Кой не знае за Дзен, кой не е писал за него?
Прави ли ви впечатление, че колкото по-малък става света, толкова по-често жителите на Запада отправят поглед към Изтока в търсене на отговор на Въпроса за Живота, Вселената и Всичко останало (все едно не го знаем!)? Ако не броим постоянно предъвкваните в изданията със слънчев цвят залитания на разни холивудски звезди, първият ми личен сблъсък с това явление стана чрез "Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет" на господин Робърт Пърсиг. Сигурно съм единственият човек в България, който НЕ харесва тази книга. Не, не я харесвам може би не е съвсем точно, по правилно би било да се каже, че бях силно разочарована от нея! Първо, заради големите очаквания събудени от колеги по четене, второ, заради претенциозния маниер на автора. След като отделя десетки страници за да ни уведоми колко значими разкрития за смисъла на живота ще направи в книгата си, един вид да ни подготви за шока, който ще изживеем, Пърсиг се втурва да ни убеждава в очевадни неща, например това колко е важно да търсим качеството във всичко, което правим. Пардон, Качеството.
Създания от време
В този ред на мисли, "Създания от време" на Рут Озеки е една скромна книга, написана без кой знае какви претенции и с любов към историята. Може би именно заради това човек може да научи от нея много повече за Живота, Вселената и Всичко останало. Срещнах книгата преди време, докато преглеждах списъка на номинираните за награда Ман Букър 2013. Краткото описание на съдържанието й ми хареса, изкуших се да я купя и не съжалявам за времето, което отделих на нейните над 400 страници.
"A Tale for the Time Being" е книга с две истории, които постепенно се доближават, оплитат и сливат - историята на Рут, американо-японка, писателка на средна възраст, обитателка на остров на тихоокеанското крайбрежие на Канада и Нао, японо-американка, ученичка, която живее в затънтено предградие на Токио. Разхождайки се по брега, Рут намира изхвърлен от океана дневник, прибира го и започва да чете. Нао седи в кафене в Токио и пише дневник, в който иска да разкаже за живота на своята пра-прабаба, 104 годишна дзен монахиня, но в който всъщност подробно описва последната година от живота си.
Бавно и полека навлизаме в ежедневието на двете героини и техните семейства. Проблемите, с които те се сблъскват, са колкото насъпоставими - писателски блок и тормоз в училище, толкова и сходни - липса на ясно бъдеще, чувство за вина към любимите хора (живи и мъртви) и безпомощност пред случващото се наоколо (война, климатични промени, икономически кризи, природни бедствия). За да намери пътя си всеки трябва да разбере, че е същество от време - живеем сега, не вчера и не утре, а във всеки един момент трябва да правим най-добрия възможен избор между наличните добро и зло, отново и отново.
Развръзката е колкото изненадваща, толкова и мистична, а най-хубавото в нея е, че Озеки не се изкушава да я остави без обяснение и предлага поне три - шаманско, дзен и квантово. Последното звучи малко прекалено и доста необосновани, но какъв по-добър отговор за една странна история от "поради кванта", както би казал Тери Пратчет?
