Защо белите не могат да скачат?

Първо действие: Майка и син.

Сцена: Женската съблекалня на басейна. Майка помага на сина си (видима възраст 100 см) да се изкъпе и облече.

Майка: Качи се на пейката, да не си изцапаш краката. А така. Хайде бърши се сега.

Детето усилено си търка косата с хавлиена кърпа и използва възможността да хвърля скришни погледи към голите момичета и жени наоколо.

Майка: Студено ли ти е?
Син: Не.
Майка: Хайде по-бързо, да не настинеш! Днес как беше водата в басейна? Миналия път беше премръзнал!
Син: Добре беше...
Майка: Каква е тази глупост сега със скачането в училище? 

Момчето увило глава в кърпата повдига рамене.

Майка: Защо ви карат да скачате? Вредно е за организма!

Детето подава глава изпод кърпата: Защо?

Майка: Ами не е добре за момчетата да скачат!
Син: Защо за момчетата?
Майка: Ами заради топчетата! Освен това е вредно за стомаха! А и езика можеш да си прехапеш! Хайде, готов ли си? Седни сега внимателно, аз ще ти подам джапките!

Детето примерно сяда на пейката и си обува джапанките. Отново се заглежда по момичетата. Повечето са по-малки от него и вече са облечени, без очевидна намеса на майки.

Майка: Хайде сега да си изсушиш главата.
Син: Къде е сешоара?
Майка: Забравих го. Снощи нали се суших... Ама ще ползваш този дето е тука. Пяна искаш ли?
Син: Да!

Майката рови из сака и вади голяма туба.

Син: Сложи ми още! Дай още малко!
Майка: Стига ти вече, не е хубаво толкова много да слагаш! Дай аз да ти го сложа, че ти не се виждаш!

Второ действие: Майка, син и баща.

Сцена: Майката и синът излизат от басейна. Детето хуква към масата в кафенето към мъж с огромно шкембе, който чете вестник.

Баща: Хайде бе тати, много се забавихте! Как беше водата в басейна, студено ли ти е?

#Haterz

"There's something wrong with the internet."

Ако говорим за най-добри първи изречения на книги, това със сигурност попада в личния ми топ 10. Кратко и зарибяващо. Да не говорим колко е точно. Много малко от нас, прекарващите времето си в социалките, биха отхвърлили това твърдение! Малко от нас, надявам се, биха (могли да) продължили(ат) с "I mean, I'm not saying the internet made me kill Daniell, but it certainly helped."

Даниел е гаджето на най-добрия приятел. Тя е от онези досадници, които не разбират интернет и за това го чупят. Първата им работа когато се запознаете е да ви натрапят приятелството си във facebook. И тогава се започва! Постоянният поток от покани за Candy Crush, безбройните "лайкове" на бебета, снимките на закуски и крака с лакирани нокти. Снимките на любимия - любимия докато спи, любимия докато се крие зад завесата на душа. Гласовитото заиграване с "патриотични" инициативи. "Чекванията". И постоянните леко обидени, леко предизвикателни напомняния, че не си ги подкрепил, харесал, одобрил. Не си отбелязал, че ще присъстваш на купона им. Не си коментирал последната смяна на профилната им снимка.

Даниел заслужава да умре нали? Проблемът е, че не е само тя! В интернет освен досадници има откровени гадняри, които превземат животи, хора използващи благородни каузи за да крадат парите, завистници, които искат да рушат! 

Има обаче и такива, които знаят какво направи с гаджето на най-добрия си приятел онази вечер, в онзи бар! И те имат планове!

Ако още не сте се зарибили, ето още два ключови цитата:

"That's what the web's for - having the wrong opinion."

"We will give the world back its conscience. How? Simple." He paused for effect. Of course he did. "We will turn off Twitter for a day."

Има ли кой да ви обича?

Мъка, много мъка има в този сборник разкази на Калин Терзийски! Мъката на старите хора отхвърлили сина си, мъката на клошаря тръгнал да търси съкровища, мъката на омерзения родител, който иска да даде нещо добро на дъщеря си...
Но няма по-голяма мъка от тази на журналиста от Дарик и драскач на срамни стихчета Мартин К., който изпраща на летището любимата жена, тръгнала за Америка да прави минети на италианците и да краде за Световната банка!

И аз се измъчих докато прочета тези 150 страници. Започнах решително - всички плюят по автора, поучствах се длъжна да му дам шанс. Много погнуса е насъбрал в себе си г-н Терзийски, погнуса и самота, които явно напират да излязат навън. За това и разказите му са такива, гнуснички и безидейни. Като на обидено на света пубертетче, което не знае как да освободи напиращите чувства и прибягва до изпитания от поколения метод да шокира околните с мръсни думички.

Само на мен ли така ми се струва или мръсните думички и гнусните сценки се превръщат в запазена марка на новите български автори? Шока от грозния език лесно прикрива и липсата на идеи, и  липсата на въображение. Но най-добре прикрива липсата на талант. Да пишеш единствено и само за грозотата не е ли върховната проява на творческо безсилие?  Пишеш "просяк" и у твоя съвременник веднага изниква образа на онзи, с който се е разминал само преди час. Казваш "сивите панели на града" и твоят съгражданин веднага потъва в онази меланхолия, която може да предизвика само гледката, разкриваща се от прозореца на  собствената му кутийка.   Избираш късата форма и си готов. Пък и кой ще посмее да те разкритикува? Та ти си актуален и модерен, изваждаш на показ проблемите на съвременния Човек, не се свениш да говориш на Неговия език! Вярно, не предлагаш нищо ново, нищо полезно, но какво друго може да направи един дребен самотен човечец, освен да седне, да кърщи ръце и да вие? Пиши "нещо обидно и мръсно, напомнящо изсъхнала капка циганска семенна течност" и да бягаме!

Пубертетчетата с мръсните думички винаги са били на почит сред връстниците си. Лидерите на класа. Тези, които бягат от час за да изпафкат захвърления от възрастните фас и които гордо надигат бутилка в голямото междучасие. Смелите, които рушат стени! Бунтарите без домашно! Онези, които са се извисили толково високо над условностите, че не забелязват как всички ги подминават, заети от нелеката задача да растат.

А на корицата пише, че книгата е взела Европейската награда за литература. Шапки долу за преводача!

Създания от време

Кой не знае за Дзен, кой не е писал за него?

Прави ли ви впечатление, че колкото по-малък става света, толкова по-често жителите на Запада отправят поглед към Изтока в търсене на отговор на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало (все едно не го знаем!)? Ако не броим постоянно предъвкваните в изданията със слънчев цвят залитания на разни холивудски звезди, първият ми личен сблъсък с това явление стана чрез "Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет" на господин Робърт Пърсиг. Сигурно съм единственият човек в България, който НЕ харесва тази книга. Не, не я харесвам може би не е съвсем точно, по правилно би било да се каже, че бях силно разочарована от нея! Първо, заради големите очаквания събудени от колеги по четене, второ, заради претенциозния маниер на автора. След като отделя десетки страници за да ни уведоми колко значими разкрития за смисъла на живота ще направи в книгата си, един вид да ни подготви за шока, който ще изживеем, Пърсиг се втурва да ни убеждава в очевадни неща, например това колко е важно да търсим качеството във всичко, което правим. Пардон, Качеството. 

Създания от време

В този ред на мисли, "Създания от време" на Рут Озеки е една скромна книга, написана без кой знае какви претенции и с любов към историята. Може би именно заради това човек може да научи от нея много повече за Живота, Вселената и Всичко останало. Срещнах книгата преди време, докато преглеждах списъка на номинираните за награда Ман Букър 2013. Краткото описание на съдържанието й ми хареса, изкуших се да я купя и не съжалявам за времето, което отделих на нейните над 400 страници.

"A Tale for the Time Being" е книга с две истории, които постепенно се доближават, оплитат и сливат - историята на Рут, американо-японка, писателка на средна възраст, обитателка на остров на тихоокеанското крайбрежие на Канада и Нао, японо-американка, ученичка, която живее в затънтено предградие на Токио. Разхождайки се по брега, Рут намира изхвърлен от океана дневник, прибира го и започва да чете. Нао седи в кафене в Токио и пише дневник, в който иска да разкаже за живота на своята пра-прабаба, 104 годишна дзен монахиня, но в който всъщност подробно описва последната година от живота си.

Бавно и полека навлизаме в ежедневието на двете героини и техните семейства. Проблемите, с които те се сблъскват, са колкото насъпоставими - писателски блок и тормоз в училище, толкова и сходни - липса на ясно бъдеще, чувство за вина към любимите хора (живи и мъртви) и безпомощност пред случващото се наоколо (война, климатични промени, икономически кризи, природни бедствия). За да намери пътя си всеки трябва да разбере, че е същество от време - живеем сега, не вчера и не утре, а във всеки един момент трябва да правим най-добрия възможен избор между наличните добро и зло, отново и отново.

Развръзката е колкото изненадваща, толкова и мистична, а най-хубавото в нея е, че Озеки не се изкушава да я остави без обяснение и предлага поне три - шаманско, дзен и квантово. Последното звучи малко прекалено и доста необосновани, но какъв по-добър отговор за една странна история от "поради кванта", както би казал Тери Пратчет?