Имах "щастието" да прочета първата книга (вече съм почти до половината на втората) В началото на това лято. Беше ми горещо препоръчана от мои приятелки от Швеция като уникално зарибяваща и интересна кримка. Понеже бях във ваканция, реших, че точно от една кримка имам нужда!
Захванах се с първата книга, "Мъжът, който мразеше жени", една жежка вечер, след като цял ден бях търчала из кривите улички на Комо. Началото определено ми хареса - авторът на книгата е швед, така че в текста се сблъсках с познати ми улички в Стокхолм, градчета в Швеция за съм чувала или които съм посещавала, разни скандинавски обичаи и др. такива носталгични хубавинки. Свежо. Зарязах "Вино от глухарчета" и забързах да видя какво става. Книгата ми хареса, ама само първите 50тина страници, когато автора ни въвеждаше в обстановката. След това започна да става абсурдно скучно:
- в опити да разтегне текста и да поддържа напрежението, Стиг Ларшон кара героите си да изпиват по една кафеварка кафе на страница (дори аз, страстен любител на кафе, в един момент забелязах, че целия този кофеин май ми идва в повече);
- през половин старница ни информираха за часа и времето, без тази информация да ни е нужно за да си правим изводи за душевното или физическото състояние, международното положение или нещо подобно;
- отговорът на главната загадка бе разкрит 100 страници преди края, но тогава се развихри една по-второстепенна история, която внезапно и много неочаквано стана център на цялата трилогия;
- главният герой, описан като чуствителна и здравомислеща натура, спа с всички жени които му попадаха, не защото му харесваха, а за да им направи услуга;
- същият бе заточен за два месеца в затвора, ама се върна и развихри само след половин страничка, нищо че до този момент автора отделяше по цели глави за да обясни как господина е ходил на разходка в гората;
- водещата женска фигура, Саландер, е едно много странно и неправдободобно съчетание от аутист със завидни способности да обработва информация във всякакъв вид; рокер с черно кожено яке, татуировки и обеци по цялото тяло; хакер; мацка, която налита на бой за най-малкото нещо; нимфоманка и сексуално-малтретирано момиче, което с едно натискане на клавиша убива човек, но не е в състояние да се отърве от попечителство;
Най-идиотски (дори малко перверзен) ми се стори момента с подробното описание на садиското изнасилване на Саландер, което според мен беше абсолютно излишна кръпка към сюжета. Май като цяло тези кръпки ми дойдоха в повечко - може би наистина покойният вече господин Ларшон е започнал с идея за една книга, но някъде по средата се е сетил, че ако се върне и добави тук-там по някоя малка завръзка, ще може да се разпростре и да нацвъка още две.
Може би просто недоволството ми от книгата беше резултат от големите очаквания, породени от горещите препоръки и контраста със стила на Бредбъри ;-)
Няма коментари:
Публикуване на коментар