Гаф

Вчера се изложих. Пак! Присъствах на следния разговор:
А.: Те май сами са си събрали парите и са си платили сватбата. То сега много хора правят така, модерно е сам да си плащаш за сватбата, а не да разчиташ на родителите си.
Б.: Не е лошо.
Аз: Еми разбира се! В кой век живеем?
А. и Б. в един глас: Ами на нас нашите ни платиха сватбата! Те не са такива хора!

Опааа...

Ким

Киплинг = "Книга за джунглата". Нищо друго не бях чела от този автор. Братото обаче ме зариби като ми подари "Ким". Признавам си, започнах я с известна доза подозрение. Езикът - супер труден, темата - индийска, размерът - мижавичък. След 10-тата страница обаче ме грабна и я прочетох почти на един дъх!
Историята е леко детска - малко момче, син на ирландски войник, остава сирак и израства по улиците на голям и шарен индийски град - Лахор, днес в Пакистан. Проси, краде, смята себе си за местен и се гордее с познанията си за живота и нравите на всички касти, които могат да се сращнат в неговия град. Докато не среща представител на непозната каста, тибетски лама, който го омайва и несъзнателно въвлича в огромно приключение. Приключение с крадци, убийци, шпионаж, интриги и търсене на Истината.
Чудна книжка - малка, но голяма ;-) За мен най-впечатляваща беше любовта, с която Киплинг описва всичко индийско! Очароват го хората, природата и природата на хората, толкова различна от европейската. Такова представяне на всички лошо, което сме свикнали да асоциираме с Ориента, размотаването, убедеността, че само твоята истина е важна и значима, желанието да натрупаш пари на всяка цена, отричането на ред и правила, не бях очаквала!
За Киплинг, Индия и Ориента, това е цвят, аромати и топлина във взаимоотношенията. Никога не съм обичала Индия. По-скоро, никога не съм си падала по човешката (не-животинска) част на този суб-континент. Киплинг обаче ме очарова и изтри представите ми за мизерия, хаос и мърсотия. Почти ме спечели за каузата - екскурзия от Делхи до Гоа ;-)

Срам

Днес, в самото начало на работния ден, стигнах до един важен извод! Срам ме е, че работя тук!!!

Срам ме е, че шефката ми казва кога да взема отпуск. Срам ме е, че след като се разбрахме, че всички ще излизат във ваканция до 25ти август (за тези от нас, които не могат и не искат, октомври ще бъде август), някои успяха да си изкрънкат свободни дни точно за заветните седмици в края на август и началото на септември. Срам ме е, че сега стоя тук и съвсем сама подготвям конференция за 9ти септември, докато другите се стягат за море.

Но най вече ме е срам, защото всички ще разберат що за стока сме и ще помислят, че аз съм една от ТЯХ! Защото аз ще съм тази, която ще изпраща на печатарите текстовете и снимките за рекламните материали. Снимки, надписвани с Word drawing; растерно лого с размер 0,5х0,5 см; текстове писани, брисани и преправяни стотици пъти, докато накрая не казват нищо и не приличат на нищо...

А накрая със срам ще отнеса и критиките, че не съм помислила преди да направя нещата и са очаквали повече от мен!

Долу ръцете!

МРАЗЯ да ме пипат непознати хора! Побеснявам! Защо го правят? Защо шефката ми влиза и от вратата налита да ми роши косата с думите "Как си днес"? Защо лаборантката идва, казва "Здравей" и веднага налита да ме мачка, говорейки ми глупости от рода на "ох, много работиш ти, винаги като вляза и тракаш на компютъра"? Тя, последната, винаги налита на гола плът - ако съм с блуза с дълъг ръкав тръгва да ме пипа по лицето, ако съм с тениска ме мачка по ръката, а днес, понеже съм с гол гръб се залепи да ме разтрива!
Дръжте си ръцете далеч от мен, моля! Да, знаем се от 10 години, но не сме първи приятелки, че да се отдаваме на милувки - колежки сме, ти си ми шефка, а ти работиш на другия край на коридора и винаги сме били на "Здравей-Здрасти"!
Какво е това?!?
Дърпам се, не схващат намека. Пробвах да си го кажа в прав текст, помолих шефката да спре, обясних, че не ми е приятно. Притеснявах се, че ще се засегне. Не би! Следващият път ми налетя с думите "ти нали не обичаш да ти роша косата"!!!
Защо???