и Юбик. Харесаха ми, сториха ми се идейни, но в същото време в тях се усеща нещо прекалено чалнато за моя вкус, което не ми позволява да го наредя сред любимите си автори.

Също така не обичам Втората световна война. Да, предполагам, че никой не я обича, но аз добавям към моралните възражения и нежеланието да чета, гледам и слушам за нея. Сигурно ми е останало от времето на петъчната програма Время и безбройните филми за великата отечествена. До ден днешен имам залепени на ретината отделни кадри с окървавени хора. По отношение на военната тематика правя изключение единствено за "Ало, ало".

По тази причина приемам решението си да прочета "Човекът във високия замък" за много странно. Разбира се, понякога е добре човек да изненадва сам себе си - излизайки от "зоната на комфорт" можеш да откриеш ценни неща.

В тази книга Дик си е поиграл на "какво би станало ако". Какво би станало с Америка и света ако Оста беше победила? Книгата не влиза в подробности за подялбата и устройството на света, макар да получаваме достатъчно информация в хода на повествованието - Северна Америка включва Канада, Тихоокеански съединени щати стопанисвани от Япония, източни щати ръководени от Германия и една изостанала средна част, която не знае какво да прави със себе си. Средиземно море е пресушено от италианците и е превърнато в "житницата на Европа". Германците са сложили Африка под ножа. Европа, с изключение на някои северни част, е изцяло под властта на нацистите. Славяните са избити почти до крак - няколко екземпляра са запазени в резервати. След като е сложила ред в прилежащите й територии, Германия се е втурнала да покорява Галактиката.

Всъщност, книгата се занимава с няколко дни от живота на малък брой хора, свързани по една или друга причина със Сан Франциско - бял търговец на антики (американски продукти, от оръжия до комикси, които отдавна са излезли от употреба, но които се оказват колкционерска ценност за японците); японски търговски представител; евреин, който се оказва без работа и решава да започне собствен бизнес с производството на бижута; бившата жена на последния, която се опитва да намери своя път в живота; италианец от тайните служби работещ под прикритие в ТСЩ; германец, представящ се за шведски търговец на пластмаса, който всъщност е представител на една от боричкащите се за влияние фракции в Берлин, пристигнал за тайна среща с имперски чиновник.

Видно място в книгата заемат книгите. На първо място това е Книгата на промените, И-Чинг - древна китайска система за предвиждане на бъдещето, която много от героите използват за да разберат света около себе си и да преодолеят пречките, които съдбата поставя на пътя им.

Напълно зависими от И-Чинг, героите са запленени и от една по-съвременна творба, "И скакалци земята покриха". Книга, преследвана от германците и описваща как би изглеждал света ако Америка беше спечелила войната. 

Който не е чел "Човекът във високия замък" и има желание да го направи е добре да спре до тук  - не искаме да разваляме момента на изненадата, нали? 

А изненадата е в разкирването на истинския автор на алтернативната книга в книгата, "И скакалци земята покриха". Написана е от... И-Чинг! Дик ни го съобщава, набързо завързва всички нишки на повествованието и ни оставя да се чудим "какво е искал да каже автора". Че животът ни се управлява от някаква висша сила, която намира начин да ни принуди да се подчиним на Плана? Че можем да бъдем щастливи само ако се подчиняваме на тази сила? Че ще бъдем наказвани всеки път, когато се отдадем на собствените си желания и тръгнем по собствен път?

Добрият, лошият и тъпото копеле

Тези дни преглеждах списъка на всичко прочетено от мен през 2014-та и това ме накара да си направя една съвсем субективна равносметка:

най-добра книга - едва ли "Възвишение"  на Милен Русков ще влезе в групата на книгите, които ще взема със себе си на необитаем остров, но с голяма доза увереност мога да кажа, че беше най-доброто, което прочетох през изминалата година. Дано и 2015-та донесе такива качествени четива!

най-лоша книга - "The Magician's Assistant", Ann Patchett. Истинска прецаквация! Подведох се от многото звездички в Амазон и я купих с надеждата да прочета нещо по-различно и интересно. Е да, различно беше. Различно и много скучно! Добро начало, с нищо невпечатляващ език, тъпа история и плоски герои. 

The Magician's Assistant разказва за Сабине, дългокрака и красива асистентка на фокусник, 40+ малко годишна еврейка от Лос Анджелис. Сабине е прекарала целия си съзнателен живот в компанията на илюзиониста Парсифал и неговият любовник, френският виетнамец Фан. Влюбена във фокусника, тя се жени за него едва след смъртта на любимия му мъж, почти две години преди началото на книгата. Началото на книгата е белязано от смъртта на същия този Парсифал. Следва депресия, спомени, срещи с Парсифал и Фан в сънищата. Нещата се раздвижват, когато адвокатът изпълнител на завещанието на Парсифал разкрива дълбоко пазената му тайна - наличието на живи майка и сестри в град Алайънс, Небраска. Срещата на Сабине с "роднините", за чието съществуване не е подозирала, трябва да постави началото на историята. История, която бива тотално удавена от порой затъпяващи клишета - лоши съпрузи побойници, задушаващ малък град, провинциална ограниченост, изгубени надежди, пропуснати възможности, трудни избори... 

най-изненадваща книга - "Да убиеш присмехулник", Харпър Ли.

най-странна книга - "Ако пътник в зимна нощ", Итало Калвино. Да, супер странна книга! Книга за книги. Имаме Читател и Читателка, имаме и истории. През глава следим историята на Читателя и Читателката, през глава те започват да четат някоя нова история. Която отново и отново, за тяхно разочарование и искрено възмущение, остава незавършена. Накрая обаче се оказва, че това не е съвсем така. Удоволствието от четенето на тази книга, което признавам върви малко трудничко, се засилва и от послеслова на автора. В него той прави разбор на разбора, който друи автори са направили на неговата книга. Стори ми се като доста фина задявка с упражненията в стил "Какво е искал да каже авторът на произведението"!

най-тъпа книга - "След 22", Радостина Савова. В тази категория конкуренцията е жестока, но това е безспорният печеливш.

книга, която ще бъде прочетена пак - "Gaudy night", Дороти Сайърс. От както преди години открих детективските романи на Дороти Сайърс не съм спряла да се изкушавам от тях. Току ми щукне, че това, от което имам нужда в момента, е успокояващото дейстие на една нова среща с начетения, прекалено приказлив, очевидно умен но доста чалнат почитател на криминалните загадки, лорд Питър Уимзи (на чийто фамилен герб съвсем в тон с моя подход се кипри мотото As my Whimsy takes me). Тъй като не ги чета в правилния ред, не е странно, че попаднах на книга, свързана с други две преди нея от една обща тема - лорд Питър най-сетне намери достатъчно интересна жена и се наложи да се потруди яко за да я спечели! За разлика от всички останали книги на г-жа Сайърс, с които съм се сблъсквала преди (и след това), "Gaudy night" е огромна - къде 500 страници. Това явно се обяснява с факта, че заедно с поредната криминална загадка, авторката се е опитала да вмести любовна история, а всичко това е обилно подправено с голям брой задълбочени размисли по любопитни теми като: може ли двама души да намерят един друг без да загубят себе си; кое води по важност - истината или добруването на околните; трябва ли грижата към другите да измества отговорността ни към самите нас и т.н. Ровейки за повече информация след края на романа попаднах на доста есета на журналисти и писатели с размисли върху "Gaudy night". Дори "звезди" като Оруел са се изказвали по темата! Интересно е как за някои книгата е просто поредния детективски роман, за други една от най-добрите любовни истории в литературата, а за трети - ярко постижение на феминизма от началото на миналия век. Явно трябва да я прочета отново за да си изясня напълно собственото мнение.

На 8-ми декември за гетата и спешната помощ

След като изчетох маса остроумни и също толкова много малоумни коментари върху изказванията на скъпият на всички ни министър на здравеопазването, се сетих за една случка от последната сесия. Съвсем осмодекемврийски!

По време на един от по-тежките изпити, на които биват подложени бъдещите лекари, една колежка асистент... Извинете, все пак трябва да се държим полит-коректно! ... една колега асистент прекоси залата специално за да ми пошушне на ухото, че момичето, което изпитват в момента "е от онези циганчета, дето учат медицина". След това допълни, че въпросната студентка, заедно с още две със същия произход, била в нейна група. Винаги изкарвала високи оценки, но странно, колкото и да се стараела, нито веднъж не могла да я хване, че преписва!

За радост (и признавам си, за изненада на циникът в мен), изпитващите не се повлияха от произхода на момичето. Нито, между другото, от вонята, която идваше от снежно-белите на цвят негови колеги от български произход. 

Та припомняйки си тази случка, аз си помислих, че магистърът по медицина Москов, при цялото си аристократично потекло, може само да завижда на силата и на ума на тези "циганчета", които са успели да се измъкнат от гетото. Същото онова гето, за което той, като човек дал Хипократова клетва и клетва да служи на народа в ролята си на министър, носи отговорност. 

Бих искал да видя как г-н министъра ще отиде при тази студентка, отличник на випуска и бъдещ лекар, ще я погледне в очите и ще й каже "забраних на колегите ти от Бърза помощ да лекуват болните ти родители, защото те са цигани, следователно престъпници". Всъщност, циникът в мен казва, че г-н Москов има мъжество точно колкото за разговор с една студнетка, но съвсем не достатъчно за разговор с колеги министри по темата "как ние българите, като един народ с европейски и християнски ценности, допускаме в държавата ни да има гета, в които живеят оскотели от бедност и липса на образование хора".