На театър

Миналата седмица.... Или беше по-миналата? Хм... Абе, една седмица имах шанса да видя новата постановка на Мариус Куркински в Народния - "Ревизор" на Гогол. Отидох със страх, защото същата сутрин бях прочела, че постановката е цели 4 часа, режисьорът (Куркински) не е спестил нищо от депресиращото настроение на оригиналната пиеса, а сцената е просто претъпкана с актьори (над 30 човека!).  Беше събота, аз бях малко нещо болна, а освен това се чувствах супер уморена. Очаквах, че ще заспя още на 15тата минута и бях подготвена психически, че след антракта ще си тръгна.

Е, не само не си тръгнах рано, рано, ами взех, че останах доволна! Напук на себе си и на рецензиите, един вид. Мариус Куркински, както може да се очаква, беше велик! Вживяването му в ролята беше пълно - малко, гадно, злобно човече, свикнало само да граби и склонно да повярва във всичко, което е в негова изгода!

Ако имаше нещо дразнещо, то беше същото, което винаги ме дразни в театрални постановки. Крясъците. Не разбирам защо на Куркински в "Ревизор" или на Наум Шопов в "Крал Лир" не им се налага да крещят за да бъдат чути и разбрани? И какво им е на останалите, че постоянно се дерат? Е добре, не всички останали, само повечето. Всъщност, кресльовците обикновен са кресли... Не винаги разбира се, но и в "Ревизор" дамите не изневериха на стила си и успешно надвикваха повечето от партньорите си от противоположния пол. Разтворили усти, жилите по вратовете им са се опънали до скъсване, а гласовете им, при тези децибели, не могат да изразят и грам емоция. Какъв е смисълът? Харесва им да викат? Или така са ги научили в НАТФИЗ? Ако гласовете им са толкова слаби, какво парвят в театъра?

Този въпрос винаги ме е тормозел. Мислех си, че крясъците им са израз на безсилие. Приемах, че театралното изкуство и виковете вървят ръка за ръка. Докато не попаднах на няколко постановки на камерна сцена. О, чудо! Театърът можел да бъде и с по-нормален звук, актьорите можели да говорят нормално, а гласовете им дори успяват да предадат чувствата на героя, в чиято кожа са влезли актьорите!

Няма да забравя спектакъла "Нордост" в Младежкия! Само три жени, сцената изцяло в черно, историята се предава само чрез редуващите се разкази на героините. Ангелина Славова, Койна Русева и Искра Донова бяха невероятни! За първи път видях разплакани зрители в салона. Който не е гледал спектакъла горещо му го препоръчвам... С първите реплики на Койна Русева се опита да влезе в традиоцинната креслива роля от големите сцени, но за щастие на третото изречение взе, че се задави. В опит да потули кашлянето заговори по-тихо и продължи така, смислено и емоционално, съвсем до края ;-)


Какъв, питате, е изводът? Може би българските актьори са доста кадърни, но повечето от тях имат нужда от уюта на камерната сцена за да се покажат в пълният си блясък!

Дочуто в автобуса

- Ти четеш? 

- Да.

- Ти ЧЕТЕШ???

- Да!

- Е какво четеш? Книги!?!

- Да...

- Четеш?... Четеш КНИГИ?... И какво четеш?

- Еми сега в момента чета "Пърси Джаксън и боговете на Олимп"... Това е една поредица, има 5 книги...

- Четеш? Четеш книги???

- Да. Е, сега съм на първата...

- Четеш! Аз пък започнах да чета Хари Потър. Преди 5 години я почнах, сега съм на 4тата книга... Хахах... ЧЕТЕШ???

Летни четива

Такааа, да видим какво ми мина през ръцете през последните 2-3 месеца. Без някакъв смислен ред:

The Lightning Thief, Rick Riordan

Братото я донесе, а аз побързах да проверя защо я е купил! Не знам дали almaak , но в книгата се разказва за първите стъпки в героизма на Джаксън, момче с дислекция и хиперактивност, син на един от гръцките богове. Както се оказва, днес, в началото на 21ви век, гръцките богове са се преместили да живеят в САЩ. Тъй като се явявали олицетворение на Западната цивилизация, било съвсем естествено да се местят заедно с нея, така че винаги да се намират в сърцето и душата й! Били в Гърция, в Рим, в Англия, сега, естествено, бил дошъл редът на Америка. За това Олимп, представете си, е разположен току в Ню Йорк - можело да го намерите ако отидете в Емпайр Стейтс Билдинг и натиснете копчето за 600тния етаж, а там горе проявят благосклонност и ви пуснат.

Да му се доповръща на човек, а? На мен със сигурност взе да ми се събира гаден вкус в устата... От чисто любопитство обаче (или заради извратеното желание да намеря още поводи за критики и подигравки), реших да продължа и взех, че се сблъскъх с приятни изненади! Първо, бащата на Пърси се оказа Посейдон - неочакваният досег с морето посред лято определено ми се понрави и ме тласна към следващите страници! Там започнаха да се появяват свежи моменти - Горгоната Медуза се оказа собственик на магазин за статуи, Арес караше Харли Дейвидсън и стана за резил защото е малко нещо тъп, едно чихуахуа изскочи от скута на възрастната си стопанка и се превърна в Химера, Дионис бе прокуден от Олимп заради пианство и назначен като директор на летен лагер, Хадес се намираше под Лос Анжелис и всеки изблик на ярост у повелителят му носеше земетресения, а кучето Цербер си падаше по гумени топки...

В крайна сметка историята се завъртя доста добре и не съжалявам, че преглътнах американските лиготии! Лошото е, че май се зарибих - проверих, че приключенията на Пърси продължават в The Sea of Monsters!

Лора от сутрин до вечер, Димитър Коцев - Шошо

Тази книга я прочетох тайно, тайно. Беше купена за подарък, но се застоя твърде дълго в къщи. Любопитството ми надделя и аз, стараейки се да не разтварям много страниците, за да не личи,че е употребявана я погълнах без свян! Напомни ми онази декемврийска седмица, когато открих, че майка е купила Румцайс за подарък - прочетох го скришно, завряна в гардероба, и после нямах изненада за Коледа...

В този случай още не съм застигната от наказание, за това смело ще рапортувам, че книгата си я бива! Е, някои цинизми ми дойдоха в повече, но предполагам, че хората, които са хванати от улицата наистина си говорят така. В повечко бяха също алкохола и наркотиците - наистина не вярвам, че човек може да изпие/погълне/изпуши толкова много и да продължи да движи (особено ако е паднал междувременно от 4тия етаж и си е докарал мозъчно сътресение). Денят на Лора обаче си го биваше - имаше изненади, лирични описания на града, освежаващи интерпретации на съвсем тривиални събития и доста оригинални образи. Много ме изкефи пълната липса на трагични размисли на тема "тежкото социалистическо минало" - нещо, което твърде рядко се случва в съвременните български книги и филми. Готини бяха и малките картинки по краищата на страниците - определено внасяха разнообразие и правеха книгата още по-лека за четене. Важно е да се отбележи също, че макар и щастлив (да приемем), краят остави някои въпросителни.

Трябва да видя филма - Линдито обеща да ходим преди има няма 2 месеца!


I Shall Wear Midnight, на Тери

Нова книга от поредицата за Тифани. Готини лафчета и каламбури, вещици и смешни ситуации. Както подобава на една книга за Диска! Нак Мак Фигълите са ми стари любимци, баба Вихронрав и леля Ог също се появиха към края. Но май... Колкото и да ми е неприятно, с това се изчерпват положителните неща, които мога да кажа за книгата :-( Историята започна обещаващо, но силата й определено се загуби някъде преди средата. Настана един хаос от срещи със стари герои, разсъждения на тема "отговорността на една вещица" и повторения на стари идеи. Краят беше хубав, но някък плосък.

За да завърша все пак с добра дума за моя любимец мога да цопна едно цитатче, което особено ми се понрави: "The world is always very nearly drowning in mysterious omens. You just had to pick the one that was convenient!".

Това освен, че звучи ужасно вярно, има предимството да се връзва с темата на една друга книга, която прочетох това лято:

Махалото на Фуко, Умберто Еко

Тук става дума за човешката склонност към търсене на мистични предзнаменования. При това обсъдено на майтап! Една поредица от случайности кара трима приятели да използват натрупаната информация за Граали, тамплиери, масони, пирамиди, космически енергии, розейнкройцери, телурични течения, зашифровани тайни открити в мазетата на полуразрушени замъци, окултни знаци, ектоплазми и какви ли не други неща, за да създадат собствена стройна теория обединяваща всички други мистични вярвания.

За да създадат тази своя теория те сглобяват случайни идеи, просто защото звучи добре. На принципа - записваш на листчета няколко думи и изрази, подбираш няколко от тях на принципа на случайността и получаваш нещо ново:
"Мини е годеницата на Мики Маус.
Тамплиерите са замесени във всичко.
това, което следва не е вярно."

Шегата обаче се обръща срещу тях. "С мен се случи това, което би могло да се случи с някой етнолог, който, след като години е изучавал канибализма, за да се изгаври с ограничеността на тъпите бели, им разказва ,че човешкото месо е много вкусно. Безотговорно, защото никога няма да опита. До момента, в който някой любознателен слушател не поиска да изпробва неговото. И докато го разкъсват, той няма да узнае истината, но почти ще се надява ритуалът да се окаже сполучлив, за да оправдае поне смъррта му."

Поклонниците на окултното, винаги нащрек, попадат по случайност на новоскалъпената теория и веднага се влюбват в нея: "Хората вярват на този, който им продава лосион за растеж на косата. Усещат инстинктивно, че съчетава истини, които се несъвместими, че не е логично и не е за вярване. Но са ги учили, че Бог е многолик, непознаваем и следователно нелогичността е онова, което те смятат за най-близко до природата на Бог. Неправдоподобността е това, което най-силно наподобява чудото. А вие сте измислили лосион за растеж на косата."

Започват да задават въпроси. Въпроси, на които няма отговор, защото: "Истински посветен е онзи, който знае, че най-могъщата от тайните е тайната без съдържание, защото никой враг не би могъл да те принуди да я издадеш, нито един събрат не би могъл да я изтръгне от теб."

И става една истинска играчка-плачка!

Признавам си, че никак не ми беше лесно да я прочета тази книга! Умберто Еко има "гадният" навик да се вживява в детайлите! На моменти те ми идваха малко в повече и подозирам, че в опита да отмятам страници съм загубила някои тънки моменти. Цялостната идея на Махалото обаче ми пасна - както казва и Тери, светът е пълен с предзнаменования и твърде много хора се вживяват в тях! Много се веселих на следният коментар на Еко за книгите на Дан Браун:

"-I was obliged to read it because everybody was asking me about it. My answer is that Dan Brown is one of the characters in my novel Foucault’s Pendulum, which is about people who start believing in occult stuff.
- But you yourself seem interested in the kabbalah, alchemy and other occult practices explored in the novel.
-No. In Foucault’s Pendulum I wrote the grotesque representation of these kind of people. So Dan Brown is one of my creatures."

The Closers, Michael Connelly

В тази книга детектив Йеронимус Бош се завръща на сцената след като е прекарал 1-2 години в пенсия и се захваща със стари случаи, които имат нужда от затваряне. Това пояснение е за онези от нас, които не следим в детайли кариерата на това ченге, както прави Зонко!

Симпатично лятно четиво - добра завръзка, бърза крачка и симпатични детайли за цвят. Най-доволна останах от това, че накрая, въпреки очакванията ни, върлият враг на Бош се оказа (относително) чист!

Поклоннически туризъм

Старата реГенерация

"- Ало...? Обажда се ... , помниш ли ме? Хаха, да! Абе знаеш ли за какво ти се обаждам, тука имам един порблем с компютъра... Носих го в магазина, не можаха да го оправят... Много се мъчиха и накрая се отказаха. Понеже не можаха да разберат какво точно му има направо смениха дъното, сложеха му нов диск, допълнителна памет... Абе направо нов компютър си ми върнаха, дори ми дадоха допълнително 3 години гаранция! Да бе, всичко смениха защото казаха, че не могат да се оправят с проблема.. Обаче ми инсталираха Windows на английски и сега ми трябва помощ с разни дребни работи - Скайпа не мога да си сложа, там торентите дето си дърпам.. Е такива неща. Аз нали съм от старата регенерация, дребни неща, ама не мога да ги направя..."

Телефонният разговор бе подслушан на една сойфиска автобусна спирка. Стопанинът на модерните средства за комуникация и кражба на интелектуална собственост беше около 20+ годишен, якичък младеж, с лъскави дрешки и очевидно без никакви претенции за собственост върху интелект.

Le Petit Cafe

Както си вървиш по Патриарха към Попа, в ляво, малко преди кръстовището с Левски попаднш на Le petit cafe. Мъъъничко местенце, само с четири кръгли масички с по 2-3 стола. Бели стени, таван с тъмни дървени греди, по стените рафтове с буркани чай, кафе и сладки. Торти собствено производство. Качествено кафе сервирано с усмивка.

Място, където можеш да отмориш след забързания ден, похапвайки вкусна бананова торта и отпивайки бавно от ароматното макиато.

Историкът

Ето че и аз попаднах в клопката на вампирите! Толкова време се дърпах и опъвах, но не, упорството явно бе напълно излишно. При това всичко стана без да искам! Отдавна чувам да се споменава "Историкът", на Елизабет Костова, но някак фактът, че тя, видите ли е наш човек, защото, видите ли, се е омъжила за наше момче, не можа да ме убеди в необходимостта да отделя от ценното си време и да я прочета.

Напоследък обаче попаднах на информацията, че г-жа Костова е направила фондация в подкрепа на начинаещи български писатели и реших, че в израз на морална подкрепа за това похвално начинание, мога поне да прочета книгата й! Взех я от библиотеката и, леко стресната от размера й, се навърлих да я чета. Не знахе нищо за тази книга. Съвсем нищо. Появата на Дракула още на първите страници ми дойде като гръм от ясно небе - не бях очаквала такъв долен номер. Продължих обаче, тъпо и упорито, да се боря с тухлата. Страница след страница, глава след глава. Изтощително си беше, но успях да я завърша. Ще ми се да напиша нещо за нея, но някак трудно намирам думи. Може би е редно да кажа, че сравненията с Дан Браун, на които попаднах из блого-сферата са съвсем незаслужени - това е все едно да сравняваш някои от класиците на българските мафиотски жанрове с Робърт Лъдлъм например. Също както "Самоличността на Борн", "Историкът" не е някакво върховно постижение на световната литература, но в никакъв случай не може да се каже, че е лошо написана!

Историята в общи линии е увлекателна, въпреки наличието на вампири, към които никога не съм проявявала интерес. Описанията на места и хора са чудесни и успяват да създадат атмосфера. Преплитането на историите на няколко поколения хора в началото е интересно, раздвижва сюжетната линия, държи читателя в напрежение, но купищата писма в крайна сметка ми дойдоха в повече. Краят идва вензапно, все едно авторката изведнъж е осъзнала, че разказът й се е проточил прекалено много. Сам по себе си завършекът на историята е добър - първо доброто победи, после злото получи нов шанс под формата на Епилог.

Може би най-хубавото нещо в "Историкът" е положителното отношение към книгите, което струи от всяка страница. Авторката явно е влюбена в книгите и четенето, може би изпитва възхищение към хората, които се ровят из архивите в търсене на забравени истини. Ако е успяла да вдъхне поне част от книгоманията си на множеството почитатели на леките четива, мисля, че заслужава моите почитания!

А аз, затваряйки последната страница внезапно се сетих, че съм лъгала сама себе си - не е вярно, че не съм чела други книги за вампири, чела съм и още как! "Господари и господарки"! Смятам да се метна на малкото томче от Тери в най-скоро време - моментът, в който ухапвайки баба Вихронрав вампирите започнаха да примират за чай е сред любимите ми! Това вече е класика!

Табло за обяви

Инженери

Е не можах да се въздържа!

"Аз съм учил изчислителна техника в МЕИ и за радост не използвам интернет. Единственото, на което залагам е на движението напред с други механизми - не пиша писма, а викам хората, натискам ги, очаквам конкретни решения, очаквам конкретни ангажименти, всяка седмица ходя на оперативки. Побеля ми косата от това", каза министър Плевнелиев. Той не вярва, че този компютър ще му помогне много в работата и предполага, че ще го използва, за да се информира за актуалните новини в медиите. "В моето министерство доста мейли се пишат, но като че ли работата се върши по друг начин - контрол, ясни ангажименти", разказа министърът, като откровено призна, че не е написал един мейл през живота си."

На живо от Голгота

Признавам си без бой, тази книга не я дочетох. Започнах я с голям интерес, отдавна любопитствам да видя що е то, но пряко сили стигнах едва до средата. Нямам нерви да продължа. Реших, че нямам и чак толкова свободно врече, че да си го губя за тъпи книги!

Не, честно, какво намират в тази книга хората? Вярно, отчитам, надали има друга книга в историята на човечеството с толкова висока концентрация на пишки! Мисля обаче, че това би се възприело като литературно достойнство от твърде малък брой хора. Какво намират осталаните, които толкова припадат по нея?

Вярно, може би съм малко тъпа и мисълта на автора е твърде дълбока за мен. Това което схванах е, че Гор Видал усилено се бъзика със:

• заклетите пуритани;
• религиозните фанатици;
• телевизионните проповедници;
• хората залепнали за дивана пред телевизора;
• онези, които се опитват да ти продадат какви ли не безсмислици с помощта на телевизионния екран;
• new age перковците;
• спиритистите;
  
• ...

Тъй като въпросните индивиди нямат възможност да се защитят, никога не са ми пречили в реалния живот, а и авторът не предлага нещо по-смислено, цялото оригиналничене на Видал за мен е напълно излишно...

Ужас, ужас

Вчера гледах началото на Малкото голямо четене. През цялото време си мислех, че всичко е твърде елементарно - все пак, на всички трябва да е ясно, че най-хубавата детска книжка е "Пипи дългото чорапче"! Нали?

След което внезапно се сетих за НАЙ-любимата си книга, "Моето семейство и други животни"!

Засрамена от пропуска се замислих, че... много обичам и романите на Кестнер!

"Момо" също е една велика книга!

А "Децата на капитан Грант" къде остана?

Или приключенията на Нуми и Ники?

Защо не "Маншон, полуобувка и мъхеста брада"?

Може би "Крокодила Гена"?

Да не забравяме Патиланците!

Със сигурност не трябва да пропускаме Билбо Бегинс.

Нито пък невероятната Марта!

А...

Или...

Защо не...

Може би...

Ужас!

Bookcrossing

Тази събота и неделя за пореден път правих нещастни опити да разчистя малко място в домашната библиотека. Разбира се и този път старанията ми не се увенчаха с кой знае какъв успех - свалих 15-тина учебника в мазето, но тяхното място бе на бързо заето от новите попълнения от последните месеци (като например Nation, Harper's biochemistry и "Пет фентъзи разказа" на Толкин). Тъй като мазето също полека-лека започва да се запълва, реших за пореден път да пусна няколко не особено любими книги в bookcrossing. Да, знам, че тук ще получа оплюване от някои върли читатели, но ще стисна зъби и ще го преживея! ;-)

Първата, която изпратих на път беше "Повелителката на метлата" (никой не е идеален!!!). Много старателно я регистрирах, надписах и зарязах насред един много населен коридор в МУ. Зачаках.

Чакама, чакам, но и периодично порверявам страницата за да видя дали случайно някой не е написал нещо, въпреки, че би трябвало да получи е-мейл, когато това стане! Вече минаха 4 дни и нищо! Нито дума от новият й собственик. Направо съм разочарована...

Чудя се дали причината не е в името на книгата! Кой е най-вероятно да прояви интерес към омайното заглавие "Повелителката на метлата"? Някой буден студент, който знае що е то интернет и може да влиза и пише в него или някоя от възрастните жени, които обикалят намръщено университета, въртейки вяло въпросното оръдие на труда?