Хиндемит

Аз в ролята на шопа: Те такъв филм нема!

Четене

Ето, да се изкажа и аз за Голямото четене! Нямах такова намерение, особено след спора на тема "може ли "Под игото" да е любим роман" с Марсуп-чо от вчера. Не си прав брато, шъ знаиш! Ама нищо де, ти си малък още, ще ти дойде акъла ;-) Междувременно аз да се върна на мисълта си... Днес на път за работа успях да хвана не-претъпкан автобус, спокойно се разположих на една седалка и извадих книжката. За информация на любопитните, "The Wee Free Men". На следващата спирка до мен се намести един дядо. Типичен представител на онези пенсионери, които стават в ранни зори, нарамват торбичката и хукват към пазара "Иван Вазов". От хората дето задължително намирисват (главно на чесън), бутат се и гледат да се заядат за нещо, за да си разнообразят деня. Седна той до мен, погледна ме и каза "Ааа, значи "Голямото четене" продължава!" Усмихнах се и се съгласих с него. Той продължи, явно това, че аз се опитвам да чета не го смути, "То е хубаво човек да чете! Хем научава нещо, хем убива времето, хем докато чете не му идват разни лоши мисли...". Да си призная стана ми адски мило! И реших, че не е от значение какъв е резултата от гласуването, дали на нас ни харесва или не, дали е израз на комплексарщина или на здрав разум. Важното е, че една такава ТВ кампания може да накара човек, който сигурно иначе чете само "Дума", "Трета възраст" или "Втора младост", да говори за книги!

Малки радости

Събудих се трудно след една тежка нощ - кучето не спря да тупурка напред, назад, в търсене на липсващия член на домочадието. Един поглед към снега навън обаче събуди усмивката ми. Градът беше побелял, а във въздуха прехвърчаха големи снежни парцали и аз се зарадвах на перспективата да се разходим с малкия сомнамбул из заснежения парк.

Добре си беше в парка! Трудното почна след разходката, когато се опитах да отида на работа. Ходех и неспирно псувах колите. Колите, които бяха паркирани по тротоарите и ме караха да ходя по уличното платно. Колите, които бяха разбили тротоарите и се налагаше да газя в огромни локви. Колите, които бяха паркирани в гардинките и излизайки от там, омазваха всичко с кал. Колите, които спираха върху пешеходната пътека и аз трябваше да пресичам, движейки се на зиг-заг между тях. Колите, които прелитаха с бясна скорост през локвите и ме поливаха с мръсна вода...

Поех си дъх в трамвая. Седнах, загледах се през прозореца, замислих се за хубостите на снега и простотията на хората, които унищожават всичко хубаво около себе си... Зад мен една жена говореше по телефона: "Ох, идвам, да, скоро ще съм при тебе. Той Петър се опита да изкара колата, даде напред, даде назад, ама му падна предната броня и не можахме да тръгнем!" Обзе ме нечовешка радост, разсмях се от щастие и слязох развеселена от трамвая. Какво по-хубаво от това да има една кола по-малко по софийските улици!