29 ноември 2013

Студът иска сладкиши


Миналата неделя, насред хаоса предизвикан от моето престоящо заминаване в командировка, внезапно ме засърбяха зъбките за нещо сладичко. Без съмнение причината за това беше студеното време. Зарязах куфарите, отворих е-мейла, изчетох внимателно рецептата за канелени мъфини, която ми изпрати преди време Линдито и запретнах ръкави.
 
Поради мързел и липса на част от реактивите, но с оправданието да е по-здравословно, леко модифицирах рецептата като вместо мармалад вътре и канелена глазура отвън, в тестото наместих парченца шоколад. Ето резултата от кръстоската между каналени и щоколадови мъфини.

 
Длъжна съм да отбележа, че бледият тен не им се отрази на вкуса! Освен това тук не сме расисти.

12 ноември 2013

Без никакви очаквания

Спомням си как преди мноого години, толкова много, че трябваше да се катеря по библиотеката за да достигна по-високите рафтове, започнах да чета "Синухе египтянина". Много ме блазнеха твърдите корици и многото страници. Стигнах може би до 30та и беснеейки я зарязах. Как може да измислят такъв тъп герой, питах се, то е направо очевАдно, че тази само го използва, какво толкова точи лиги по нея? Същата беше реакцията ми, когато алмаак  ме хвана да гледам с него "Големите надежди" по Чарлз Дикенс. Изданието с Гуинет Полтроу и Итън Хоук, сещате се. Аман от тъпи главни герои и автори, които очакват да им съчувстваме! Някъде по средата зарязах алмаак да си го гледа сам и си намерих по-интересно занимание.

Човек разбира се винаги може да стане за резил, т.е. сам да си натрие носа. Преди няколко месеца попаднах на един много любопитен коментар в един форум. Не помня чий беше, нито къде беше публикуван, още по-малко мога да го цитирам точно. В най-общи линии гласеше - "Много обичам да чета смешни книги. Напоследък обаче съм станал претенциозен и избирам само качествен хумор. За това чета Дикенс и...". Тук вече ми увисна ченето. Препрочетох го няколко пъти, помислих, поогледах биографията на Дикенс.. Сетих се как мис Хавишам играе основна роля в един от романите на любимия ми Джаспър Ффорд (слава на Бога, че все още не е опропастен, пардон, преведен на български) и как Тери Пратчет въвлича самия Дикенс в една от последните си книги. Реших да се жертвам. 

Без никакви очаквания, свалих "Големите надежди" от Гутенберг и запретнах ръкави. Още на втората страница бях безвъзвратно зарибена. Шапки долу за Дикенс! Невероятен разказвач, невероятен майстор на пейзажи и характери. И да, писател с изключително фино чувство за хумор! Не щади героите си, подлага ги на тежки изпитания и често, често им се подиграва. Подиграва се на доволството, на бедността, на безразличието, на любовта, на студенината, на приятелството... Не подбира. В същото време успява да покаже доброто си чувство към широко скроените и  презрението си към дребните душици. Раздава правосъдие, но го прави естествено, без да се увлича в садизъм и без да глези.

Трудно е да се цитират "смешки", защото се разпростират върху цели параграфи. Дикенс не си играе с думи, не пуска "лафчета", той представя ситуацията така, че дори и тежка, да те накара да направиш крачка в страни и да я погледнеш от към смешната страна. Насърчава читателите да гледат на нещата с щипка ирония. Което ме връща към друг разговор с алмаак - този за садизма на руските класици...

Сега си блъскам главата в опит да си спомня какво пишеше след и-то в онзи форумен коментар... Човек трябва да чете по-внимателно какво пишат умните хора!

01 ноември 2013

Ден на народните будители

Първите студенти се появяват 15 минути след официалното начало на часа. Две изтупани госпожици влизат без да поздравят и увлечени в разговор се разполагат на масата (едната с гръб към мен). Въпросът къде са останалите ги сварва неподготвени и те втренчват учудени погледи в мен. Става очевидно, че няма да получа отговор на този въпрос, но се чувствам длъжна да повдигна друг, още по-тежък - за онези 10 въпроса, на които те трябваше да отговорят предната седмица. Вадя тестове начервени по-обилно от фолк-звезда и им ги подавам с молбата да прегледат внимателно грешните отговори, защото са прекалено много. Предлагам си услугите да обсъдим всичко, което ги притеснява. В момента, в който забелязват оценките губят интерес и невъзмутимо продължават разговора. Опитът ми да привлека вниманието им обратно върху нуждата да учат по-сериозно предизвиква нова вълна от учудване. Една от студентките склонява да ме удостои с коментара "Аз специално толкова усилия положих, явно и да учиш, и да не учиш резултатът ще е все същия". Възползвам се от тази повърхностна проява на интерес и цитирам някои от отговорите, които е дала на въпросите от теста. Полагайки гигантски усилия да не се изхиля на тъпотата им, обяснявам, че явно са били много разсеяни и не са чели внимателно въпросите. Това е посрещнато със силно възмущение - въпросите били подвеждащи!

Очевидно идеята да обсъдим плачевните резултати не среща разбиране, за това решавам да започна с новия раздел. Докато обяснявам колко е тежък и как наистина трябва да положат повечко усилия, вратата се отваря и в сатята нахлуват шумно трима техни колегити. Любезно моля повече да не закъсняват, те се извиняват и с много шум от разместване на столове се настаняват. Говоря 15 минути. През цялото време трима си шушнат, един дреме, а един, ухилен до уши, усилено шари с пръсти по екрана на телефона. Замислям се какво развлечение бих могла да им предложа в оставащите два учебни часа... Претупвам на бързо "лекцията", разпределям домашно, за което знам, че няма дори да си запишат и ги провождам по живо, по здраво.

Две минути след като се излезли, групата се връща в пълен състав. Преливащи от ентусиазъм ме уведомяват, че двама от тях няма да могат да дойдат следващата седмица, защото ще пътуват в чужбина. Преди да мога да кажа нещо, останалите трима ме питат има ли смисъл при това положение да идват на упражнение, нали имат право на 2 неизвинени отсъствия?
Вече и на мен не ми пука.

Студентите, за чието право да учат изслушахме толкова приказки през последните дни.

На онези, ранобудните окупатори, честит празник. Искрено ви желая успех в ролята на будители, имаме спешна нужда от такива!