Първите студенти се появяват 15 минути след официалното начало на часа. Две изтупани госпожици влизат без да поздравят и увлечени в разговор се разполагат на масата (едната с гръб към мен). Въпросът къде са останалите ги сварва неподготвени и те втренчват учудени погледи в мен. Става очевидно, че няма да получа отговор на този въпрос, но се чувствам длъжна да повдигна друг, още по-тежък - за онези 10 въпроса, на които те трябваше да отговорят предната седмица. Вадя тестове начервени по-обилно от фолк-звезда и им ги подавам с молбата да прегледат внимателно грешните отговори, защото са прекалено много. Предлагам си услугите да обсъдим всичко, което ги притеснява. В момента, в който забелязват оценките губят интерес и невъзмутимо продължават разговора. Опитът ми да привлека вниманието им обратно върху нуждата да учат по-сериозно предизвиква нова вълна от учудване. Една от студентките склонява да ме удостои с коментара "Аз специално толкова усилия положих, явно и да учиш, и да не учиш резултатът ще е все същия". Възползвам се от тази повърхностна проява на интерес и цитирам някои от отговорите, които е дала на въпросите от теста. Полагайки гигантски усилия да не се изхиля на тъпотата им, обяснявам, че явно са били много разсеяни и не са чели внимателно въпросите. Това е посрещнато със силно възмущение - въпросите били подвеждащи!
Очевидно идеята да обсъдим плачевните резултати не среща разбиране, за това решавам да започна с новия раздел. Докато обяснявам колко е тежък и как наистина трябва да положат повечко усилия, вратата се отваря и в сатята нахлуват шумно трима техни колегити. Любезно моля повече да не закъсняват, те се извиняват и с много шум от разместване на столове се настаняват. Говоря 15 минути. През цялото време трима си шушнат, един дреме, а един, ухилен до уши, усилено шари с пръсти по екрана на телефона. Замислям се какво развлечение бих могла да им предложа в оставащите два учебни часа... Претупвам на бързо "лекцията", разпределям домашно, за което знам, че няма дори да си запишат и ги провождам по живо, по здраво.
Две минути след като се излезли, групата се връща в пълен състав. Преливащи от ентусиазъм ме уведомяват, че двама от тях няма да могат да дойдат следващата седмица, защото ще пътуват в чужбина. Преди да мога да кажа нещо, останалите трима ме питат има ли смисъл при това положение да идват на упражнение, нали имат право на 2 неизвинени отсъствия?
Вече и на мен не ми пука.
Вече и на мен не ми пука.
Студентите, за чието право да учат изслушахме толкова приказки през последните дни.
На онези, ранобудните окупатори, честит празник. Искрено ви желая успех в ролята на будители, имаме спешна нужда от такива!
